Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (22)

1.1.3.1.
При изворите на националната идея

След като пясъчният часовник на българското летоброене отмерил нови десетина години, потънали в прах и безкръвие, ако вярваме на отечествените хроници и академици, и фаталният 13-и хан Кардам изчезнал безследно в подвижните пясъци на предишната глава, българската политическа история била отново изнасилена и в нея влязъл с взлом хан, който всял ужас и страх — сред чужди и свои.

„В 802 или 803 г. — съобщава ст.н.с. Примов — Крум поставил началото на нова династия“. От това научно съобщение, написано в стила на истинолюбивата „Большая Советская Знциклопедия“, би трябвало да се заключи, че нови заговори, преврати и кланета обезнаследили потомството на неговия „предпазлив, миролюбив и политичен“ предшественик, сменяйки старото партийно и държавно ръководство.

Крум не властвувал дълго — само 11 години! И макар че през последвалия нов половин век регресията в ханската жизненост се засилила^[1], началото било положено. През изтеклите десет петилетки се извършили процеси и събития, които подготвили бъдещата победа на абсолютизма и феодализма в ханството. България била ощастливена, изключая дребния инцидент с Владимир, с дълголетни господари: Борис Първи властвувал 37 години, Симеон Първи — 34 години, Петър Първи — 43.^[2] Те поставили абсолютната власт на монарха на трайни начала, превръщайки я в осветена от бога, т.е. неоспорима и наследствена. Така епохата на краля „Слънце“ била изпреварена с цели 7–8 века. И докато онези там продължавали да говорят с конете си на латински, у нас били вече „изградени“ всички безобразия на самодържавието. Произволът на отговарящите само пред бога властници, с безправието, гаврата над селяните и прочее прелести на ранния средновековен обскурантизъм, навлезли широко в народностния бит. Създавала се нова, неизчерпаема съкровищница на традиции и ритуали. Докъде довел този „качествен скок“ в постъпателния и прогресивен ход на историята и как завършила първата българска държава, ще се види в следващия Втори том, а сега ще проследим червената нишка от подвизи на отиващите си и пристигащи в оазиса на властта туареги.

По времето, когато новият родоначалник на династия седнал на престола в Плиска, ханството било заградено от двете „свръхсили“ на тогавашния свят — Византия и „Свещената Римска Империя“ на новопокръстения варварин Карл Велики. Обладан от натрапчивата идея на безчет властници за възстановяване на империята на цезарите, Карл заграбил почти цяла Западна Европа и провъзгласил Екс Ла Шапель за свещен град.

В началото на девети век новоизлюпеният император насочил една от поредните си военни кампании срещу могъщия някога аварски хаганат. Победата съвпаднала с годината на Крумовото възшествие — 803. Франките залели всичко до река Тиса. Само на изток от нея (в Маджарската Пуста) останали безстопанствени късове от агонизиращата аварска държава. Там подплашеното човешко стадо от мъже, жени и деца търсело спасение в бягството.

В такава обстановка храбрата прабългарска кавалерия, предвождана от страшния хан, връхлетяла върху разлагащия се труп на хаганата. Необезпокоявани от божия наместник в Константинопол, който по него време уреждал сметките си с багдатския крадец и велик халиф — Харун Ал Рашид, прабългарските лешояди (които са един вид орли) довършили бляскаво наченатото от Карл.^[3]

Поради всеобщата неграмотност на север, където живеели българо-славяни, авари, хазари, кумани и печенеги, сведенията, оставени ни от летописците на Византия, са оскъдни. Според познатия ни вече Свида, към чиито свидетелства ще се връщаме неведнъж, в 805 година доблестните български рицари унищожили част от потърсилите убежище отсам Тиса авари, а остатъците превърнали в пленници. Преди да ги даде на палачите, страшният хан провел следствие по ускорената процедура. От разказа на летописеца узнаваме една многозначителна подробност — крумовите богатири разсъблекли избитите (за малко щях да кажа в Катинската гора) и се облекли в техните дрехи. Според проф. Златарски, този мародерски ритуал спрямо аварските трупове и преобличането на унугундури и славяни в дрехите им, бил проява на крумовата държавническа далновидност. С тази нова униформа той искал да изтрие етническите различия между поданиците си и положи началото на сливането им и един единен народ. Така че ако се вярва на свидетелските показания на Свида и тълкуващия ги патриотичен професор, „националният въпрос“ у нас намерил своя първоначален тласък в държавническата мъдрост на Крум Страшни, а процесът на осмоза и униформиране на разноплеменните банди под скиптъра на „грозния“ хан започнал с едно… мародерство.

Странни са понякога пътищата на историята и изворите на националната идея!

С аварското наследство в пределите на ханството били вмъкнати и славянските племена на запад от р. Тимок: тимочани, браничевци, абодрити и др. Тези операции — чийто обединителен и освободителен аспект, както обичат да се изразяват подкованите във висшата партийна школа интелигенти, не може да бъде поставен под съмнение от никой здравомислещ българин — били дело на хана. Той ръководел лично ограбването, изкормването на аварските големци и превръщането на простолюдието в поданици на ханството. А доказването на „прогресивния за времето характер“ на мародерството и уедряването на стадата от впрегатен двукрак добитък, ханът оставил на грядущето поколение от марксически херодоти. Въодушевени от „безкръвните“ подвизи на Крума, те са изготвили историко-политически карти, които не могат да не радват окото на всеки честен патриот. В тях, следвайки рововете и монашеските легенди, те са побили научно граничните камъни от Будапеща до Днепър, минавайки по билото на Карпатите, вследствие на което цяла днешна Румъния се оказала „наша“.^[4]

Според Златарски българско поданство получили и славянските племена, населяващи днешна Източна Унгария и Трансилвания, при което положение, допълва авторитетният учен:

„Не може да не се допусне, че при подобни граници на северозапад Крум бил вече успял да присъедини към държавата си и земите по реките Млава и Морава“.^[5] За населението на тези земи професорът издига следната научна хипотеза: „Живущите там славянски племена, които принадлежали към клона на българските славяни (sic!), след като се освободили от аварско иго, ще да са признали върховната власт на българския хан (тъй!), на същите вероятно условия, както мизийските и дакийски славяни“, (тъй, тъй!)

От тези цитати, извадени от стр. 323 на том Първи, си личи, че идеалът за създаване на южнославянска федерация получил плът и кръв още в Крумово време. Неизяснено остава само какво означава вмъкнатото по тарлъци понятие „клон на българските славяни“ (още повече че между славяни и прабългари нямало нищо общо; Дори самото название „прабългари“ означава между другото, че името на нашите унугундурски прадеди е неизвестно, защото, за да има прабългари, още тогава е трябвало да се знае, че няколко века по-късно ще има българи! — N’est se pas?)

Но във всяка история етническата предистория е оставила племената в онова магматично състояние, от което безкористните служители на Клио замесват кому каквито е угодно „нации“.

Проблемът за „нацията“, която се ражда в железните обръчи на военното и административно насилие, независимо от всякакви етнически основи и историческа необходимост (в смисъла на Хегел), езикови и културни, икономически или търговски „корени“, е разгледан в своето първо приближение в следващия Втори том, където хан Борис Първи, наречен още Михаил по името на своя добродетелен византийски кръстник, и син му Симеон „Велики“, създали с огън и меч първата „Църковно-болярска, културно-национална общност“ (терминът е въведен в пазарджишкия затвор от видния български социалдемократ и австро-марксист Петър Брадков, и отговаря на всички критерии на кауцкианско-сталинската дефиниция на това второ, основно понятие на политическата история). Тук само посочваме раждането на „духа на нацията“ от държавно организираното насилие. Последното е, което смила „етносите“, превръщайки всичко живо в поданици. Новата и най-нова история на Южна Америка и Черна Африка изобилствува с примери, които се разиграват пред очите на започващата да разбира от национални идеали публика.

Но да се върнем към многоликите последици от войната, с която Карл Велики „разгромил“ и „изтрил“ от картата на света аварския хаганат. Закръгляйки границите на ханството, тя създала „исторически права“ над земи, в които гъстотата на погребаните на квадратен метър през вековете достига, както ще видим по-късно, рекордни висоти. (Както ни учат казионните диалектически спекуланти, всичко това ставало и става, за да може „историческата мисия“ или „абсолютният дух“ да се превъплътят научно в образа на поредния вседържител на торбата със зоб, бил той пруският кайзер или великият син на орханийска околия.)

От друга страна, въпросните събития ускорили социалната поляризация сред прабългарската орда и „присъединилите се“ към нея славя ски добродетелни дружини. На единия полюс се натрупвали просяци и „нуждаещи се“, а противоположният бил зает от ханската върхушка, която направила вратове и кореми, които по всяка вероятност отстъпвали пред тези на нашите любими партийни и държавни ръководители от преживявания преходен период.^[6] С това още веднъж в историята било доказано, че от всяко велико събитие най-вече се облажават отговорните другари.

Най-после безкръвните победи на българското оръжие и мародерските подвизи от началото на девети век, засилват научната тежест на хипотезата на група недовършили аспиранти, съобразно която тотемното животно на страшния хан било гологлавият лешояд. (Докато това на Негово Превъзходителство — Председателя на Държавния Съвет, за когото толкова приляга казаното за Бухарин от прокурора Андрей Февруариевич: „хитър като лисица и мръсен като свиня“^[7] — сигурно е някакъв мичурински хибрид от цитираните две животни.)