Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (8) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

Зимата беше настъпила, когато най-сетне получих заповед да се явя пред четиримата жреци на делфийския храм. Бях отслабнал от дългия пост. Тялото ми беше изнурено от физически упражнения и изобщо се чувствах тъй пречистен, та чак треперех от отмаляване. Жреците на храма започнаха отново да ме разпитват с подробности, както беше обичаят на тези старци. Накараха ме да разкажа отново всичко, което знаех за въстанието в Йония и за екзекуциите на наложените от персите тирани или за изгнанието на техните наместници.

— Самият аз съм свидетел единствено на прокуждането на Хермадор — им казах. — Дори не го хвърлихме от градските стени, а го изпроводихме до градските врати, които извеждат на пътя към Сарди. Изиграхме танца на свободата, но не вдигнахме ръка над Хермадор, макар че разрушихме дома му. Всъщност изгонихме го само заради това, че той беше най-добрият и най-справедлив сред жителите на Ефес, а не задето бе персийски наместник в града ни. Казахме му, че като истински жители на Ефес не можем да понасяме някой да е по-добър от нас самите. Той наистина нямаше място сред нас.

Жреците кимнаха и казаха:

— За всичко това ние знаем не по-зле и от самия теб. Но продължавай да разказваш — необходимо ни е да сравним твоите показания с тези, които сме чували от други.

И аз им разказах за нашия безславен поход към твърдината на персийския сатрап — Сарди, а най-накрая прибавих:

— Артемида Ефеска е велика богиня и аз съм се обрекъл на нея, тъй като тя се застъпи за мен, когато се оказах пред Ефес, ударен от мълния. Но черната богиня Кибела през последните няколко години се бори с гръцката Артемида за властта над елините. Йонийците са лекомислен народ и лесно се очароват от всичко ново. Ето защо по време на персийската власт много йонийци пътуваха до Сарди и принесоха жертви на Кибела. Те дори взеха участие в някои от срамните ритуали в чест на лидийската богиня. Когато тръгвахме на военен поход от Атина, на мен, както и на всички мъже около мен ми беше дадено да разбера, че войната не е само срещу персите, а преди всичко на свещената девственица срещу черната богиня.

— Мислех, че извършвам подвиг — продължих с по-силен глас, — когато запалих храма на Кибела. Не беше моя вината, че точно тогава се вдигна силен вятър и разнесе огъня по съседните покриви, покрити с тръстика. Пламъците стигнаха до самите градски врати и изгориха целия град. Носените от бурята, пламтящи тръстики обгориха гърдите и хълбоците ми. В града загинаха много от жителите му: огънят се разпространяваше с такава бързина, че не всички успяха да се хвърлят в реката.

Разказах им и за бягството ни и за сблъсъците ни с персите. След като се уморих да говоря, аз заключих:

— Но вие имате восъчните плочки, които ви дадох. Разбийте печата и ги прочетете — може би те ще ви накарат да повярвате на това, което ви разказах.

— Печатът е счупен и плочките са прочетени — казаха те, — така че за бунта в Йония и похода към Сарди имаме достоверни сведения. Това, че ти разказваш за разбойническия ви набег, без да се хвалиш, а със съжаление, говори в твоя полза. Намират се глупци, които възхваляват нападението като велик елински подвиг. Но подпалването на храм — дори да е на омразната ни азиатска Кибела — е осъдително. Ако хората започнат да подпалват храмове само защото не обичат някои божества, много скоро и боговете на Елада няма да са в безопасност.

По моя молба те прегледаха още веднъж восъчните плочки, след което ми позволиха да ги прочета със собствените си очи. Първото писмо гласеше следното:

Артемизия от храма на Артемида в Ефес поздравява свещения съвет на жреците от храма на Аполон в Делфи.

Като носителка на одеждите на девствената богиня познавам най-добре облика, с който тя се явява в Ефес, и жертвите, които иска от нас. Мога да потвърдя, че приносителят на настоящото писмо, Турмс от Ефес, има пълното благоволение на богинята. Затова с доверие го пращам под покровителството на брата на богинята — Аполон. Нека оракулът да му даде опрощение, тъй като този човек не е извършил зло, а по-скоро добро. Самата богиня го е държала за ръка, когато той е хвърлил запалена факла в храма на прокълнатата от нас. Виждате, че той е красив младеж. Веждите му са прелестно извити, а устата му е ведро усмихната. Същият се втурна в храма на богинята преди години, замаян от мълнията. Овчарите го бяха подгонили и искаха да го съборят с тоягите си. Но пред него летеше гълъбово ято и слабините му бяха вързани в препаска от вълната, която момичетата ни бяха проснали върху храстите около извора, посветен на Зевс. Той не знаеше какво върши, но Гръмовержецът го беше облякъл и Артемида го взе под покровителството си. Ако в нрава му има слабости, ако той има навика да се присмива лекомислено, извинете тези негови недостатъци и ги отнесете към младостта му. Самият той няма вина за това, че не е възпитан както трябва. За това е виновен този, който го откупи от нас — Хераклит^[1] от рода на Кодрос, за когото казват, че е мъдър мъж, въпреки че е злъчен. Когато момчето дойде в храма, Хераклит играеше на зарове с децата пред вратата му. Той изплати загубите от убитите овце и откупи момчето. Но преди една година, по време на въстанията, довели до свободата, същият този Турмс заслужи с героичните си дела и сега е свободен мъж във всяко отношение, както всеки свободен гражданин на града ни.

Хераклит е един от старците, които връчват свитъци със свои мисли на храма. От неговия свитък се вижда, че това е мъж, който не вярва нито на очите си, нито на ушите си. Той няма вяра дори и на Омир. Хвали се, че е по-умен от десет хиляди души, но гражданите на Ефес му нямат доверие. Ала дори и Хераклит ще повярва на Пития, ето защо бъдете здрави и съдете справедливо момъка. Той е добър младеж.

Втората восъчна плочка пък гласеше следното:

Епенид, упълномощен от съвета на старейшините на Ефес, изпраща почитанията си на пресвещения оракул от Делфи и на жреците от храма на Аполон.

По молба на всепожертвувателния ни владетел изискваме да произнесете справедлива присъда над приносителя на писмото, Турмс, този богохулник, размирник и подпалвач на храмове. Опожаряването на Сарди е възможно най-лошото, което можеше да се случи на Йония. Треперим пред гнева на великия цар. Това дело с нищо не може да бъде поправено. Позволихме на размирниците да последват атиняните до Сарди, защото не можехме да ги възпрем и се надявахме персите да ги убият. След като тези размирници напуснаха града, властта бе поета от по-достойни мъже. Тъй голяма е омразата, предизвикана от вълненията, че се наложи да влезем в бой със същите размирници, когато те се върнаха пред вратите на града ни. Бяха се върнали, подгонени обратно от персите, и имаха наглостта да осрамят с хулни думи жените ни. Затворихме вратите пред тази паплач и им рекохме да се махат, накъдето им видят очите. Но Аристагор от Милет ни заплашва, че има намерение да завладее града ни. Ние искаме единствено мир. Нима трябва да водим война срещу персите или срещу своите, без да желаем това?

За всичко са виновни лошите нрави на младежта и прекомерната гордост. Но какво да се прави, щом дори и мъдреците на Йония изкореняват вярата в боговете. И Хераклит е богохулник. Когато поискахме помощ от него, той ни каза да се обесим. Той проповядва, че всичко се ражда от огъня и отново се връща в огъня по пътя надолу. Ако не бяха тези негови бълнувания, може би Турмс нямаше да подпали храма на лидийската Кибела.

Живеем в тежки времена. Ето защо трябва да осъдите на смърт този Турмс и да го хвърлите от скалата на обречените, за да не причинява повече вреди на града ни. Разберем ли за смъртта му, ще ви изпратим триножник от чисто сребро за храма. Имаме превъзходни майстори.

Щом прочетох това злостно писмо, което би трябвало да бъде в моя защита, аз казах:

— Нима тези страхливци мислят, че биха могли да омилостивят персите! Не, те са също тъй застрашени, както който и да е йонийски град. Все едно какъв е произходът ми — радвам се, че не съм родом от Ефес!

Щом произнесох тези думи, изведнъж се почувствах объркан. Жреците забелязаха това и ме попитаха:

— Откъде си родом?

— Мълнията ме удари пред портите на Ефес. Друго нищо не зная за себе си. След всичко това бях дълго време болен.

— Не лъже ли езикът ти? С чисто сърце ли говориш? — попитаха ме строго те.

Думите им ме смутиха. Животът ми не би струвал и пукната пара, ако бих могъл да го запазя само с измама и лъжа. Ето защо направих признание:

— Дълго време действително не помнех нищо. Когато паметта ми се възвръщаше, спомените ми бяха тъй нетърпими, че ми се искаше да забравя всичко отново. По пълнолуние сънувах странни сънища, сякаш живеех в далечен непознат град сред хора, които ми бяха по-близки от тези, с които живеех наяве. Такива сънища ме преследват и до ден-днешен, тъй че понякога ми е трудно да преценя кое е сън и кое — истина.

Продължих да говоря, подбирайки внимателно думите си:

— Аз съм бежанец от Сибарис^[2], един от онези, които бяха изпратени преди падането на града към Милет. Бях десетгодишен. Точно десетгодишен — сигурен съм в това, тъй като учителят ми Хераклит събра сведения за мен в Милет. Когато вестта за гибелта на Сибарис достигна до Йония, жителите на Милет остригаха косите си в знак на скръб. Но след време косите им отново пораснаха и те забравиха за доброто, което бяха видели някога от Сибарис. Започнаха да ме бият, искаха да направят от мен първо пекар, а по-късно — овчар. Помня, че избягах от Милет накъдето ми видят очите, само и само да се махна оттам. Най-накрая бях ударен от мълния под дъба, пред вратите на Ефес.

Жреците вдигнаха ръце в недоумение и започнаха отново да се съветват:

— Що за объркан разказ! Турмс не е гръцко име и не означава нищо на гръцки. Но той в никакъв случай не е син на някой роб, щом са се постарали да го изведат от Сибарис. Четиристотинте семейства от града са знаели какво правят. Разбира се, синовете на знатните варвари получаваха гръцко образование в Сибарис, но ако Турмс е варварин, защо не са го изпратили обратно в родината му, а вместо това го изпращат с хората, тръгнали към Милет?

Самочувствието ми се вдигна при вида на четиримата старци, които се мъчеха да разгадаят миналото ми и търкаха в недоумение челата си, стегнати с превръзките на посветените.

— Погледнете ме добре! Та нима лицето ми е лице на варварин?

— Откъде бихме могли да знаем? Дрехите ти са йонийски. Обучението ти е гръцко. А що се отнася до лицето ти, то е само едно от безбройните лица на земята. Хората се познават не по лицата, а по дрехите им, косите, брадите, говора… — Жреците замигаха и отвърнаха очи от мен.

Усетих нов прилив на сили. Сякаш свещена топлина се разля по тялото ми и пред очите ми заиграха свещени огньове. Погледът ми пронизваше четиримата жреци и аз виждах, че те са уморени: тъй уморени от усилието да разбират най-добре човешките души, че вече и сами не вярваха на себе си. Усещах, че нещо в мен е по-силно от тях.

Зимата настъпваше. Време беше богът на Делфи да се отправи към далечния север, към земята на езерата и лебедите, и да остави владението си във властта на Дионис. Морето бушуваше, корабите бързаха да намерят пристан, а в Делфи престанаха да идват странстващи богомолци и поклонници. Жреците на храма копнееха за отдих, за топлината, излъчвана от разпалените въглени, и за зимния си сън, тежък като смъртта.

— О, мъдри старци! — замолих ги аз. — Имайте милост към себе си: нека излезем навън, на открито и да потърсим знак от небесата.

Излязохме на свеж въздух, обгърнати в наметките си, и започнахме да се вглеждаме в навъсеното небе. Изведнъж над главите ни плавно се завъртя синьо гълъбово перо.

— Ето моя знак! — радостно обявих аз.

После се досетих, че над нас бе прелетяло гълъбово ято, тъй че перото не беше паднало съвсем изневиделица. И все пак това беше знак. Старците ме наобиколиха.

— Гълъбово перо! — възкликнаха те в изумление. — Гълъбът — това е птицата на родената от вълните Киприда. Вижте — сякаш самата Афродита озари лицето на този човек със златисто сияние!

Внезапно връхлетя вятър и заплющя в дрехите ни, за миг дори сякаш щеше да ни събори. Над мрачните планински върхове на запад просветна мълния, а след миг изтрещя силен гръм, повторен деветократно от ехото над делфийската равнина.

Постояхме там още известно време, но нищо друго не се случи. Жреците се върнаха в храма и ми заповядаха да чакам до входа му. Прочетох мисли на седемте мъдреци, издълбани в стените на храма. Разгледах сребърното блюдо на Крез. Взрях се в лика на Омир. Димът от вечния огън на жертвеника ухаеше приятно на лаврови листа и гъделичкаше ноздрите ми.

След като се посъветваха, жреците на делфийския храм дойдоха отново при мен и изрекоха следните думи:

— Турмс от Ефес! Свободен си и можеш да отидеш където пожелаеш. Боговете ни дадоха знак. Пития произнесе словата си. Ти изпълняваш волята на боговете, а не своята. Служи, както и преди си служил, на Артемида и принасяй жертви на Афродита, която те е спасила от смърт. Но делфийският бог не те покровителства. Той не те осъжда, но и не приема да изкупи вината ти. Нека я носи Артемида Ефеска, която те е изправила срещу азиатската богиня.

— Къде да отида? — поколебах се аз.

— Тръгни на запад — отговориха ми те. — Тъй каза Пития.

— Това ли е волята на вашия бог? — не скрих разочарованието си аз.

— Не! — завикаха те. — Нима не разбра, че делфийският бог не е твой покровител. Той нищо не ти заповядва и нищо не ти забранява. Съветваме те единствено от добра воля.

Помислих си: дванадесет града в Йония се бунтуват против персите. На изток настъпва зората на свободата. Не ще мине много време, и Ефес отново ще отвори вратите си на бунтовниците. Макар да вярвах в това, премълчах, за да не дразня старците.

— Не съм посветен в тайнствата на Артемида — произнесох аз. — Но веднъж по пълнолуние, когато преспах по волята на жрицата в храма на бързоногата, тя ми се яви в съня ми с черното си куче. Яви ми се в подземния си облик на Хеката и ми откри, че ме очаква богатство. Когато това се сбъдне, ще ви изпратя дарове за храма.

— Не, никакви дарове не искаме от теб, Турмс! Недей да пращаш дарове на делфийския бог!

Те дори ми върнаха кесията със златни и сребърни монети, като отделиха само малка сума за разходите по моето пребиваване в Делфи. Останах загадъчен в очите им, та ми върнаха дори и персийския щит със златен обков, който носех със себе си. Атиняните го бяха придобили по време на похода си към Сарди и го бяха поверили на мен — да го принеса като дар на Аполон, делфийския бог.