Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (7)

1.1.1.2.
Източници за ембрионалната фаза на българската политическа история

Още в самото начало трябва да подчертаем, че сведенията за „предисторическия“ период на днешната българска държава и нейното раждане са повече от оскъдни, а интерпретациите им толкова достоверни, колкото, да кажем, „спомените“ в героичните авто-биографии на кой и да е от днешните български властници.

Митът за Аспарух и неговите унугундури води произхода си, като че ли от арменската география на Филон Ширакаци, живял през седми век. В нея античният географ свидетелствува за безбройните „велики“ народи на древността. Сведенията си той събирал от слухове и недомлъвки, и ги допълнял с фантазия и арменско многословие.

Надеждността на първоизточника е такава, че възпира учените от стара и нова България да го преведат и популяризират. Това обаче не попречило на плеядата казионни историци да „установят по един безспорен начин“, чрез тълкувания на арменските текстове с 13-вековна давност, съществуванието на нашите прабългарски прадеди. Ползуваните методи, с които се извършило идентифицирането на унугундурите сред хилядите племена и орди, оставяме да тежат върху научната (!) съвест (!!) на авторите на тлъсти праисторически „изследвания“.

За славянските нахлувания на Балканския п-ов, през двата века, предшествували държавническия акт на Аспаруха, свидетелствата са почерпани от византийски летописи.

За самото настаняване на Аспаруховата орда в северните предели на Византийската империя, следи намираме в „историческите“ летописи на константинополския патриарх Никифор и изповедника на императорския двор — Теофан.

Още тук трябва да отбележим, че тези „свидетелства“ са писани век и половина — два след въпросното събитие. Тъй като сред съвременниците си от съседна Византия т.нар. Аспарух или Исперих, или още, както ще видим, Испор, не оставил никакъв спомен, то двамата закъснели летописци намерили своите факти в прословутата арменска география, съчинена два века по-рано в подножието на Елбрус, на 2000 километра от Втория Рим. С това тя станала извор не само на ст.н. с-ци от БАН, но и на летописците от Института по История при ВАН (Византийската академия на науките).

Оставените ни от двамата действителни члена на ВАН ръкописи-летописи, без да са оригинални, си противоречат по много пунктове, и се различават в съществени детайли. Защото през дългите и тъмни столетия на нашето славно Средновековие, те били приписвани неведнъж в монастирските килии. Било от наказани монаси, било от подранили предшественици на днешната истинолюбива, марксическа историческа школа.

Първите преписвали с досада и умора, непонятни за тях бълнувания, размествайки срички и редове, от което се получавали странни, за да не кажем, нечленоразделни фрази. „Обработените“ по този начин текстове станали онази питателна среда, върху която паразитират днешните „добросъвестни“ книжни плъхове на отечествената ни и чуждоземна историческа наука. Особено изследвачите от филологическото направление. Ще си позволим една илюстрация на техния метод, с един прекалено дълъг цитат:

… От Теофан се знае, че Телец бил избран за княз в 6254 г. от С. М. (Сотворение Мира) по александрийската ера, или в 762 септемврийска година от Р. Хр., която е продължавала от 1-ви септември 761 до 31-ви август 762 г. В „Именника на българските царе“ за покачването на тоя княз е дадена година сомор алтем, т.е. в 6-ия месец на цикловата сомор година. Първоначално проф. Микола обясни тая дума с мишертатарското соморан = „попадийка“, „полска мишка“, и я предложи като Първа година на лунния 12-годишен цикъл, но по-сетне той се отказа от това обяснение, защото обяснението на сомор, като година „мишка“ е невъзможно по хронологически основания, и даде ново обяснение: „Както ще покажем по-долу, от сомор трябва да се отнеме първата сричка -со, и да се прибави към — винех, -мор пък е съкратено от морен, отпадналото -ен в края е причинило написването алтем, вместо алтом (ср. тохалтом). В морен ние имаме названието на годината «кон», монголската дума морин, която е била заимствувана много рано в руския език: мерин = «скопен жребец». Това обяснение се потвърждава и с хронологически комбинации.

Дългият цитат представлява рецензия и екстензия (на локуми), от проф. Златарски, върху книгата на руския му колега проф. Микола: «Хронологията на турските дунавски българи», и е заимствуван от монографията «Българско летоброене». Пак там, нашите филологически комбинатори, на които великият Остап Бендер има за какво да завижда, предлагат началото на испериховото управление, отбелязано в «Именника…» с вериниалем, да се чете «вери-еналем», като «вери» = «бери» = «вълк», което заменя «барс», т.е. 3-тата циклова година (от унугун, календар). По-сетне обаче Микола за «по-непринудително» предложи да се обясни «вер» от сувер или север, чиято първа сричка е изпусната при пренос на друг ред. А север при чувашите значи «съсел», което ни дава началната година на испериховото царуване…“ и т.н., и т.н.

Както се казва, методът не се нуждае от коментарии… Така, преписвайки, наказаните монаси създавали плявата, която и днес йощ преживят нашите академически ослици.

Вторите — диалектиците, ако и да не били винаги неграмотни, работели целеустремено! Според нуждите на историческия момент, те фалшифицирвали до неузнаваемост първоначалния фалшификат. Колко пъти се е повтаряла за 13 века тази операция, това никой, дори с приближение, не може да изчисли. Няма сведения и за организацията на периодическите прочиствания на предишните „грешни“ текстове. Можем само да гадаем по достигналите до нас образци — папския индекс, с неговите 4000 забранени заглавия и многократно надхвърлящите го списъци за „вредна литература“, издадени в брошури от червенковския КНИК — комитет за наука, изкуство и култура. Може би византийското прочистване се извършвало без шум и следи. С изземване на книги и автори от обръщение, без илюминации и церемонии. Ако предположението ни е вярно, то произходът на днешните живковски културтрегери очевидно ще да е византийски, а не римо-католически.

Прочистването на „неправилните“ мисли, във възстановената от Мусолини „римска империя“ се извършваше с рициново масло. Днес, у нас, мозъците на интелектуалците затлъстяват и се запичат от нескончаемите пищни банкети върху софрите на големците.

Очевидно всяка диктатура си има своите специфични методи при унищожението на културата и нейните творци. Прочее, обективността изисква да признаем, че прилаганите методи зависят във висша степен от материала. Някога в България имаше загинали поети, днешните не желаят да бъдат обагрени в собствената си кръв, и са ползувани от властниците вместо тоалетна хартия, или като шутове и клоуни по пиршествата.

Наред с различните агиографи, летописци, жития, чудеса, видения и бълнувания със задна дата, съществува още един, солиден източник за проучване на нашето „недавно“. Това са многотомните „изследвания“ на различните „световноизвестни“ учени, обикновено пишещи срещу прилично възнаграждение за балканската кауза на германския, руския или нечий друг империализъм.

В нашата версия на българската история ще се придържаме към станалата почти общоприета теза за дуалистичния произход на днешния български народ: славянски и хуно-български. Макар че следите, оставени и от едните, и от другите, едва ли са по-значителни от тези на траките. Може би за разбирането на днешната ситуация и за формирането на управници и поданици, много повече ще ни даде изследването на византийското и турско робство, и тройното руско освобождение, без да изключваме и западното влияние, провеждано повече от половин век от един кабаретен немски ротмистър със синя кръв, и неговия невзрачен син.

При това, третирайки плуралистичния ни произход, не ще забравим, че дозировката на кръвните групи при производството на етнографски мелези в историческите лаборатории във висша степен зависи от факта, поредните ни властници чии… ибрикчии са?

Днес в жилите ни засилват славянската кръвна група. Вчера беше хунската. Арийската не си проби път в родната ни наука, поради скъсеното съществувание на хиляда-годишния райх.

Ако утре милиардните китайски орди потеглят към Европа, вън от съмнение е, че ще се намерят нови, истинолюбиви професори и старши-научни мошеници, които ще открият роднинските връзки на митическия род на „първите български царе“ — Дуло с мандарините, техните поднебесни императори и „най-червени слънца“. А може би да сме от еврейски произход, защото, както казва Теофан, в провъзгласената от Гюзелев и Мутафчиева столица на Велика България — Фанагория, обитавали главно евреи. В подкрепа на тази хипотеза могат да се приведат изявленията на негово екс-величество Симеон „Втори“, който в едно интервю с редактора на в. „ФАР“ — Израел, потвърди своя еврейски произход. Свидетелства за това са и сполучливите търговски операции на царя на българите, който покрай другото, притежаваше заводи за производство на висококачествени консерви за кучета и котки в бившата империя на покойния голям приятел на българския народ и лично на др. Тодор Живков Реза Пахлави.

В общи и частни линии такива са източниците, архивите, фактите, върху които нашите окаяни, доморасли служители на музата на историята Клио, тъчели и тъкат своите компилации и дисертации^[1]. В тях, подобно ветропоказалец, те следват неотклонно външнополитическата ориентация на сменящия се партиен кадрил, през последното героично столетие, на който и ние сме съвременници, и може би… съучастници?!?

Ще си позволим, с цената на това да отегчим бягащия в тръст по страниците на историята читател, да дадем още една илюстрация на това, върху какви „документи“ се изгражда незиблемият ред на българските монарси, които участвуват с твърдо установени дати на царуване в учебниците по история, в булевардните „исторически“ романи, стил П. Карапетров, Фани Попова-Мутафова, Вера Мутафчиева и в патриотичните словесни на фелдфебели и агитпропи.

Касае се за споменатия вече „Именник на българските царе“, който се ползува като един от основните аргументи в Пантелей-Заревската значимост на българските царства и господарства.

Талмудистите и създателите на нашата историческа митология твърдят, че „Именника“ датира от века на Аспаруха, но са се посвенили да ни зарадват с научното съобщение, че е бил написан „с черти и резки“ от прабългарските предтечи на днешните член-кореспонденти и действителни членове на БАН.

Ето научната хипотеза, която те ни предлагат: „Именника“ бил написан от съвременници на основоположника на българското ханство и наследниците му на гръцки език, който в тази епоха бил официален език в ханския двор. От гръцкия текст няма и помен, а само българо-славянски „превод“, като притурка към ръкопис на библията, извършен от незнаен калугер в незнаен век. Най-запалените адепти на нашето минало величие датират „превода“ на „документа“ от 13 или 14 век. Всъщност „Именникът…“ може би е съчинен във времето преди хилендарския монах — Паисий (ако не са го изфабрикували преди това в канцелариите на готвещия се за своята освободителна мисия Иван Грозни)! За да „докажат“ автентичността и древния му произход, нашите отечествени херодоти са съчинили цяла ориенталска приказка за гръцкия оригинал: По поръчка на българските ханове, той бил написан върху каменна колона. Тя била използувана по-късно като строителен материал за незнаен монастир. Там на колоната попаднал незнайния, но любознателен калугер, който се заел с превода на „Именника“ и го прикачил към текстовете на светите писания. И то точно зад Четвъртата библейска книга — за царствата юдейски!

Ако творческите колики на нашите учени-патриоти, които винаги са писали за сметка на държавата, и винаги са лочили от нейната копаня, ги бяха поотпуснали, те в един момент на просветление, от самия факт на наредбата на „документа“ сред библейските разкази, биха намерили по-малко измъчени обяснения. Би могло да се заключи, че именно библейската легенда за еврейските „царе“ е въодушевила патриотичното калугерско въображение. Че Книга Четвърта за царствата е прототипът, който нашият христопродавец побългарил. Разбира се, не с користна цел, а чисто по нашенски маниер, за да търси кураж за решението на днешните проблеми в миналото, в чудесата или във външните сили. Тогава биха се избегнали хипотезите за изчезнали мраморни колони с гръцки надписи, разрушени от турците монастири и неизвестни преводачи от незнайни векове.^[2]

Но, патриотизмът е велика сила! Подобни патриоти ще да са принудили Ботева да изригне:

… Аз веч нямам мило драго,

а вий, вий сте идиоти!

Доказателство за това, че „Именника…“ е късно съчинителство, е и прокламираният в него принцип на наследствената власт, начиная с ювиги (или „сивиги“?) хана Авитохол, после Ирник и т.н. (подобно Авраам, Исаак, Исав и т.н. от библията). Защото, както ще видим от следващите глави, този принцип — блян на всеки властник, никога не е бивал реализиран напълно, и още по-малко в първите столетия, когато канският престол е кървава арена, върху която цял век властвуващите бандити си прерязват един другиму гърлата! Ако в хронологията перифразираме библейския текст, и оставим митическия основоположник, за когото се знае от апокрифите, че бил убит от… „измаилтяните“, ето как би изглеждала българската политическа история през Б. Е. (Българската Ера, В. Зл.): Тервел убѝ и бе убит от неизвестния по „Именника“ хан, Неизвестният уби Тервел и бе убит от Севар, Кормисош уби Севар и бе убит от Винех, и т.н., и т.н. през Сабин и Токту, Крум Страшни и Цог, та чак до Маламира и Пресияна!

Тези, които мислят, че сътворяваме неудачни богохулства към светините на българската древност, ще отправим към всеобщо признатите от българската историческа наука солидни изследвания и монографии на проф. В, Златарски. Там негодуващите патриоти ще намерят и за „Именника на българските Царе“, и за сложната система на прабългарското леточисление, за началото на Б. Е. (виж по-горе) и нейното отношение към С. М. (Сотворение Мира, което Господ-Бог извършил през първата работна седмица на лето 5492-ро преди Христа). Там с грижлива аргументираност са изложени научни тези, пред които дори днешните „материалистически“ лауреати на димитровски награди благоговеят завистливо. Десетилетията и марксическата историческа „наука“ не могат да добавят нищо към гениалната интуиция и интерпретация на националлибералния професор!

Преминавайки към същността на тази Първа Глава, чийто обект, както показва самото (?) заглавие, е създаването на българската държава, ние ще си служим със същите източници, ползувайки се от правото да запълняме празнотите с хипотези, и снабдяваме фактите или фалшификатите с коментари, които невинаги ще звучат в хармония с общия хор на честните патриоти.

На читателя оставяме да съди правдоподобността и вероятността на нашия вариант на историята на българските ханове и председатели на държавни съвети…

Аспарух

(Откъс от романа „Дрезгавини“)

Тази нощ Аспарух не слезе от насипите. Не слезе и от белия жребец, който неспокойно потрепваше под него. Той стоеше мрачен и безмълвен. На стотина разкрача зад него се намираше свитата му. Борините горяха в ръцете на конниците и озаряваха обръжените мъже. Есенният вятър размяташе пламъците, развяваше и Аспаруховата наметка. Ханът не снемаше очи от трите далечни огъня и никой освен него не знаеше какво означават те. Той не разговаряше, не пущаше при себе си никого.

Аспарух откъсна поглед от трите хълмчета и повика първите си хора. Заговори им и пак отправи очи в далечината. Вятърът отнасяше гласа му.

— Мои хранени люде, всеки от вас е оставил у ромеите скъп и прескъп залог. Там е моята Чигес, там е твоят Токту, боритаркане Ешпюле, там е щерката ти Тамис, канаре мой Хунга, и синът ти Севар е там, ючбоиле Цок, Тябука е при ромеите, чъргобоиле Богорис, и синът ти Петрил е там, княже Вълкадине… — още много имена на синове и дъщери спомена Аспарух.

Слушаха първенците и мълком се питаха защо ханът ги изрежда тъй ред по редом. Дълго говори той и ни едно име не изпусна, ни едно чедо, ни един баща.

— Хранени мои люде, за всяко ваше чедо молех небесния баща да се смили над младите им души, но всесилният Тангра не ми вдъхна спасителна мисъл и аз разбрах повелята му. Кървави жертви иска той от нас, приел ги е и вече няма да ни ги върне… — Аспаруховият глас се задави и секна.

Неподвижни се редяха пред очите му като стоманени лицата на боилите. Светлините играеха по тях. Звездите трептяха в небесата и те се открояваха като тъмна завеса в подножието на насипа.

— Стегнете дружините за бой! — прокънтяха думите на Аспарух, мъжествени и сурови сега.

Военачалниците се изненадаха и изтръпнаха, Но не посмяха да се обадят. — Призори изведете цялата рат върху насипите и щом проехтят роговете на богатурите ми, ударете след мене право в средината на ромейския стан. И нека Тангра, който ми нашепна това начинание…

Евгени Константинов

Ако читателите му не станат по-интелигентни, вън от съмнение е, че авторът ще стане по-охранен.