Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (64) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turms Kuolematon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Мика Валтари. Турмс Безсмъртния

Финландска, първо издание

Редактор: София Бранц

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2002 г.

ISBN: 954–9745–43–0

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

3.

Езерото бе прозрачно като стъкло. На залез-слънце жреците издигнаха свещена шатра до самия му бряг. Пред нея седнаха жени и започнаха да мелят с ръчна мелница жито от последната жътва, за да изпекат хляба на боговете. Мрежите бяха приготвени за хвърляне в езерото — според обичая трябваше да се наловят рибки с червени очи — това бяха рибите на боговете. След това принесоха в жертва на боговете теленце, козле и прасенце и запалиха голям огън. Жреците мърмореха под носа си свещени заклинания, за да бъде хлябът добре замесен и изпечен, а месото да бъде приготвено така, както е било приготвяно от незапомнени времена до ден-днешен.

Чувствах как хладната вода на езерото изстудява земята. Вдъхвах аромата на повяхващата трева, на печено месо, на пресен хляб и свежи билки.

Най-сетне пристигнаха лукумоните. Зад тях вървяха прислужници, които носеха свещената посуда.

— Пречистен ли си? — попитаха ме те.

— Пречистен съм — отвърнах аз. — Очите ми са чисти, устата ми е чиста, ушите ми са чисти и ноздрите ми — също. Измих главата си и нозете си. Измих ръцете си. Облякъл съм чист хитон от най-чиста вълна.

Те се усмихнаха и казаха:

— Днес ти си домакин на пира, Турмс. Ти си Дарител и имаш право да извикаш две божества. Кого смяташ да повикаш при себе си?

Аз не се поколебах нито за миг.

— Длъжник съм на богинята — отвърнах. — Призовавам тази, която носи на челото си венец от бръшлян. Нейното истинско име е Туран.

Старият лукумон се престори на учуден от думите ми и проговори:

— Но ти сам ми разказва, Турмс, как богиня Артемида винаги ти е помагала в образа на Хеката и винаги е следила нищо земно да не ти липсва. Казвал си ми също, че си задължен и на родената от пяната Афродита, тази, на която се кланят в Ерикс. Самият ти ми разказа всичко това.

Аз отвърнах:

— Всички те са една и съща богиня, която се появява в различни образи пред различните народи. Истинското й име е Туран и символът й е Луната. Аз разбрах това. Избирам нея. Тя е тази, която призовавам.

— А кой ще бъде вторият ти гост? — попитаха те.

— Призовавам него, най-непостоянния от всички богове. Призовавам Волтумна. По-рано не знаех нищо за него. Не разбирах. Но сега най-сетне искам да го опозная. Благодарение на него морският кон е свещен, той е бил тук при самото създаване на битието. Неговият символ е Слънцето. Неговият знак е Химера, съществото с чудовищен образ.

Те престанаха да се усмихват и се спогледаха изплашени.

— Имаш ли представа какво всъщност искаш и кого призоваваш? — попитаха ме те.

Аз целият треперех от свещен възторг и се провикнах:

— Избирам го и го призовавам — него, Волтумна!

В същия миг завесата пред вратата на шатрата бе отметната и при ярката светлина на факлите видях високото ложе на боговете и два свещени обелиска, положени на двойни възглавници. За всеки един от нас тримата имаше поставено ниско ложе, насред шатрата бе поставена ниска маса и столчета. Виното бе вече смесено с вода. Забелязах и снопове от житни класове, съдове с плодовете на земята и вази със зелени вейки. На масата бяха поставени няколко венеца от цветя и клонки.

Лукумоните ми заповядаха:

— Увенчай боговете си!

Аз взех венеца от бръшлян, сложих го на един от обелиските и казах:

— Това е за теб, Туран, от мен, човека!

След това взех един венец от диви рози и го надянах на другия обелиск с думите:

— А ти, Волтумна, сам избираш венеца си. Вземи сега този дъхав венец от рози, който аз, Турмс, Безсмъртния, ти дарявам!

В този миг най-сетне осъзнах безсмъртието си. Защо се случи именно тъй и защо избрах венеца от диви рози, сам не зная. Но всичките ми съмнения се стопиха като мъгла и в душата ми блесна слънцето на безсмъртието.

Настанихме се, всеки на своето си ложе, около масата. На шията ми надянаха голям венец, изплетен от есенни цветя, горски плодове и дъбови листа. Свирачите взеха в ръце свиралата си, след това дочух подрънкване на струни и танцьорки и танцьори, облечени в свещени одежди, изпълниха пред шатрата танца на боговете. Поднесоха ни храна в древни черни глинени съдове. Приборите ни бяха златни двузъби вилици и древни кремъчни ножове. Пред всеки от свещените обелиски бе поставена чаша, кремъчен нож и златна двузъба вилица. Донесоха ни чорба от морски раци, калмари и риба. На масата бе поставено блюдо с печена риба от езерото — внимателно обезкостена. Сложиха и блюда с телешко, козе и свинско месо. Донесоха и кисел, и сладък сос.

Музиката звучеше все по-силно и по-силно. Танцьорите изпълниха танца на земята, танца на морето, танца на небето, а след това и танца на богинята (като танц на любовта). Изпълниха още и танца на кучето, на вола и на коня. В красиви амфори горяха благовонни пръчици. Виното стопли телата ни и замая главите ни. Но пирът продължаваше и аз почувствах огорчение, гледайки към неподвижните обелиски на високото ложе на боговете.

Старият лукумон, който лежеше от дясната ми страна, забеляза погледа ми и ме успокои с думите:

— Не бъди нетърпелив, Турмс, нощта е дълга. Боговете също се приготвят за срещата си с нас, както и ние се приготвяме, за да се срещнем с тях. Може би там, във висините, точно сега цари суматоха, мият телата им, подават им празнични одежди и сплитат косите им. Кой знае?

— Не се подигравай с мен! — възкликнах аз.

Той протегна ръка и докосна предупредително пояса ми.

— Това е най-великата нощ в живота ти, Турмс! За народа са необходими зрелища. Нека хората да погледат малко каменните обелиски, на които ти сложи венци. Нека видят как ядат и пият лукумоните, как танцуват танцьорите, нека се насладят на музиката! А после ще останем сами — само ние тримата, завесата ще бъде пусната и гостите ще пристигнат.

Пред шатрата, под тъмния небосвод, се бе събрала многобройна безмълвна тълпа. Всички погледи бяха обърнати към нас, пируващите лукумони. Хората стояха, плътно притиснати един към друг, замрели от удивление и възторг. Гледаха да не шумят, не смееха дори да пристъпват от крак на крак.

След това огньовете постепенно започнаха да угасват, танцьорите се оттеглиха, музиката замлъкна. Всичко утихна. Каменните обелиски на високото ложе почти докосваха върха на шатрата. Един прислужник ми донесе купа, покрита с капак. И двамата лукумони се приповдигнаха от одърите си и се вгледаха внимателно в мен. Слугата махна капака на чашата и аз усетих силен аромат на варено месо и билки. Взех вилицата и поднесох парче месо към устните си. Вкусът му ми беше непознат. Не успях нито да сдъвча, нито да глътна месото и ми се наложи да го изплюя.

Най-после завесата пред вратата на шатрата бе пусната и останахме насаме. Чашата си стоеше пред мен, но от нея вече не излизаше пара. Аз изплакнах устата си с малко вино. Лукумоните продължиха да се взират така внимателно в мен.

— Защо не ядеш, Турмс? — попитаха те.

Аз поклатих глава.

— Не мога — отвърнах.

Те кимнаха и се съгласиха:

— Да, ние също не можем да ядем такава храна. Тя е храната на боговете.

Аз забодох на вилицата си още едно парче месо. То ухаеше апетитно и изглеждаше съблазнително на вид.

— Но какво е това? — попитах аз.

— Месо от таралеж — отвърнаха ми те. — Таралежът е най-старото животно на земята. Когато зимата настъпи, той се свива на кълбо и забравя за времето. С пролетта отново се събужда. Ето защо боговете употребяват месото му за своя храна.

Старият лукумон взе варено обелено яйце и ни го показа:

— Яйцето е начало на всичко — каза той. — Яйцето е символът на раждането и възвръщането. Яйцето е символът на безсмъртието.

Той положи яйцето в плитка жертвена чаша. Младият лукумон и аз постъпихме по същия начин. Лукумонът от Волтера стана, взе една запечатана амфора, разби печата й с кремъчния нож, махна восъка и наля в жертвените чаши горчиво билково вино.

— Настъпи мигът — каза той. — Боговете пристигат. Тъй че нека изпием напитката на безсмъртието, за да не бъдат ослепени очите ни от сиянието.

Изпих виното от жертвената чаша, стараейки се да подражавам във всичко на лукумоните. Напитката опари гърлото ми и аз почувствах как изгаря стомаха ми. След това, отново следвайки примера на лукумоните, изядох яйцето. Старият лукумон каза с мек глас:

— Ти изпи с нас питието на безсмъртието, Турмс. Ти изяде с нас яйцето на безсмъртието, Турмс. Сега седни и чакай! Идат вече!

Лежахме, обзети от страх, и се вглеждахме в белите каменни обелиски. Изведнъж те започнаха да се променят пред очите ни. Пламъкът на факлите в шатрата не беше вече най-ярък. Обелиските излъчваха свое собствено сияние. После видях нея, богинята. Тя се спусна плавно и се излегна на ложето, подобна на млада жена, само че по-красива от всяка жена, която бях виждал някога. Усмихваше се ласкаво, за да не се страхуваме от нея. Очите й бяха леко присвити, но лъчезарни, косите й се виеха по белите рамене, кръвта пулсираше под снежнобялата й кожа. На главата си носеше корона от бръшлян.

После дойде и другото божество, променливият и непостоянният. Отначало на шега ни лъхна със студен вятър, от който едва не угаснаха факлите в шатрата. После ни се стори, че потъваме във вода, която ни заливаше от неизвестна посока. Мятахме се и се опитвахме да се задържим на повърхността, едва-едва поемайки си дъх. Усетих как гълтам невидимата вода и как скоро ще се удавя. Изведнъж водата изчезна и богът реши да докосне телата ни. Докосването му беше изгарящо и помислихме, че ще се превърнем на пепел. Но по кожата ни не останаха никакви следи — напротив, тя бе тъй хладна, сякаш се бяхме намазали с ментова мас. Сянката на бога се издигна над нас, застрашителна и прилична на огромен морски кон. Но най-накрая той се отегчи от играта и вдигна ръка за поздрав в отговор на подканванията на Туран. След като се успокои, Волтумна се превърна в прекрасен млад мъж и легна на ложето до богинята, сякаш бе решил оттук нататък да се държи приятелски.

Нямаше нужда да ставам и да им поднасям храна, тъй като тя постепенно сама изчезваше от чашите им. Как точно ядяха и пиеха боговете не ми беше съвсем ясно, но скоро и винените им чаши бяха пресушени, без да бъдат докосвани. Сигурно не бяха гладни, тъй като безсмъртните не изпитват глад, нито пък жажда за разлика от хората, но не се отказаха от гощавката в знак на уважение към нас. Ето защо вкусиха от таралежовото месо и отпиха от свещеното вино.

Може би все пак угощението им хареса, а питието ги омая, както обикновено се случва по време на пир, но изведнъж Туран се усмихна загадъчно, погледна ни и сложи разсеяно ръка на шията на Волтумна. А той, многоликият, не изпускаше погледа си от мен, като че ли ме подлагаше на някакво изпитание.

— Ах, вие, лукумони — каза Туран след известно време, — може и да сте безсмъртни, но все пак не сте вечни. — Гласът й трещеше като гръм, шумеше като буря. Но в него усетих необяснима завист към нас.

Внезапно осъзнах, че нечии тънки и горещи пръсти се докосват нежно до рамото ми като предупреждение за опасност. Аз се обърнах изумен и видях светлия крилат образ на своя дух пазител, който приличаше на млада и чудно красива жена. Тя седеше зад мен на края на ложето ми и крилата й потрепваха и блестяха. Този мой дух, както наричах видението, ми се явяваше за втори път в живота ми и аз разбрах, че трябва да бъда особено предпазлив. Изведнъж осъзнах, че в дълбочината на душата си бях тъгувал цял живот за покровителя си, тъгувах по него — или по нея, не знам как точно да се изразя — повече от всичко друго на света. Когато се огледах, забелязах, че още два светли образа на духове пазители стояха и зад другите лукумони. Моята покровителка ми се стори най-прекрасна от всички.

Волтумна протегна напред властната си ръка и каза с лукав глас:

— Ах, лукумони, защо са ви пазители? От какво се страхувате? От боговете ли?

Туран също проговори:

— Аз, която съм богиня, изпитвам презрение, че предпочитате да си почивате заедно с пазителите си и не смеете да се приближите до мен. Та нали вие ме поканихте да дойда, а не аз вас. Поне ти, Турмс, отпрати своя дух покровител! Тогава бих могла да легна до теб и да те прегърна страстно.

Крилатият ми покровител в женски образ затрепери целият от гняв и аз разбрах, че това не беше шега. Богиня Туран я изгледа преценяващо (само жена може да гледа така друга жена) и каза:

— Няма съмнение, крилатата ти приятелка е наистина прекрасна. Но ти, надявам се, не си въобразяваш, че тя би могла да се сравнява с мен!? Та аз съм богиня и съм вечна като земята. А тя е само безсмъртна, както и ти самият.

Усетих как гласът на богинята ме накара да се почувствам засрамен, но когато хвърлих поглед към лъчезарната фигура до себе си, аз събрах сили и отвърнах:

— Не съм призовавал никакви покровители, но щом тя е тук, аз не мога да я отпратя обратно. — В същия миг изпитах прозрение: в сърцето ми сякаш блесна светлик и озари мрака. Гласът ми се усили и зазвъня, тъй че сам не можех да го позная: — Може би крилатата ми покровителка е изпратена от друг, някой, който стои по-високо и от вас, о, богове!

Едва бях произнесъл тези думи, и насред шатрата се появи нова фигура, неподвижна и по-висока от всички хора и богове. Тя бе покрита с було от непрозирна светлина, лицето й бе също невидимо. Това беше той или тя, някой, който е непознат дори на боговете. Никой не знае какви са имената му и колко са те — нито смъртните, нито неразривно свързаните със земята богове. Щом забелязаха пришълеца, двете божества се притаиха мълчаливи и постепенно се превърнаха в тъмни сенки и изчезнаха. Моята покровителка ме покри с крилата си, сякаш за да покаже, че тя и аз сме едно.

След това усетих вкуса на желязо на езика си, като че ли бях мъртъв, дочух воя на бурята, настръхнах от силата на леден вятър и затворих очи, заслепен от огнено зарево. Когато дойдох на себе си, разбрах, че все още се намирам на ниския си одър в шатрата на лукумоните. Факлите бяха загасени. Виното бе изпито. Житните класове бяха изронени. Двата каменни обелиска бяха на високото ложе на боговете, а венците им бяха черни, като че ли опърлени и съвсем повехнали. Треперех, защото ми беше ужасно студено.

Стори ми се, че и тримата се събудихме в един и същ миг. И на трима ни се бе привидяло някакво каменно ложе в дълбока могила. После усетихме, че възглавниците ни бяха прекалено твърди и че телата ни тежаха като олово. Седнахме, държейки се за главите и се погледнахме един друг.

— Сън ли бе всичко това? — попитах аз.

Старецът поклати глава:

— Не, това не беше сън. Нима бихме могли да сънуваме един и същ сън?

Лукумонът от Волтера каза:

— Видяхме забуленото божество. Нима е възможно да сме все още живи?

— Явно това е знак за настъпването на края на времената ни — отвърна старият лукумон. — Гради се нещо ново. Възможно е ние да сме последните лукумони.

Другият лукумон приповдигна покривалото на входа на шатрата и погледна навън.

— Небето е облачно — съобщи той. — Утрото е хладно.

Влезе прислугата с топло мляко и мед. Донесоха и топла вода, за да измием лицата си, ръцете и нозете си. Забелязах, че хитонът ми беше целият изпоцапан, сякаш от носа ми бе текла кръв.

След това прислужниците отвориха широко входа на шатрата. Небето наистина бе много облачно. Около шатрата се бе насъбрала отново тълпа. Духна ветрец и залюля завесите от двете страни на отвора. Аз излязох навън, паднах на колене и целунах земята. После се изправих и вдигнах ръце високо нагоре. Облаците започнаха да се разпръскват. Иззад тях се показа яркото слънце и на мен ми стана изведнъж приятно топло. Ако досега не бях уверен в себе си, то и последните ми съмнения се изпариха. Небосводът, моят баща, ме бе признал за свой син. Слънцето, моят брат, нежно ме прегръщаше. Беше се случило чудо.

Надвиквайки усилващия се вятър, тълпата крещеше:

— Лукумонът, лукумонът е с нас!

Хората размахваха зелени вейки пред мен. Продължаваха да викат и да ме възхваляват. Двамата други лукумони, моите спътници, се приближиха до мен и ме заметнаха със свещен плащ. Обзе ме упойващо спокойствие, радост нахлу в душата ми, сърцето ми омекна. Вече не чувствах душата си опустошена. Не мръзнех от студ.