Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (47)

1.1.5.4.
Власт и собственост

„Проблемът на собствеността — казва Прудон — след този за съдбата на човечеството, е най-сложният, който може да бъде предложен на разума и последният, който ще бъде решен.“

Усложняването се дължи в не малка степен на вековните усилия на законодатели, юристи, икономисти. Надали има друг проблем, който противоречивите интереси да са направили по-неразбираем и заплетен? Едва ли за друга социална и историческа категория са изказани толкова противоположни съждения?

Едни считат собствеността за кражба, други за начален тласък в политическата история на човечеството.^[1]

За Томас Мор собствеността е лично право, което е източникът на всички неправди, право, което трябва да бъде отменено! У Хегел тя означава трайно право на притежание, което индивидът упражнява върху определена част (парцел) от света. В този смисъл собствеността, чиято форма е функция от социалния контекст и договорите между личностите, е едно от условията на свободата.

Карл Маркс, повтаряйки почти дума по дума Прудона, пише:

Да се даде една дефиниция на собствеността, като някакво независимо от обществото отношение, отделна категория или вечна и абстрактна идея, означава да бъдем обладани от една метафизическа или юридическа илюзия. Във всяка историческа епоха — продължава той — собствеността се развива различно и сред серия от специфични социални отношения. Така дефинирането на буржоазната собственост не означава нищо друго, освен описанието на всички социални отношения, присъщи на буржоазния начин на производство.

Всичко това не е попречило на юриспруденцията, още от времената на Рим, да определя собствеността, като право над вещи: правото те да бъдат владени, употребявани, злоупотребявани, продавани или унаследявани.

Съвременните френски юристи я дефинират като право да се разполага с вещта по начин абсолютен, но… под резервата и в определените от законодателя граници.

Авторите на подобни дефиниции изтикват на преден план вещта и правото над нея, като избягват да разгледат отношението между власт и собственост, където, струва ми се, е разковничето. Вместо да се обърнат към масовите, общовалидни и повтарящи се исторически и социални факти, теоретиците на собствеността изясняват нейния произход, същност и форми чрез инстинктите, пестеливостта, трудолюбието или разделението на труда.

Би било претенциозно да мислим, че можем да изчерпим проблема в десетина страници. Към него ще се връщаме във всеки том, осветлявайки различни негови страни, без да забравяме никога, че окончателното му разрешение ще дойде само с обезглавяването на последната глава от историята и заедно с нея на главите на последните „свои“ и чужди властници!

И така, нишка в лабиринта ще ни бъде историята, чиято заключителна фаза — на държавния капитализъм, като че ли най ни приближава до разгадаването на тази гатанка на сфинкса. Било чрез държавни преврати, било чрез войни, понякога само една нощ е достатъчна, за да бъдат превърнати конституциите и нотариалните актове в, както казват, къс хартия, бившите собственици в голтаци и лумпените в патриции.

В световната история, включая българската — двувековна, езическа, се редуват над 14000 (четиринадесет хиляди) войни и двойно повече „мирни договори и споразумения“. Чрез тях, явно или скрито, огромни късове земя, заедно с туземците, добитъка и пр. сменят непрекъснато своите царствени собственици.^[2]

В настоящия том видяхме средствата и методите, с които славяни и унугундури завладели земите на юг от Дунав, заедно с дошлото преди тях население. С помощта на оръжието ордата изтикала имперските гарнизони, заменила византийската власт с тази на българските началници. Оградила земите, добитъка и седемте или 700 славянски родове и племена с окопи, насипи и стража, и създала едно „правно отношение“ на собственост към новооснованото ханство. Унугундурските началници станали негови собственици, прехвърляйки на свое име собственическите прерогативи на византийския император.

В тези едри линии ние отбягваме детайлите, придружаващи всеки налет на ордата: оплячкосване на покъщнина и стада, изколване на мъжете или откарване на жените в харемите. („Орловият поглед“ на историка не се спира над сантименталности… когато те не ползуват „националната кауза“). В звънтенето на желязото и мириса на кръвта налитащата орда се превръщала mutatis mutandis в редовна армия, полиция, данъчна власт и т.н. Така се появила първата българска държава, която се наложила подобно струпей върху завареното положение.

Трайното владеене, употреба, злоупотреба и т.н. на земите до и отвъд Хемус, заедно със системната и многостепенна експлоатация на работното население, станали възможни благодарение установяването на държавната власт над този „комплекс“: маса-територия. В този смисъл, Прудон се нуждае от корекция: Собствеността е кражба, зад която стои „законната“ сила на държавата.

Ако в „международните отношения“ правото на собственост се създава чрез войните, то вътре, в границите на всяка държава, смяната на собствениците се извършва с война на класите, политически преврати и следващите ги административни и законодателни актове. Последното личи и в цитираната френска дефиниция, съобразно която, „свещеното“ и „неприкосновено“ право може да бъде ограничено и дори ликвидирано от държавата.

Политиката на реквизиции, конфискации, етатизации или „национализации“ на предприятия и цели браншове в индустрията, земеделието или банковото дело, илюстрира и днес начина, по който това право може да бъде отнето или прехвърлено върху друга „юридическа личност“. Читателят може да намери още по-фрапиращи свидетелства в главите, посветени на началните години от най-новата отечествена история (Том шести), когато всички частни капитали станаха държавна собственост за един ден — 23 декември 1947 год. За подобна операция в земеделието бяха нужни няколко години.

Очевидно, държавната власт със своята въоръжена сила, има пряко отношение към създаването на правото на собственост. Както споменахме, един метеж, преврат или революция, сменят за една нощ притежателите на богатствата. Политиката наистина се оказва концентрирана икономика, а изброените исторически актове ни позволяват да изкажем следното твърдение:

Собствеността е материализиране на властта, реализация на политиката, или една от формите, в които се проявява властта.

Исторически властта е „демиург“ на собствеността, макар че последната е цел на властниците. Затова за обективност можем да добавим забележката на американския социолог Перло за Конгреса на САЩ:

„Много конгресмени станаха богаташи, но не е малък и броят на богаташите, които станаха конгресмени“.

В светлината на това непротиворечиво единство между властта и собствеността става очевидна несъстоятелността на опитите да се дефинира собствеността, като съвкупност от вещи или отношение между човека и вещта.

Откъсването на правото на собственост от властта и подмяната на отношенията между класите, с тези между „юридическата личност“ и вещите, е нечистоплътен и негоден метод. Достатъчно е да спрем погледа си върху разигралите се събития на острова на Робинзон и о-в Баратария, където, макар и временно, по прищявката на херцога, Санчо става губернатор.

В първия случай, въпреки веществените предпоставки, липсата на „общество“ и „ближни“ прави безсмислено правото на собственост върху острова. Нотариалният акт дава своите плодове само когато собственикът разполага с абсолютно предана губернаторска гвардия, с чиято безкористна помощ само той може да установи правни отношения с поверените му за временно ползуване поданици.

Неяснотите в имуществените отношения като че ли се засилват от понятието частен собственик, зад което се скриват най-различни социални феномени: монополист и бакалин, индустриална акула и кърпач на стари обуща, латифундист и подобен на кентаврите дребен собственик — хибрид между впрегатен добитък и яздач.

Тази социална абстракция поощрява юридическите спекулации, с които собствеността се свежда до отношение между човека и вещите. Но що е вещ? Очевидно юридическите дефиниции не се отнасят до слънцето, въздуха или водата (прочее, последната все по-често се превръща в стока). Макар и да не го казва в явна форма, под движими и недвижими имоти юриспруденцията подразбира вещи, които са овеществен човешки труд. Тези „вещи“, в най-едри линии, се делят на оръдия на труда и предмети за лична или колективна консумация. Или, ако си послужим с марксическия жаргон — производства от групи „А“ и „Б“.

През вековете тези обекти на собственическото право и апетити се създавали чрез труда на роби, селяни (с всичката неточност на това понятие, което е от рода на „граждани“), или наемни работници. А се присвоявали от техните господари, съобразно законно-установения ред.

Следователно, правото на собственост се свежда до правото да се присвояват продуктите на труда на работните класи, т.е. до правото да се разполага с чуждото работно време.^[3] Така зад имуществените отношения откриваме социалните, които се характеризират с господство, присвояване и експлоатация. Тези отношения са немислими без властта! Тя, със своята правна и данъчна система, с даренията и възнагражденията, с военно-полицейските, бюрократични и съдебни институции създава и утвърждава правото да се владеят, употребяват, злоупотребяват, унаследяват и т.н. „късовете на света“ (съобразно хегелианската дефиниция).

В света на „реалния социализъм“ частните собственици са експроприирани от държавата (спорадично появяващите се и изчезващи по волята (?) „непмани“ са изключение, което само потвърждава правилото за определящата роля на политическата власт в създаването и мутациите на имуществените отношения). „Експроприацията на експроприаторите“ се оказва най-банално поглъщане на множеството едри и дребни собственици, върху които дотогава е била децентрализирана властта, от един-единствен — „народния“ Левиатан.

Изчезването на частните собственици обаче ни най-малко не изменя същността на имуществените отношения, ако под това разбираме съхранение на господството, експлоатацията и зависимостта. Историята само е сменила тяхната кожа. Собствеността е станала държавна, т.е. на властвуващата класа, която се опитва да оглупява тези, които изстисква в „общонародните“ заводи, мини, аграрно-промишлени комплекси, услуги и т.н., чрез диалектическа софистика.

В лицето на държавно-капиталистическата класа властта и собствеността се сливат окончателно. Стават тъждествени. Тя е обладател на политическата диктатура и икономическата мощ. Маските са свалени и „опосредстванията“ елиминирани, за да стане ясно и за слепите, че зад юридическите понятия власт и собственост се крие един и същи, по-общ социален феномен: господството на човек над човека. В този смисъл ние твърдим, че собствеността е само една от проявите на властта. Тя е власт в икономическите отношения, чиято главна характеристика е експлоатацията.

Организацията на грабежа и начините на разпределение на награбеното между паразитите, определят формите на собственост. Класификацията на обирите и бандитските методи са обект на специални изследвания. Интересуващите се отпращаме към ненаписаната наша книга „Наръчник на политическия гангстер“ и капиталния труд на Курцио Малапарте „Техника на държавния преврат“. Тук приковаваме вниманието на читателя върху двете въплъщения на собствеността: частна и държавна.

Тези две форми се срещат на всяко стъпало в световната история — от люлката на цивилизациите до днес.

В Елада: в Атина собствеността била частна, в Спарта — държавна. В Египет и Месопотамия държавната собственост била преобладаваща, ако не изключителна. Прототипът на платоновия социализъм се намира в „идеалната държава“ на фараоните! При феодализма икономиката е „смесена“. В градовете съществували „свободни“ занаятчии. Над селата, в които през средновековието живеели повече от 90% от поданиците, властвували „благородници“. Независими или включени в йерархическата система, според степента на централизация на властта във феодалното общество. В „най-висшата му фаза“ — абсолютизма, земята принадлежала на краля, който я предавал за „доживотно ползуване“ на заобикалящите го куртизани и метреси, военноначалници и чиновници. Господствуваща била държавната собственост и при султаните и останалите ориенталски деспоти. Двете форми на собственост са си поделили и днешния свят на капитала, с неговите „Изток“ и „Запад“.

По-точните изследвания във времето и пространството биха доказали, че държавната форма на собственост е доминираща в човешката история. Този факт, както вече посочихме, с нищо не променя експлоататорската същност на собствеността. Етатизацията само служи като акушер на нейната концентрация и централизация. Тя ускорява превръщането на отделните парцели частна собственост в единна, тотална, държавна.

В първия случай господството и експлоатацията се извършват на части и многостепенно, така да се каже, „отдолу — нагоре“. При което всеки местен господар си има своя „крепостен акт“ и право да употребява „ближните си“. В другия — злоупотребата е директна — „от горе на долу“. Крепостният акт се нарича божествено право, конституция или историческа необходимост.

При етатизацията впрегатният добитък се премества и настанява от частните в държавни обори, които далеч невинаги са по-чисти и хигиенични. Този акт троцкистите наричат „завоеванията на Октомври“ или „придобивките на пролетариата“.

В частни или държавни обори правото на собственост се свежда до впрягането на двукракия добитък. До правото да се разполага с чуждото работно време и резултатите от неговия труд. До монопола да се организира или заповядва организирането на трудовия процес.^[4] Класата на господарите надзирава и дирижира неговия ритъм, планиране и цели. Тя присвоява и плодовете.

Следователно, правото на експлоатация е следствие от правото на собственост, а последното произтича от правото на по-силния. Юридическото многословие маскира господството, което експлоататорите упражняват върху останалата част от „народа“. То изисква цяла система от институции, въоръжени корпуси, закони и морал, с които се поддържа страхът от глада и несигурността.

Правният характер на имуществените отношения означава само, че те са подчинени на дадено законодателство. Последното е израз на волята и интересите на господарите. През кризите, които предшествуват и съпътствуват смяната на собствениците, то може да бъде компромис между борещите се.

В световната история борбата на класите, които олицетворяват двете форми на собственост, най-често е завършвала с победа на държавната собственост. Ръководени от противни съображения, либерали и марксисти заобикалят тоя факт. А той е пряко следствие от историческата функция на държавата: ограбване на поданиците и „чужденците“. В тази функция частните собственици са само неканени посредници. Конкубината им с властниците се дължи по-скоро на взаимния страх от хидрата на народния бунт. Но последният не може да премахне вековната конкуренция между двете форми на господство, нито естествения стремеж на властниците да останат единствени притежатели на награбеното. Другата форма на собственост, при която държавата прехвърля правото за владеене, употреба и злоупотреба, върху частни лица, е аномалия. Ролята на „нощен пазач на буржоазията“ не е по вкуса на държавния мъж. Тази аномалия трая у нас едва седем непълни десетилетия. Но и в този къс период господството на буржоазията с нейната свещена и неприкосновена частна собственост бе частично и условно. Достатъчно е да припомним, че мини, банки, пощи, железници, гори, пътища и т.н. бяха собственост на държавата, както е и днес. Към това трябва да добавим целия държавен бюджет, чрез който властниците извършваха преразпределение на награбеното от чакалите на частната инициатива. Без да забравяме армията, полицията и администрацията, към които модерната демокрация прибави партийната и синдикална бюрокрация. Всички вкупом образуват гръбнака на държавата, който статистиката се опитва да скрие сред т.н. трети сектор или „услугите“.

Бременността на неограничената частна инициатива и нестабилността на „отвореното“ общество, се доказва и от появата на Цанковци, Звенарите, Луковци, Дочевци, д-р Кунчевци и други абортирали „преходи към свръхчовека“. Макар и под други знамена и с чужда помощ, техните плахи опити и апетити бяха радикално осъществени на 9.9.1944 г. С това борбата на класите и слоевете вътре в тях завърши с тоталното ликвидиране на частните собственици. Обществото се оказа окончателно замразено в две класи. Едната господствува (има властта и собствеността съобразно йерархията и демократическия централизъм), а другата се подчинява (работи като вол и мълчи като риба).^[5]

Наличието на двете форми на собственост по протежение на цялата история, във всички „социал-икономически формации“ само доказва, че одържавяването не изменя същността на цивилизацията.

Това твърдение е вярно и за българското средновековно общество. През езическия му период борбата между двете тенденции довежда до замяна на боилите собственици от един-единствен господар и заграждащите го чиновници. Новата класа, която се конституирала чрез и в апарата на държавата, употребявала и злоупотребявала колективно „общонародната“ собственост на ханството, спазвайки чинопочитанието.

Но ако от социологическа гледна точка двете форми на феодална собственост са неразличими, тогава защо дворцовите сфери били разтърсвани от непрекъснати комплоти, обезглавявания, невидими удушвания, спуквания на черепи и „самоубийства“? Защо били всичките тези персонални пенсионирания в монастирите, ослепявания в тъмниците или „избиране на свободата“ в позлатените кафези на византийския двор? Защото да имаш и нямаш, да си кесар или нищий, не е едно и също! Стремящите се към властта и богатствата не се интересуват от тънкостите на социологическите анализи, нито от зрителния ъгъл на впрегатното стадо.

Казахме стадо и неизменно пред нас застанаха историческите фигури на народните пастири. В букварите обикновено говорят за скотовъдство, земеделие, занаяти, индустрия и тем подобни, за да ни обяснят как „поминувал“ даден народ в дадена епоха. И отминават с мълчание поминуването на властниците.

Видяхме, че техният основен поминък е грабежът и войната. (В понятието грабеж влизат освен експроприациите на цели слоеве от населението, всички повинности и данъци, „принадени“ продукти и стойности, платено и безплатно слугуване — от ангарията до бригадите и „комунистическите“ съботници). Практикуването на грабежа вътре в господарството предполага един бранш от скотовъдството, за който в учебниците по зоотехника не обелват ни дума — човековъдството. Историята изобилствува с примери на екстензивно и интензивно човековъдство. Заселването на славяни, цигани или затворници, изпращането на младежта да усвоява целините и „националните обекти“, насърчението на раждаемостта със строга охрана на границите, са само част от разновидностите на този премълчаван поминък на народните пастири.

Освен над размножението на поданиците, властниците бдят за рационалното използуване на човешките стада. Така напр., Елисавета превърнала обработваемите английски земи в пасбища, а „народната“ власт обезземли селяните чрез Те-Ке-Зе-Се-тата, за да освободи работните им ръце от земеделието и ги насочи към индустрията, където грабенето се оказа по-доходоносно. Изобщо, властникът постъпва с управляваните така, както едрият скотовъд — със стадата от овце, говеда или свине: развъжда ги в „обществените“ паши, ливади, прерии, планини или градски боксове, за да ги остриже, издои, впрегне в ралото, ползува за товар и превоз, изпрати на пазара или в кланицата.

Това човековъдство, под скиптъра на държавния задник, се величае от патриотите като родолюбие. На многодетните дават медали и надбавки, а оглупяваната в школото публика още от млекопитаеща възраст изгубва способността да тегли паралели с овцевъдството, говедовъдството или свиневъдството. При добра воля, паралелизма може да бъде удължен: В полицейските школи и казарми се обучават преториански песове за охрана на пастирите от стадата, и стадата от разпръскване.

Така се създава самозадоволяваща се и затворена скотовъдна система, в която човековъдството се оказва стотици пъти по-рентабилно от останалите отрасли на животновъдството.

За имуществените отношения в ханството и формите на собственост не разполагаме с много сведения. Не се знае дали новата власт запазила заварените „начин на производство и производствени отношения“, или действувала „революционно“? Няма сериозни изследвания за формите на грабежа през езическия период. Либералните и фашиствуващи професори смятат, че тези проблеми са под достойнството на тяхната чиста наука. А марксическите им колеги повтарят до втръсване приказките за ранния феодализъм и презрялото робство, или бръщолевят за разни бази, надстройки и пристройки. Затова не ни остава нищо друго, освен да съдим по аналогия с това, което изследванията откриват във Византия, Азиатските степи и в ранна Русия, за чиито славяни, чл.кор. Бурмов е открил, че били най-близо до българската група. Навярно всеки нашественик правил своя принос в изграждането на новото общество. Всичко това усложнявало имуществените отношения, правейки ги смесени и многоетажни.

С голяма вероятност можем да твърдим, че и тогава собствеността, която по него време се състояла предимно от земя, четирикрак и двукрак добитък, се деляла на:

а) Ханска или Общонародна,^[6]

б) Родова или кооперативна и

в) Лична,

както си е и в днешната конституция.

Какви са били процентните съотношения на тези три дяла, е мъчно да се установи, но появата на много просяци и разбойници още преди и по Крумово време, показва, че първата форма (а) е поглъщала прогресивно останалите две.

Какви социални категории и разреди изникнали върху тези форми на собственост, се опитваме да изясним в следващия параграф. Тук само отбелязваме, че подобно деление на собствеността или властта, се прави в учебниците и конституциите за удобство. В живия живот политическата, икономическа и духовна власт са солидно оплетени една в друга, и ликвидирането само на една от тях е абсолютно невъзможно при съхранение на останалите. Подобно на християнски бог властта има три лица. Собствеността е едното от тях! Затова с унищожението на държавната власт ще бъдат ликвидирани и собствеността, и безпомощността на човешкия дух, която ражда вярата в богове и чудеса!