Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (2)

Наместо пролог

1300 години българска държава! — докога?

О, неразумно и юроде, поради что не ся срамиш да се наричаш болгарин?!?

Великомъченик Алфиери Дравейски

Предисторията на тази история е следната:

През един пролетен ден на 1956 година, авторът рендосваше дъските на наказателното отделение в пазарджишкия затвор. До него, в килия № 11, увити в чергите си, се търкаляха неколцина вчерашни, днешни и утрешни държавни мъже. Внезапно ключалката изщрака, вратата се отвори и в рамката (?) застана със сините си галони той, началникът на тюрмата — полковник Ташо Карамитев, някогашен „непримирим борец за народни правдини“ и тенекеджия. Ташо ни подхвърли един брой на „Работническо дело“ със загадъчно-заканителните думи: „На, четете и знайте!“, и затръшна вратата. Нахвърляхме се върху вестника с мисълта, че е започнала третата световна война. Уви! Вместо това, на първата страница имаше реч, с портрета на гениалния правешки продължител на делата на Аспаруховци и Багряновци. В една голяма като… чаршаф реч, той откриваше патриотарската кампания на БКП и набелязваше мероприятия във вид на ритуали, чрез които верноподаниците трябваше да изразят любовта си към отечеството на Живковци-Трайковци, без това да възбуди ревността на нашите многократни освободители и безкористни покровители. В речта се предлагаше, наред с трикольора и сърпа с чука, да се развяват и конски опашки — символ на героичното ни езическо минало. В нея се съдържаше и обръщение — апел към дейците на изкуството: Да пресъздадат в скулптури, картини и романи живота и делата на всички, предшествуващи оратора, великани в партийното и държавно строителство на България.

Синът на партията бе по-щедър от божия син и от речта му се сипеха изобилно бисери на обществената, политическа и теоретическа мисъл на великата епоха. Цели копани с бисери. И в добавка, заградена в траурна рамка, обява за конкурс на паметник на Аспарух, възлизащ на тлъстата сумица от 1 500 000 „валутни“ лева. По-нататък, за радост на народ и творци, вестникът излагаше и перспективните планове по обезсмъртяването на всички останали велики държавни мъже.

Изглежда гранитното безсмъртие щеше да засегне като че ли само 6 века, защото от речта и плановете не личеше, дали народецът ни трябваше да разпростре чувствата си на синовна благодарност и върху кесарите и султаните, които бяха узурпирали позволителното за строеж през останалите 7 века!?

Тогава именно гледката, която представляваха лежащите редом до мене мастити държавни мъже с мечти, устремени в бъдещето, и пламенния апел на „Раб. дело“ импулсираха желанието ми да участвувам „идейно“ в многообещаващия конкурс.

Една нощ ми стигаше в тишината, смущавана от време на време само от въздишката на някой каторжник, въздишка, която като че ли се изтръгваше из каменната гръд на тюрмата. Сутринта, когато готвещите се за държавното поприще мои съкилийници, разбудени от надзирателските ритници във вратата, чакаха на опашка, за да се облекчат в четирите дупки, предоставени за ползуване от 120 номерирани и прошнуровани души, идейният макет на безсмъртието бе готов. С нетърпение чаках връщането на държавните мъже от клозетите, за да го предоставя на вниманието им.

Той се състоеше в следното: Понеже живеехме в епоха на колективен и всеобщ патриотизъм — всички, властниците отвън и властогонците отсам затворническата ограда, еднакво високо и единогласно декларираха своята любов към отечеството и почитта си към предшествувалите ги гиганти на българската история — си помислих, че величественият паметник, който отечествените властници отдавна бяха заслужили, трябва да бъде колективен!

По-подходящо място за него не виждах от площада срещу „Народното Събрание“. Там, където все още стои царят Освободител, с коня и сонма от архангели и солдати.

За да се вгради в кадъра на вече съществуващото върху площада, реших по сервантесовски, че носителят на бронзовите властелини непременно трябва да бъде магаре. Моят проект отговаряше и на друг един постоянен повик на епохата — този за суровите икономии. Вместо отделен Буцефал за всеки държавен мъж, моята скулптурна фантазия се изля в едно-единствено дълго, дълго магаре. Вкопано в един по-нисък и по-дълъг цокъл, встрани и долу, в праха на височайшите нозе на коня на господаря император с печалния образ!

И върху този дълъг като гъсеница магарешки гръб, започвайки от гривата и стигайки до опашката, бяха наредени яздещите величия на българската история. Един зад друг, в плътна върволица, върху идейния гръб бяха насядали истуканите на достойните и достолепни български властници: от Аспаруха и Крума Страшни, през Асеньовци и Шишмановци до Гешевци, Радославовци, Червенковци и Живковци. Някъде в последната група можеше да се види и „Царя Обединител“, чиито мощи изчезнаха от Рилската обител без съд и присъда.

И макар че изискванията на хронологията ме бяха заставили да отредя задницата на моето магаре за най-видните гиганти на мисълта и делото в Първата република: гениалния полукласик на марксизмо-ленинизма от с. Правец и неговия съратник, великия Георги Трайков, то на всички честни и непредубедени патриоти щеше да бъде безвъпросно ясно, че и в безсмъртието, както в задгробния живот, последните щяха да бъдат първи!

В последвалите килийни дискусии бяха изразени смесени чувства и оценки. Намери се и един добър патриот — протестантски архиерей — един от тези, които правят доноси, защото не могат да лъжат. Негово високопреосвещенство занесе моя идеен проект на разискване в кабинета на Ташо. Наградата ми се връчи незабавно — 14 дни карцер за поругаване на националните ни и исторически светини.

Така ми се попречи да стана автор на сборния проектопаметник на нашето национално величие. Решението на този неотложен и животрептящ въпрос за нашия трудолюбив като вол и мълчалив като риба, но иначе храбър народ, бе оставено в ръцете на творческите ибрикчийски съюзи, с техните народни и заслужили лауреати и лакеи.

Затова сега, в годините на 13-вековния юбилей, предлагам на читателите тази си монументална монография. В нея са проследени всичките 6 века, протекли на пресекулки от други 7 века на стоическо величие.

Моята история, поне в първите 6 тома, не е история на народа. Народът е Народ, когато въстава! А въпросните тринадесет века не изобилствуват с доказателства, че ние сме Народ! Затова, за разлика от националната гордост на разменения срещу неколцина хитлеристки шпиони лайпцигски „герой“, изпитвам чувството на национален срам. Затова е и мотото а ла Паисий в пролога. Защото „нашият род“ все още няма история, и все още не е станал Народ! Неговата история е сведена до биографията на неговите властници. Затова, подобно на придворните летописци, в моя исторически етюд аз следвам възходящата спираловидна стълба, по която през столетията се катерят ханове, царе и председатели на държавни съвети. Затова в него „народните маси“ са изоставени встрани. За тях един приятел казваше, че те са като кръчмарските маси — върху тях хитреците сядат, удрят с юмрук и поръчват двойни сливови с шопска салата.

Целта на етюда е въз основа на историческата обстановка, обмяната на троен опит с византийци, турци и руснаци (пруси и японци на Балканите бяхме за малък брой години), като се вземе под внимание и станалата вече наследствена сервилност пред нашествениците, и героичните набези спрямо свои и чужди, да се обясни научно как са се раждали и формирали държавническите и властнически традиции, моралните устои и добродетели, идеалите и идолите, които са послужили и служат като ръководство за действие на тези царствени мъже, чиято последна еманация и квинтесенция — Тодор Живков — ги доведе до такива шеметно зяйнали висини…

Монографията ще бъде и нещо като неръкотворно магаре. В нея, доколкото ще става дума, народът ще участвува само номинално. Така както е било и е в историческата реалност: като фон и дълъг магарешки гръб за пришпорващите го през тъмните векове към светли бъднини негови властници. И, разбира се, още като почва и тор, върху които са пониквали всички тези величествени унугундуро-българи, чиято последна проекция върху екрана с исторически сенки е великият правешки идиот.

Защото, както самият този наш народ е казал: „Не е луд този, който изяде пет зелника, а този, който му ги дава!“ Или за да се изразим по-научно, можем да заместим зелниците с мислите на един от небезизвестните наши школски философи — покойният лектор по диалектически и схоластически материализъм Бернар Мухтян, който бе казал: „Когато начело на един народ застане един идиот, то за това далеч не идиотът е най-виновният!“

За византийските и султански корени и предтечи на днешния председател на държавния съвет ще оставим други изследователи — монаси или светски лица — да се произнесат. Във времето, когато за подобни изследвания ще се раздават тлъсти хонорари и „народни“ академически титли.

С нами бог!

Септемврий месец на Лето Господне 1981-во, Йеромонах — Летописец Горно-Джумайский Георгий, алиас Константинов, наречен още от френските жандарми Жоржиев написа сию книгу — в столицата на безотечествениците.