Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (46) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

Когато се връщах от планината, събирах по пътя си разни неща — ножове, наконечници за копия, украшения, за да ги предам чрез Ксенодот в дар на великия цар. Взимах всичко това без затруднения от сиканите, които не бяха привързани към вещите. Те разбираха, че щом ги взимам, значи имам нужда от тях.

Луната се виждаше и през деня, бял полукръг на яркосиньото небе, сякаш самата Артемида ме гледаше благосклонно и одобряваше действията ми. Вечерта заведох Хиулс при свещения камък на сиканите. Бях станал по-прозорлив и знаех, че те ме чакат.

Наистина там се бяха събрали дванадесет стари мъже. Всички носеха страховити дървени маски. По кожите, с които бяха облечени, различих, че са представители на няколко различни сикански племена, все жреци, вождове или старейшини. Те не ми проговориха и дори жрецът от моето племе остана безмълвен. Вместо това ми направиха знак да се съблека и ми надянаха кожа на елен. На главата ми сложиха рогата маска. Намазаха с мас свещения камък и поставиха отгоре му Хиулс. Дадоха на момченцето да яде сладки горски плодове, за да се чувства добре. Жрецът на племето ми връчи дървена чаша и ми направи знак да пийна малко от свещеното питие. След това всеки от тях пи по няколко глътки от същата чаша. Когато всички бяхме пили от питието, започнахме да обикаляме в кръг около камъка, на който беше Хиулс. След като питието започна да ни влияе, взехме да надаваме животински крясъци, всеки викаше като звяра, който представляваше, и почнахме да тичаме, да ритаме и да скачаме около камъка. Всичко това забавляваше Хиулс и той пляскаше весело с ръце. След това изведнъж забуха като бухал и аз видях как сиканите сметнаха това за извънредно добър знак. Докато танцувах, изпаднал в транс и ми се струваше отново, че мога да виждам много навътре в гората и дори през камъните, забелязах, че към кръга ни се приближаваха много горски животни и зверове. Те дори влизаха в кръга ни за малко и после пак изчезваха обратно в гората. Един глиган с огромни бивници изскочи от храстите и имаше много напорист вид, но никой не му попречи да влезе в кръга ни, ала скоро и той се скри пак в гората. Най-накрая от гъсталаците се появи сърна, приближи се до камъка с леки стъпки, подуши Хиулс, после с няколко скока стигна пак в храсталаците и скоро изчезна от погледите ни. Изведнъж Хиулс се успокои и сиканите прекратиха танца си. Запалиха огън в нарочен съд с въглени, който бяха донесли със себе си.

Не мога да си обясня как сиканите успяха да привлекат толкова много животни по време на танца. Може би камъкът беше намазан с нещо, което привличаше горските твари или пък сиканите в гората, които ни припяваха и биеха барабаните си, бяха хванали предварително всички тези животни и ги пускаха по време на танца. Възможно е всички животни да бяха само сенки, предизвикани от свещеното питие и тайнството на ритуалния танц. Но ако беше така, не мога да си обясня защо и Хиулс беше видял всички тези животни и разказваше за тях по-късно, както и за това, че единствено грухтенето на дивата свиня го беше изплашило малко.

Когато всички насядахме около огъня, сиканите помогнаха на Хиулс да слезе от камъка, окичиха на врата му огърлици от зъбите на различни горски животни и завързаха на китките му и на глезените му разноцветни кожени ленти. Всеки от старите мъже поряза ръката си с кремъчен нож и даде на Хиулс да всмукне малко от кръвта му. Дадоха ми знак, че и аз трябва да постъпя по този начин. Когато Хиулс пи и от моята кръв, всички мъже заликуваха и започнаха да се смеят радостно и да пръскат лицето на Хиулс с кръвта си.

След като всичко това привърши, всеки от мъжете взе по една главня от огъня и всички с изключените на жреца на моето племе си тръгнаха, без да кажат нито дума. Тръгнахме си и ние с жреца. Хиулс вървеше между нас, а в ръцете си държахме по една главня от огъня. Когато смолистото дърво догоря, ние хвърлихме главните. Жрецът махна маската си и я окачи на ръката си. Аз също свалих от лицето си рогатата маска на елен. Заведох Хиулс да си легне, без да го мия. Жрецът ми каза, че кръвта, с която беше изпръскан, трябваше сама да се изтрие от кожата му.

Мислех, че с това са се свършили прощалните обреди, но на следващия ден още на зазоряване жрецът дойде да ме вземе от пещерата и двамата отидохме безмълвни в гората. Той ме заведе обратно при свещения камък и ми показа с усмивка следите от различни животни. Горските твари бяха идвали през нощта и бяха облизали толкова добре камъка, че никой случаен минувач не можеше да го отличи от останалите скали.

Седнахме и тогава аз казах:

— Скоро ще напусна горите. Ще взема със себе си жена си, момичето Мисме и робинята Ханна, но Хиулс ще оставя при вас.

Жрецът се усмихна отново, посочи на север и каза:

— Знам. Страхувахме се обаче, че ще искаш да вземеш и момчето, затова му дадохме името Еркле, който е спасителят на сиканите според древните ни предания. Отдавна знаехме, че ще ни се яви в скута на майка си, която ще е яхнала магаре… Вече съм стар — продължи той, докато рисуваше разни знаци с пръчка по земята, превит на две, слаб, но жилав. — Очите ми са видели много неща. Виждал съм, че има сикани, които са си построили къщи в края на гората, обработват земята и садят грах. Гърците са плъзнали навсякъде из острова и са по-лоши и от елимите. Размножават се като зайци. Подчинили са сикулите да им строят къщи и да орат земята. Който строи къща, е роб на дома си, който оре пръстта, е роб на земята си. Нас, сиканите, може да ни спаси вече само Еркле, макар да не знаем точно как ще го направи. — Той прикри устата си с ръце, усмихна се добродушно и каза: — Вече съм стар и оглупял. Ето защо се разбъбрих против обичая си. Скоро ще трябва да вървя към блатото, а то ще бъде тогава, когато усетя, че знанията ми са вече ненужни на племето ми. Знай, че щяхме да те убием, ако не ни беше позволил да задържим Еркле. Затова те посветихме с маската на елен и сега, когато си тръгваш, можеш да вземеш всичко, което си пожелаеш оттук, само не и Еркле.

Използвах случая и го помолих да ми даде един рог, пълен със свещеното питие на сиканите, както и няколко от отровните колчета, които сиканите забиват в земята, където може да минат враговете им.

— Ще получиш всичко, което искаш, но си вече посветен и нямаме тайни от теб, освен някои заклинания, които и без това няма да са ти нужни, тъй като скоро ще напуснеш горите. Но нима не искаш нищо друго? — попита ме жрецът.

Спомних си как по време на състоянието си на транс бях видял изпод камъка блясък на злато и сребро:

— Имате тайно съкровище от злато и сребро под камъка.

Усмивката му се стопи и сиканът попита:

— Откъде може да си разбрал за съкровището? За него знаят само жреците и то не е докосвано от много поколения насам. Явно е, че сме те посветили по-успешно, отколкото дори можехме да си представим.

Тогава разбрах, че Артемида наистина изпълнява обещанието си и че именно тя е вдъхнала желание на сиканите да ме посветят като елен.

Те бяха решили вече да ми дадат част от това съкровище, тъй като им бях довел чакания Еркле. Но то не беше под свещения камък, а доста далече — на половин ден път в една опасна дъбова гора, пълна с капани и примки, както и с отровни колчета, забити в земята. Жрецът ми показа входа към една скрита пещера, която никога не бих могъл да намеря сам. Двамата започнахме да вадим камъни и да копаем земята, докато не стигнахме до хранилище, изработено от дървесна кора, в което бяха скрити златни и сребърни вещи — съдове и магически амулети. И сам жрецът не знаеше откъде сиканите бяха добили всички тези съкровища, а само това, че са много стари. Предполагаше, че са бойна плячка от времената, когато сиканите са владеели цяла Сицилия и са били най-първите обитатели на острова. Още преди сикулите, преди финикийците, преди гърците, дори преди тиренците, до бреговете на Сицилия доплавали кораби от задморските царства. Откъде точно, сиканът не знаеше.

Задоволих се да взема само няколко вещи — един златен бокал, една изваяна от злато ръка, която явно имаше свойствата на талисман, и една тежка златна гривна за Арсиное. Взех само злато, защото малките предмети бяха леки за носене, а и златото беше станало доста по-скъпо от среброто, след като гръцките колонии си бяха насекли сребърни монети. През цялото време, докато избирах вещите, жрецът ме наблюдаваше със здраво стиснато в ръка копие. Може би щеше да ме убие, ако видеше, че съм прекалено алчен. Това, че ми показваха съкровището си, беше сигурно последното изпитание, на което сиканите ме подлагаха, преди да спечеля окончателно доверието им.

Тъй или иначе, взех златни предмети, които тежаха най-много двайсет мини, всички заедно. Някой би помислил, че съм глупак, щом не взех повече, когато ми се беше явил такъв случай, но защо ми беше да нося много метални вещи, които да ми тежат и да дрънчат в дрехите ми, щом знаех, че Артемида с образа на Хеката щеше винаги да ми доставя земните блага, от които имах нужда. От друга страна, ако пък не получавам всичко, което желая, това ще е знак, че нямам нужда от повече и трябва да се задоволя с нещата, които имам.

Когато тръгнахме обратно, сиканът внимаваше да не би да оставя някой таен знак в дъбовата гора, но щом излязохме от нея, той се развесели, потупа ме по рамото и каза, че ми се доверява напълно и че съм му кръвен брат. Убеден в искреността му, аз го помолих да ми обещае, че ще се погрижи Хиулс да не остане без образование. Накарах го да обещае, че ще потърси скитащия из гората питагореец и ще го вземе за учител на момчето. Ако ли питагореецът не е вече между живите, ще намери друг образован грък и ще му заплати богато, за да не остане Хиулс неук. Казах му, че Хиулс трябва да се научи да говори гръцки, финикийски и елимски език. Освен това, ако се окаже, че учи лесно езици, не е лошо да научи поне малко и езика на тиренците. Би било добре, продължих аз, ако взима и уроци по свирене на арфа, както и да се упражнява физически. За последното не се притеснявах, тъй като знаех колко силен е малкият Хиулс и как в горите на сиканите той по цял ден ще има възможност да се калява. Трябваше да се научи също да се бие с меч и да хвърля копие. Бях сигурен, че сиканите ще го научат на много бойни изкуства, а и че във вените му тече кръв на воин. Ето защо събрах смелост и прибавих:

— Научете го да се подчинява на законите на племето. Само който умее да слуша, ще умее, да заповядва, ако се наложи. Ако видите, че обича да убива без смисъл, а само за удоволствие, или ако видите, че е алчен и желае да получи повече, отколкото му се полага, убийте го без жалост и забравете за Еркле.

Тъжно ми беше все пак, безкрайно тъжно, да оставя малкия Хиулс в горите на Сицилия. Добре, че бях съвсем сигурен в бащинските грижи, които сиканите щяха да полагат за него. Арсиное пък се зарадва много на подаръка, който й донесох, и твърдеше, че е старинна критска изработка. Беше сигурна, че търговците в Тир биха заплатили огромна сума за такава ценна вещ. Казах й, че сиканите й дават златната гривна в знак на благодарност за това, че оставя сина си при тях. Пред Арсиное не споменах и дума за съкровището и за това, че знаех къде се намира то.

Подаръкът смекчи донякъде тъгата на Арсиное, а и самият Хиулс не прояви желание да тръгне с нас, когато настъпи уреченият час. Тръгнахме си, без да се сбогуваме, както беше прието у сиканите. Бързах да се срещнем с Ксенодот точно когато двамата с търговеца пристигнат на брега на реката, под боровите дървета, където бяха скрили товара си.

Те наистина се появиха — измъчени от пътя, с мръсни дрехи и целите изпохапани от комари. С тях бяха и натоварените с нова стока грохнали мулета. Ние пристигнахме на срещата отпочинали и спокойни. За всеки случай аз се бях облякъл в сикански кожи и носех рогатата маска. Арсиное също беше облечена в най-хубавите си кожи и бе боядисала лицето си така, че веждите й бяха изрисувани до слепоочията, устните й също изглеждаха разтеглени от багрилото. На шията си носеше огърлица от зъби на горски зверове, а черната й коса падаше свободно на раменете. Ханна бе облечена в дреха от тъкан, която сиканите умееха да изработват от дървесна кора. На главата си имаше венец от шишарки. Тя носеше в ръцете си Мисме, повита в овча кожа — същата, в която някога беше увиван и Хиулс, единствената вещ, която взехме със себе си преди години, когато напуснахме Сегеста.

Ксенодот и тиренецът извикаха от уплаха, щом ни видяха: те решиха, че пред тях са се явили някакви горски божества. Ксенодот не ме позна, тъй като си бях махнал брадата и бях накарал Арсиное да подстриже косата ми, първо, за да покажа на сиканите, че тъгувам заради раздялата, и второ, за да придобия нов външен вид. Чак когато ги приветствах. Ксенодот и тиренецът се убедиха, че сме хора, и започнаха с интерес да ни разглеждат.

Тиренецът ни каза, че сме първите сикани, които се появяват така пред тях — с цялото си семейство. Ксенодот се зарадва много на подаръците, които му дадох и които бяха предназначени за великия цар на персите. На следващата сутрин, след като преспахме около огъня, се насочихме направо към Панорм. Движехме се бавно, тъй като пътят се оказа нелек. Освен това тиренецът беше разменил наистина много стока и мулетата бяха претоварени. Наложи се да им помагаме, докато бяхме все още из горите. Арсиное не се умори много от пътя, макар да вървеше пеша. Ханна се оказа много издръжлива — през цялото време носеше на гърба си Мисме и крачеше бодро напред.