Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (9) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

7.

Аз бях свободен, но Дорией все още не беше получил отговор от жреците на храма. Прекарвахме дните си в близост до светилището и от скука дълбаехме имената си по камъните. Наоколо имаше вековни скали, пред които хората се бяха кланяли на подземните богове хиляди години преди Аполон да се яви в Делфи.

Дорией шибаше камънаците с върбови клонки и повтаряше отегчено:

— Аз съм воин и съм роден за битки… Омръзна ми да чакам, да става каквото ще! Учили са ме да бъда с другарите си! А тук от безделие и самота в главата ми се въртят всякакви печални мисли… Усещам как губя вяра в оракула и в изветрелите му жреци, които преживят лаврови листа. Делото ми е военно, а не божествено. По-скоро здравият меч би го разрешил…

— Позволи ми да бъда твой оракул — казах аз. — Времената са бурни. Тръгни с мен на изток, зад морето — в Йония! Там всеки изкусен воин се посреща с разтворени обятия. Ще те сложат начело на отряд смелчаци. Чака те велика слава и богата плячка. — Помълчах и добавих — Цяла Елада ни обещаваше помощ, но само от Атина изпратиха двадесет кораба, които обаче се прибраха след неуспеха ни при Сарди.

Дорией възрази вяло:

— Ние, спартанците, не обичаме морето и това, което става по моретата, не ни засяга. Помня, миналата зима при нас пристигна вашият Аристагор Милетски. Търсеше помощта ни. Показа ни медна табличка с областта и града, който трябваше да нападнем, но всички му се присмяха, когато обясни, че за да стигнем до Суза и да покорим великия цар на персите, трябва да преплаваме морето и след това да направим тридесетдневен преход. Та нали през това време в Спарта щяха да се разбунтуват илотите^[1], а и съседите щяха да я нападнат! Не, Спарта няма как да се забърка в морски дела.

— Но ти си свободен човек — не се предавах аз — и имаш право да не се съобразяваш с обичаите на родния си град. Морето с безкрайните си простори е чудесно. Хубави са и йонийските градове: не е много студено през зимата и не е много горещо през лятото. Стани ми спътник, тръгни с мен на изток!

Тогава той каза:

— Да хвърлим овчи кости. Нека те да ни посочат пътя!

Сред мрачните скали, посветени на подземните богове, всеки един от нас хвърли по три пъти овчи кости, но те неизменно посочваха запад.

— Лоши кокалчета ни се случиха — промърмори кисело Дорией. — Не стават за гадаене.

И аз разбрах. Дълбоко в душата си той искаше да тръгне с мен и да се бие с персите. Престорих се, че все още се колебая, и казах:

— Персийският цар е опасен враг, дума да не става. Със собствените си очи съм виждал картата на света, съставена някога от Хекатей Милетски, с отбелязани земите, които владее — от Египет до Индия. Не успя да завладее само скитите^[2].

— Именно с могъщ враг си заслужава човек да се сражава! — отсече Дорией.

— Аз нямам от какво да се страхувам — продължавах да го дразня аз. — Щом мълнията не ме уби, значи не ми е съдено да загина и от човешка ръка. Вярвам, че съм неуязвим в боя, но ти си друга работа. Не, не е редно да те изкушавам и да излагам живота ти на опасност… Костите посочиха запад. Нека да им се доверим.

— Но и на теб ти се падна запад — възрази Дорией. — Да тръгнем заедно! Казваш, че съм свободен. Но колко струва свободата, ако няма с кого да я споделиш?

— И костите, и жреците ми посочват запад — съгласих се аз. — Именно затова ще тръгна на изток и ще докажа сам на себе си, че никакви знамения и предупреждения не могат да ме възпрат да постъпя, както аз искам.

— Сам не разбираш какво говориш… — засмя се Дорией.

— Не аз, а ти не разбираш — възразих аз. — Искам да си докажа, че съдбата не може да бъде измамена дори ако постъпваме обратно на предупрежденията.

В този миг пред нас изведнъж се явиха слуги, пратеници на жреците от храма, и Дорией се надигна със светнало лице от жертвения камък, на който беше седнал, остави ме да чакам и се затича към храма. Обаче, когато се връщаше, видях, че върви към мен с клюмнала глава и скръбен вид.

— Пития проговори и жреците изтълкуваха думите й. Проклятие грози Спарта, ако се завърна в пределите й. Ето защо те ми казаха да тръгна на запад по морски път. Всеки владетел в западните градове би ме взел охотно във войската си. На запад, казаха ми те, е гробът ми, на запад, казаха, ми предстои да се прославя за вечни времена.

— Щом е така, да тръгваме на изток! — засмях се аз. — Ти си още млад. Защо ти е да бързаш към гроба си?

Още същия ден се запътихме към брега. Но морето беше неспокойно и никакви кораби не кръстосваха по това време на годината тези води. По неволя продължихме пеша, следвайки гористия, обраснал в растителност бряг. Нощувахме в овчарски колиби. Животните бяха запрени вече в кошарите си, тъй че не се страхувахме от овчарските кучета. Жителите из близките села се страхуваха да ни пуснат в къщите си, колкото и да се мъчехме да ги уверим, че сме двама поклонници, идващи от Делфи.

След като отминахме Мегара, наложи ни се да се замислим по какъв път да се доберем най-лесно до Йония. В Атина имах другари по оръжие, с които бях участвал в похода до Сарди. Но там в момента на власт бяха управници, които не желаеха да имат нищо общо с въстанието на йонийците. Опасявах се, че приятелите ми не биха искали да си спомнят за общия ни поход.

Затова пък Коринт беше един от най-гостоприемните гръцки градове. От двете му пристанища тръгваха кораби и на изток, и на запад. Коринт се посещаваше дори и от финикийците, тъй че жителите му бяха свикнали да виждат чужденци.

— Да тръгнем към Коринт! — предложих аз на Дорией. — Там ще проучим какво ново има из Йония и не по-късно от началото на пролетта ще намерим кораб, който да ни прекара оттатък през морето.

Но Дорией се намръщи.

— Ти си ми приятел и при това си йониец, което само по себе си означава, че разбираш много повече от пътешествия, отколкото аз — призна си неохотно той. — Но никой спартанец не би допуснал някой друг да му налага волята си!

— Тогава да хвърлим отново кости — отстъпих аз и нарисувах на пясъка посоките на света спрямо слънцето и стрелки, които сочеха според мен към Атина и Коринт.

Дорией хвърли костите, но те отново показаха запад.

— Е, щом е така, да тръгваме към Коринт — съгласи се мрачно Дорией. — Но това си е мое решение, а не твое!

Не исках да се присмивам, затова потвърдих:

— Да тръгваме! Аз лично съм прекалено разглезен от йонийското си възпитание. Мен ме отгледа мъдрец, изпълнен с презрение към хората. Който умножава познанията си, отслабва волята си. Твоята воля е по-силна от моята. Да тръгваме към Коринт, както ти реши!

Дорией се засмя с нескрито облекчение. Засили се и хвърли копието си с всички сили по посока към Коринт. Затичахме се, за да видим къде беше паднало то, но когато го приближихме, видяхме, че се е забило в останките на прогнило корабче, явно заседнало в брега. И двамата усетихме в душите си, че това е лошо предзнаменование, но не проронихме нито дума и дори не се спогледахме. Дорией измъкна копието си и двамата продължихме тичешком към Коринт, без дори да се обърнем назад.