Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (52)

1.1.5.9.
Ролята на народа в историята

Историята изобилствува със смени на епохи, цивилизации и режими. Понякога бавни и мъчителни, друг път брутални и експлозивни. Кой извършва тези промени? Имат ли те посока? И кого ползуват? Напоследък е модно (и удобно) да сочат народа като техен автор.

Но що значи народ?

Тирани, демагози, трибуни и прочее исторически негодяи отъждествяват народа със себе си или с класата, чиято еманация са. Марксическите родолюбци не правят изключение от това правило. В своята „Детска болест…“ Ленин, с помощта на няколко словесни фокуса, сви „масите“ до пролетариата, последния до партията, а нея до водачите (?). На друго място в многотомните си съчинения той пише: „В моменти като днешния (1921), когато пролетариатът се е декласирал, неговата историческа роля може да бъде изпълнена много по-удачно от пролетарския диктатор при условие, че волите на милионите са безпрекословно подчинени на неговата единна воля.“

И така, вместо неосъзналите се маси, „пролетарското“ градоначалство с полицейските пристави. Нулите стават милиони, когато пред тях застане единицата. Историческата роля на народа и неговите прогресивни производни се оказва отново в ръцете на герои и водачи.

Наследниците на малкия рижобрад пръч опростиха диалектическите триади. Партийното началство дегизира „пролетарската“ диктатура като „народна държава“ и народа — в „съюз на дружески класи“, с което „постъпателният и прогресивен ход на историята“ замръзна в поза, наподобяваща последната картина на Гоголевия „Ревизор“.

Ако отминем тези задълбочавания на марксизма и произтичащите от тях въплъщения на историческия разум, кой е моторът на промените?

Във всеобщата история на човечеството класовата борба между роби и патриции завършва с победата на варварските вождове; Тази между феодали и крепостни селяни — с възхода на притежателите на кесии на „Запад“ и на марксическите жандарми на „Изток“. Никак не е, ясно с какво ще завърши борбата между пролетариата (с цялата му многоликост) и капитала, частен или държавен? Тези „дребни“ отклонения не отговарят напълно на декламациите на двамата класици в „Манифеста“.

Едно значително по-точно приближение към механиката на политическите и социални промени в историята, читателят ще намери в Оруеловата теория за „нисшите, средни и висши класи“ (Виж и моята брошурка: „1984 година, литературата и живота“). На бъдещите изследователи оставяме да осветлят ролята на лумпените (единствената „класа“, която подобно църквата е преживяла всички цивилизации), решаваща роля в „ъгловите моменти“ на политическата история, от която „масите“ са изключени поради същността на политиката: Който държи властта не произвежда, а който произвежда — не властвува!

Тези, които „правят историята“, дори и да са били, престават да бъдат роби, селяни или работници. Те стават властници. Преминавайки Рубикон на властта, Цезарите се разделят a jamais с безименните маси. Тяхна цел става превръщането на последните в магарешки гръб и фундамент на държавната сграда.

Така стои въпросът с народите, класите и техните борби в световната история. Ролята на българския народ не е по-различна, но тази тема ще бъде разгледана по-пространно в другата, 13-томна „История на народа“ (по том на век). Тук през нея минаваме в галон, за да се откроят върху тъмния народностен фон китайските сенки на властниците.

В течение на 1250 години от тринадесетвековната история народът са селяните. Индустриализацията и „социалистическото акумулиране на капитали“, последвали двете „освобождения“ (в 1878 и 1944 г.), би трябвало да превърнат селския народ в индустриално-работнически. Това „естествено“ сменяне на народната физиономия обаче започва да се деформира под влиянието на два съвършено независими процеса. Първият е свързан с поменатите две освобождения, с които руският империализъм на два пъти изтръгва преждевременно плода от утробата и засилва нормалните уродства на капиталистическото развитие. Вторият е предизвикан от информатизацията, автоматизацията и роботизацията, или това, което аз наричам роботронна революция. Тя води към едно ново, непознато лице на народа. Държавно-капиталистическата диктатура, в стремежа си да разшири своята социална опора от полухранени паразити, обезобразява това лице. Чрез централизираната и бюрократизирана икономика тя е на път да създаде чиновническия „народ“.^[1]

Ролята на всеки един от тези, изменящи физиономията си „народи“, зависи от отговора, който те дават на основния въпрос на политическата история: Кой — кого? Властта — народа, или обратно? Досега народът или „масите“ са играли ролята на страдателен залог поради съотношението на силите.

Силата на масите — C, е обратнопропорционална на величието на властниците (B): C = 1 / B = 1 / T. H. T. математически и практически се вижда, че е достатъчно поне една от величините в знаменателя да започне да клони към нула, за да стане силата на народа годна да сложи край на властта и нейната история.

Силата на властниците се получава по правилото на паралелограма. Тя е слагаема от упражняваното върху масите насилие и съпротивата, която народът му оказва. От размаха на тази съпротива произтичат различните степени на свобода (и робство), в рамките на една и съща цивилизация. Никога, в никоя епоха, задачата, която сфинксът на историята поставя пред всяко поколение, не е с еднозначно решение (с един-единствен отговор)! Затова, дори във феодалното общество, което се счита за едно от най-неподвижните и безнадеждни, могат да се срещнат, наред с безглаголното търпение на селяните, сковани в ужас от терора на властта и приели „разумността“ на крепостничеството, огньовете, които богомилите запалили в цяла Европа, жакерията^[2], въстанията на Томас Мюнцер, Стенка Разин и Пугачов.

И в средновековието, както винаги, свободата е била осъзнат бунт, а не необходимост!

В такива бури, вълните на народното недоволство връхлитали върху кораба на властта и понякога изхвърляли зад борда неговия екипаж. Но корабът, подобно лодката на „светата“ римска църква, не потъвал. След всяко затишие на капитанския мостик се изкачвали нови кормчии.

Защо това е така?

Патриархът на отечествената история — Златарски, дори не поставя този въпрос. За него светът, в който живеят яздачите на дългото магаре, е „най-добрият от всички възможни светове“.

Марксическите кормчии обясняват регенерацията на властническата хидра с обстоятелството, че те, партията и класиците, отсъствували в океана на историята и ни обещават, след като изпълнят историческата си мисия, да се самопотопят заедно с държавния кораб.

Действителният отговор може би се съдържа в ботевите „уроци по граматика“, в които поетът кара търпеливите си като впрегатен добитък сънародници да спрягат: „Аз съм вол, ти си вол, всички сме волове!“; Или, в словата на героя от една новела на Леонид Андреев: Още не заглъхнали плачовете, още не изтрит от очите ужаса от земния трус, казва излезлият из под развалините на срутените тюрми разбойник — Джеронимо Пасканя, и нови кандидати за надзирателски служби бързат да построят нови затвори и участъци. Акт, с който започва строителството на всяка „нова“ държавна машина!

Убеждавайки ни в прогресивното въртене на историческото колело, авторите на буквари за 10 и 11 класове, в главата за езическото начало пишат: „Варварите се възползували от затрудненото положение в двете части на старата Римска империя, за да я разрушат и си поделят богатствата (?), натрупани върху основата на робската експлоатация“. На мястото на старата робовладелска държавна машина, те построили… няколко нови. В тях вождовете на ордите взели службите на божиите наместници. Новите властници, подобно кърлежите от езоповата басня, били по-гладни и жадни от старите за кръвта и потта на лисицата. Но техните грабежи били прогресивни, защото открили пред човечеството светлото крепостническо бъдеще. Кражбите ускорили кръговрата на собствениците, а новите властелини раздали възмездието на патриции и плебеи. С което иззели освободителната и еманципаторска мисия от ръцете на робите. Последните се примирили със съдбата си и слезнали от арената на историята, без да оставят следи, както това се случвало неведнъж с класите на потиснати и експлоатирани, въпреки идеологическите брътвежи за решаващата роля на „народните маси“ в политическата история.

Може би истинската роля на народа трябва да се търси вън от нея? Ако това е така, тогава неизбежно се налага въпросът за смисъла и посоката на историческите промени. Той е разгледан в следващия десети и последен параграф от тази последна глава на първия том от славната славяно-унугундурска история.