Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (6) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Това се случи по пътя към Делфи^[1], сред мрачни скалисти върхове. Още когато тръгвахме от брега, виждахме светкавиците, които проблясваха на запад и озаряваха далечните планини. Жителите на селото, до което се добрахме, се опитваха да ни вразумят да не продължаваме нататък. Есен е, казваха те, и скоро бурята ще връхлети. Тя може да срине камъни над тесните пътища, потоци ще прелеят и ще отнесат всеки пътник…

Но аз, Турмс, бързах за Делфи, за да чуя присъдата си от оракула. Атинските воини ме бяха спасили вече два пъти от явна гибел и ми бяха предложили убежище на корабите си, когато жителите на Ефес^[2] искаха да ме убият с камъни. Та не сметнах за нужно да се съобразявам с бурята, още повече че местните хора преувеличаваха опасността й. Та те преживяваха от пътуващи странници, стремяха се да ги задържат, да им предложат храна и топла постеля, а на изпроводяк да им продадат всякакви дрънкулки, издялани от дърво, камък или кост. Нямах намерение да се вслушвам в предупреждението на тези хора. Не ме плашеха нито бурята, нито мълниите.

Изпепеляващо чувство на вина ме караше да продължа към планините. Бях сам, когато изведнъж настъпи мрак посред бял ден. Тежко се надвесиха облаците над планинските склонове. Засвяткаха мълнии. Гръмотевиците ехтяха и се застигаха. Струваше ми се, че човешкият слух не би могъл да издържи този грохот. Трясъците цепеха скалите наоколо. Заваля град, който израни до кръв кожата ми. Поривите на вятъра застрашаваха да ме отнесат в пропастта. Коленете и лактите ми се разкървавиха от острите камъни, по които пълзях. Но аз не усещах болка. За първи път през живота си изпитвах истински възторг. Без да осъзнавам какво правя, затанцувах по пътя към Делфи. Заслепен от мълнии, оглушен от гръмотевици, аз усетих как краката ми започнаха да подскачат и ръцете ми да се движат в ритъма на танц, който не приличаше на никой друг, той се раждаше от самия мен и живееше в мен. Цялото ми тяло танцуваше, обхванато от необяснимо ликуване.

Би трябвало с ужас да предусещам гнева на боговете за извършеното от мен зло — но вместо това ме изпълни чувство, че съм по-горе от всякаква вина. Мълниите, които се преплитаха над главата ми, ме поздравяваха, сякаш бях родният им син. Бурята ме приветстваше като сестра. Гръмотевиците, които се разкъсваха над долината, изсипваха потоци от камъни в моя чест.

Ето как за първи път опознах себе си и осъзнах, че съм неуязвим. Докато танцувах така по пътя към Делфи, от устата ми се изтръгнаха думи на непознат език. Не знаех какво означават те, но продължавах да ги пея. Повтарях ги някак по необходимост, също както понякога ми се беше случвало по-рано, когато се събуждах в пълнолунна нощ и виках с думи, които не разбирах. Мелодията на песента ми беше чужда, стъпките на танца ми бяха чужди, но в състоянието на възбуда, в което се намирах, те сякаш извираха от мен, макар да не знаех откъде се бяха взели.

Когато преминах последното възвишение преди Делфи, видях пред себе си кръглата долина, притъмняла и забулена от дъжда. Но в същия миг бурята спря, вятърът разгони облаците и ясно слънце озари делфийските дворци, статуи и светилища. Есенната земя искреше от сребристите капки и топящите се зърна град. Кълна се, че никога по-рано не бях виждал такава сочна и ярка зеленина като зеленината на свещените лаврови дървета около Делфийския храм! Без чужди указания намерих свещения извор, смъкнах от рамото си кожената торба, съблякох изкаляните си дрехи и се гмурнах в пречистващата бълбукаща вода. Дъждът беше размътил езерцето, но водната струя, бълвана от бронзова лъвска глава, изми тялото ми. Излязох навън обнадежден и се изсуших на слънце. Цялото ми тяло гореше в свещен възторг и аз не сещах студ.

През това време към мен се приближиха служители от храма, облечени в дълги дрехи и с жречески превръзки на челата. Аз вдигнах очи към тях и видях черната скала, която ми се стори по-величествена и от самия храм, и черните птици, които се виеха след бурята над пропастта. Не беше трудно да се досетя, че на това място се изпълняват смъртни наказания, че оттам хвърлят в пропастта обречените, чиято вина с нищо не може да бъде изкупена. Затичах се към храма, който беше на върха на хълма, по терасите, покрай статуите и паметниците, без да търся свещената пътека.

Когато застанах пред храма, сложих ръката си върху огромния жертвеник и възкликнах:

— Аз, Турмс от Ефес, се предавам на милостта на боговете и чакам присъдата си от оракула.

От предната част на храма ме гледаха статуята на Артемида, заобиколена от ловните си хрътки, и статуята на Дионис, облечен в празнични одежди. Разбрах, че това е само началото. Служителите на храма се опитваха да ме прогонят и да ми попречат да докосвам жертвеника. Но аз се измъкнах от ръцете им и се втурнах към храма. Без да се задържам в първото помещение, изтичах покрай огромните сребърни урни, покрай фино изваяните статуи и богатите дарове и се устремих към вътрешността на храма. Там на скромен жертвеник гореше вечният огън и до него видях Пъпа на земята^[3], окаден с вековни сажди. Положих ръка върху този свещен камък и се оставих на милостта на боговете.

От докосването до свещения камък по дланите ми плъзна необяснимо блаженство, което се разля по цялото ми тяло. Огледах се наоколо без страх. Видях изтритите от времето каменни стълби, които водеха към пукнатината между скалните стени. Видях свещената гробница на Дионис. Видях орлите на върховния бог над главата си в полумрака откъм вътрешната част на светилището. Почувствах се в безопасност. Тук служителите на храма не можеха да ми попречат. Тук смееха да влизат само посветените — делфийските жреци, вестителите на боговете.

Но те се бяха притекли вече, за да разберат какво бе предизвикало шума — четирима служители, старци, изпълнени с благочестие. С влизането си те затягаха превръзките на челата си и гласяха наметките си. Лицата им бяха намусени и очите им — подути от сън. В навечерието на зимата, а още повече веднага след такава буря те изобщо не очакваха посетители. С вмъкването си в храма аз бях нарушил покоя им. Докато лежах така, обгърнал с две ръце Пъпа на земята, те не можеха да ме прогонят. Бяха безсилни пред мен. Нито един от тях не би посмял да ме докосне и с пръст дори, без да знае що за човек съм.

Обсъдиха нещо с тих, злобен шепот и най-накрая запитаха:

— Ръцете ти изцапани ли са с кръв?

Побързах да ги уверя, че не бях пролял ничия кръв. Това ги успокои доста, тъй като в противен случай би се наложило да се пречисти целият храм.

— Съгрешил ли си пред боговете?

Замислих се за миг и отговорих:

— Пред боговете на Елада аз съм безгрешен. Дори се намирам под покровителството на девствената богиня — сестрата на вашия бог.

— Тогава кой си ти и какво искаш? — ядно ме заразпитваха жреците. — Защо се явяваш тук с танца на бурята и как смееш без разрешение да се къпеш в свещените води? Защо дръзваш да нарушаваш обичаите и порядките в храма?

За щастие не ми се наложи да отговарям на тези въпроси, тъй като в храма пристъпи Пития, поддържана от двете си прислужници. Тя беше все още млада жена. Откритото й лице ми се стори ужасно, зениците й бяха разширени и тя пристъпваше несигурно. Погледна ме така, сякаш ме беше познавала цял живот, страните й поруменяха и от устните й се изтръгна едва разбираем възглас:

— Най-сетне дойде, дългоочаквани! Пристигна с танц и уми омърсеното си тяло в свещения извор! Познавам те, о, дете на луната и син на морския конник, заченат в недрата на морска раковина! Ти дойде от запад…

Прииска ми се да я поправя и да й кажа, че греши, тъй като бях пристигнал от изток, от Йония. Бях пристигнал, носен от бързите платна и яките мишници на гребците на бойния кораб, който ме пренесе през морето. Но думите й ме развълнуваха.

— Наистина ли ме познаваш, о, веща Пития? — попитах аз.

С безумен смях тя се приближи към мен, макар че прислужниците й се опитваха да я възпрат, и каза:

— Дали те познавам! Стани и ме погледни в лицето!

Откритото й лице беше тъй страшно, тъй неумолимо, че пръстите ми се разтвориха от само себе си и аз пуснах Пъпа на земята, станах и отвърнах на погледа й. Стори ми се, че чертите на лицето й се променят по причудлив начин. Отначало познах в облика й нещо от лицето на Диона — тази, която ми подхвърли ябълка, върху чиято кора беше изрязано с нож името й. После чертите на Диона започнаха да се променят и аз познах в новото лице Артемида Ефеска, същата като на черното изображение, изпратено преди векове от небесата. Но лицето се промени още веднъж и третият образ само се мярна пред мен и се превърна в сянка, след което отново видях безумните очи на пророчицата.

— И аз те познавам. Пития! — крещях аз.

Ако не бяха прислужниците, тя би се хвърлила в обятията ми. Но успя да освободи само лявата си ръка и докосна с нея гърдите ми. Почувствах как ме пронизва силата, която извираше от нея.

— Този юноша е мой — каза Пития. — Не е важно дали е посветен или не. Оставете го. Каквото и да върши, то е единствено по волята на боговете, а не по негова. Той в нищо не се е провинил.

Но жреците се посъветваха с недоволен вид и възразиха:

— Никой бог не говори сега чрез устата й, защото тя произнесе тези думи, без да е седнала на свещения триножник. Откровението й не е истинско. Отведете я.

Но прислужниците бяха безсилни да удържат Пития. Тя крещеше сякаш извън себе си:

— Виждам дима на страшен пожар зад морето! Виждам сажди по ръцете на този човек! Със сажди е покрито и лицето му, а гърбът му е опърлен от огън. Но аз го очиствам от скверността. От днес нататък той е чист и свободен. Нека сам избира пътищата си! Вие нямате власт над него.

Това бяха единствените думи, които тя произнесе свързано — след това тялото й започна да се гърчи, на устата й изби пяна и тя падна покосена в ръцете на прислужниците, като издаваше нечовешки вопли. Те я изнесоха, а жреците, обзети от свещен трепет, ме обкръжиха и ми заговориха един през друг:

— Ще се посъветваме още, но не се бой: пророчицата те очисти… Явно е, че си белязан от боговете, щом само появяването ти предизвика у нея свещения екстаз! Не можем да запишем в скрижалите думите й, тъй като тя не ги произнесе от триножника, но ще ги съхраним в паметта си.

В знак на благосклонност те намазаха стъпалата ми и дланите ми с пепел от лаврово дърво, горящо на олтара, и ме съпроводиха до вратата на храма, където заповядаха на слугите да ме нахранят и напоят. Слугите донесоха мокрите ми дрехи и кожената торба, които бях оставил при свещения извор, и тези, които забелязаха, че наметалото ми е изтъкано от фин вълнен плат, разбраха, че не съм съвсем обикновен човек. Още повече се убедиха в това, когато развързах торбата си и им дадох кесия, пълна със златни монети, сечени в Милет^[4], на които имаше лъвска глава и сребърни монети с изображението на пчели — сечени в Ефес. Подадох им и пълномощните си писма — две восъчни таблички, захванати помежду си с печат. Жреците обещаха да ги прочетат, а след това да ме извикат на беседа. Слугите ме заведоха в просто обзаведена стаичка и ми дадоха съвети как да започна да постя и да се пречиствам, за да бъдат невинни езикът ми и сърцето за следващата ми среща с жреците.