Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (41)

1.1.4.9.
Борис, или на кръстопътя на верите

След кончината на Пресиян, мястото му в българската история било заето от хан Борис или Богорис, който след като приел християнството и името на своя кръстник — византийския император Михаил Трети, известен в историята с прозвището Пияницата, бил канонизиран от поповете за светия под името Свети Княз Борис-Михаил Първи. Неговото господаруване, с оглед приетата от нас подялба на българската история, е разделено на два периода. Първият — езически, дванадесетгодишен (852–864 г.), е обект на този първи том.

Заградено от Византийската империя на югоизток и на северозапад от подвластната в църковно отношение на Римската курия бъдеща „Велика Римска империя на Германската нация“, Българското ханство възбудило апетитите и експанзионистичните домогвания на двата християнски хищника. Те — както ни уверяват казионните историци на християнството и неговите църкви, били настървени един срещу друг не поради империалистическата алчност на светските и църковни властници, а поради тълкуванията на писанията на вехто— и новозаветните класици.

В тези битки между тогавашните „изток“ и „запад“, мотивирани от високоидейни и принципни различия, нашият хан се чувствувал като в необрано лозе. Още повече, че нерядко властниците посягали към гърлото на царствуващия, иноземен брат… во Христе, с когото те били в лоното на една и съща църква.

В подобна сложна и заплетена международна обстановка за сравнително късия 12-годишен първи период хан Борис бил въвлечен последователно в коалиции на запад и войни и примирия с Византия, в които той се мятал като риба на сухо. Още в началото, след известни ежения с императрица Теодора и малолетния бъдещ кръстник — Михаилчо, хан Борис сключил мир с Византия и се насочил на северозапад. Там машинациите на плешивия крал на Франция — Карл (840–877 г.) въвлекли нашето началство в съюз с великоморавския княз Ростислав (846–870 г.), във война срещу брат му крал Людовик Немски (840–876 г.) за наследството, оставено от дядо Карл Велики.

Забърканата коалиционна каша и сравнително отдалечената от Плиска авантюра завършили злополучно за българското ханство — свидетелствува отново Порфирогенет. И понеже една беда никога не идва сама, Михаил Трети Пияницата (842–867 г.) се възползувал от пораженията на бъдещия си кръщелник на Запад и в една нова „малка“ война през 855–856 година завзел с армиите си Филипопол, земите по долината на Марица, тези около Странджа — до Стара планина и по Черноморското крайбрежие — Анхиало и Месемврия.

Всичко завършило с мир, аудиенции и банкети във византийския двор. След което хан Борис се насочил към обекти, които той смятал по-леко смилаеми: сърби и хървати, явно не извлякъл никакви поуки от „бащиното“ крушение в Сърбия. Най-напред Борис решил да се възползува от смъртта на хърватския княз Терпимир, за да окастри някоя и друга околия. Съпротивата обаче, която срещнал, била равносилна на поражение. Военният поход завършил с размяна на подаръци. Разбира се, всички тези „сведения“ са твърде неясни и противоречиви. Тепърва разните сърбо-хърватски, усташки и удбашки колеги на нашите учени установяват хронологията на своите князе, граници с немци, българи и т.н.

В порядъка на тази активна външна политика от езическия период на ханствуването на Борис трябва да бъде спомената още една война — четвърта по ред, тази със Сърбия. Властимир бил вече покойник. Според аналогична на прабългарската легенда — неин автор е Константин Порфирогенет, историк и император ромейски — покойникът оставил също трима сина наследници: Мутимир, Строимир и Гойник. И те побързали да си поделят бащинията, което увеличило съблазните у Бориса. За да компенсира поражението си от хърватите, нашият хан се нахвърлил върху разединения сръбски сноп, но резултатът отново бил „капо“, т.е. Борис бил разбит и сръбските разбойници взели в плен престолонаследника Владимир, заедно с дванадесет велики боили. Това довело отново до сключване на мир, размяна на „подаръци“ и заложници.

Датировката на тези войни предизвиква сред „научната“ общественост големи разногласия. Златарски напр., поставя войната със сърбите между 854 и 860 година, П. Петров — в 863 г., а Василевски я датира през 870 г. Споровете продължават. Ще оставим окончателното решение да бъде взето на конгресите, колоквиумите и банкетите на южнославянските херодоти. Романизирането на тези драматични сюжети в ранната сръбска история с нейните заложничества, коварства и любов е работа на опияняващите се от мириса на литературните хонорари югословенски Остап Бендеровци. А ние, за да не навлизаме в дебрите на „научните доказателства“, ще приемем средноаритметичната от горните дати — 860 година, и ще я запомним!

И годините след тези войни, до 864 година, протекли под неблагоприятни за България звезди. Но въпреки изброените крупни „успехи“ във военната политика на Плиска, които правели напълно вероятно подаването на оставката на бъдещия светия, неговата лична, щастлива звезда не се скрила в облаците.

Нови интриги и семейни свади в благочестивия дом на Людовик Немски и син му Карломан (който потърсил военен съюз с Великоморавия срещу баща си), създали подходяща атмосфера за нови комбинации и коалиции. Людовик Немски потърсил услугите на Борис Български и понеже съхраняването на кожата и властта е незиблемият принцип в политиката. Борис, чиито крака се клатели вече, веднага приел обещаващата немска оферта. Вчерашните врагове се оказали днешни съюзници. Войната избухнала и Карломан бил усмирен с помощта на българското оръжие. Като платонично възнаграждение благочестивият Людовик предложил на варварина Борис да приеме християнството. Зад офертата стоял главата на Западната, също христова църква — папа Николай Първи Велики (858–867 г.).

В това време Ростислав Великоморавски, усещайки затягането на примката около врата си, се обърнал за помощ към Византия. За целта юй първо поискал да приеме християнството от Константинопол, за да отхвърли немското влияние, провеждано от зависимия от Людовик великоморавски епископат, и второ, той направил донос, че Борис се канел да приеме християнството от Римската църква и немското духовенство.

Във вековния спор между двете църкви — Константинополската и Римската, зад който, както споменахме, в друга форма се възкресявали борбите между западния и източен империализъм за световно господство, всяка държава била бойно поле. Поради обстоятелството, че българското ханство възникнало върху една от провинциите на Византийската империя, император Михаил Трети гледал на ханството като на свой обект. Новосъздаденото положение и възможността за включване на България в Западната сфера на влияние можело да торпилира намеренията на Цариград. Това опасно развитие можело да се предотврати само с незабавна война, която да ликвидира всякакви военни, политически и духовни съюзи на Борис със Запада. Михаил предприел „кръстоносен“ поход срещу България по суша и море. Отгоре на всичко бог наказал ханството с 40-дневен земетръс, гладна епидемия, неурожай, суша и всички познати ни природни бедствия, причини за периодичните корекции на цените от преходния период. Това станало в 864 година — годината на приемането на християнството от Бориса, от ръката на впиянчения василевс и неговия патриарх — Фотий. Имперските войски нахлули масово в ханството, без да срещнат отпор. Борис капитулирал. Започнали преговори, които довели до „дълбок мир“ между двете съседни държави. (дълбок, в случая, звучи като гробовен.) Документ, съдържащ клаузите му няма, но летописците ни съобщават, че след капитулацията Борис поискал веднага доброволно да се покръсти заедно със своя народ. (вярата е според тоягата). Ведно с християнството нашият хан приел името на императора Михаил и признал ръководната роля на Византия в международното, източноправославно „движение“. В замяна на това Борис-Михаил получил титлата „княз“ (макар че такава не съществува във византийската йерархия). С тази сделка Михаил се надявал чрез кръста да погълне цяла България и превърне новите братя во Христе в данъкоплатци на империята. В очакване на този момент, императорът наредил да се върне на кръщелника областта Загоре (навярно бившата Старозагорска област).

Така резултатът на този етап — в 864 г., бил признаването на църковната зависимост пред цариградската патриаршия. Новопокръстеният княз и неговото княжество влезли във византийската църковна, културна и политическа сфера на влияние. От само себе си се разбира, че от дневния ред слезли всякакви съюзи с Людовик Немски и „духовни“ връзки с Римската църква и нейния глава.

По сведения на Теофилакт, по силата на договора Византия внесла жито и попове в княжеството, за да засити стърженето в коремите и духовния глад, който измъчвал поданиците в отказващото се от езичеството ханство.

Покръстванията се извършили по бързата процедура. Картините не са ни засвидетелствувани в техните детайли, но последвалите помачвания и разпомачвания и покръстването на турците от Свети Фьодор Правецки в по-сетнешната и днешна българска история, могат да ни дадат известна идея за този важен акт в живота на първата българска държава, с който бил приключен нейният езически период. (Както ни учи покойният академичен член Ал. Бурмов: „Налагането на християнството имало огромни положителни последици. Ето защо то е високо прогресивно дело“ — учебник за XI кл.)

Главата на Цариградската църква — патриарх Фотий, е оставил в своето послание до Борис от епохата фрази и изрази, които са образец на християнско лицемерие и велзевулщина. Някои от обръщенията и апелите към помачения хан-светия Борис-Михаил звучат като издевателство: „О, хубаво украшение на трудовете ми!“, „Не осуетявай и подвизите, които с радост и любов приехме за вашето спасение!“, „… Христолюбив и духовен наш сине“ или „Благородна и истинска рожба на моите духовни родилни болки“ и т.н., и т.н., продължава своите гаври с новия християнин — великият православен инквизитор Фотий — главното действуващо лице в покръстването на българския хан и неговото стадо.

Кръстник по делегация бил самият император Михаил, а пряк извършител на операцията — дошлият от Константинопол архиерей с орляк чернокапци. Тайнството било извършено в Плиска, в дълбока нощ, както се полага на всички тъмни и нечестиви дела. Под духовния нож на византийските попове минали целият хански двор и преданите му боляри. Навярно след това са били организирани шпицкоманди, които с походни олтари и куполи (виж фелдкурата Ото Кац от „Приключенията на храбрия войник Швейк“), са прекарали и народа през душегубките на християнската религия, с което робската цивилизация, нейният морал и добродетели били присадени в езическите души, за да се добави духовното робство пред църквата, към физическото спрямо държавата!

Според циклоните животински години това започнало в непрогледната и дълбока нощ на годината „куче“ или на Кръстовден — 14 септември 865 година. (Днешните задълбочители мислят, че събитията, с които започнало истинското средновековие в българската политическа история са станали в 864 година.)

Историята била на път да роди това, което мъгливо политици и историци наричат български народ. Тук нашият Първи том спира хода на събитията. Тяхното значение и смисъл са разгледани в следващия Втори том. Остава ни само да приключим езическата равносметка с един последен, 10-и параграф и обещаната Пета, заключителна глава на Първи том.