Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (21) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

През целия ден не видяхме Дорией. Когато настъпи мрак и над небето на Химера заблестяха звезди, аз споделих безпокойството си с Микон:

— Длъжни сме да се върнем в дома на Танаквил, макар това да е доста неприятно след всичко, което извършихме там. Но трябва да намерим Дорией — жив или мъртъв. Няма да се учудя, ако гордата картагенка го е пронизала с иглата си за коса, за да отмъсти за поруганата си добродетел.

А Микон каза:

— Вече не ми е толкова лошо, колкото сутринта, макар че имам още главоболие и чувствам вкуса на ментовото вино, щом се оригна. Но тъй като съм лечител, мога да кажа, че в такова състояние човек обикновено преувеличава вината си и сторените от него деяния, като мисли, че вече никога не ще посмее да погледне в очите хората, пред които се е посрамил. Но повярвай ми, Турмс, че не сме извършили нищо по-лошо от който и да било почтен мъж в нашето положение. Доколкото си спомням, ти наистина игра финикийски танц върху трапезата, за да покажеш на момичетата гъвкавостта на тялото си, но същото са правили много водачи и наставници и преди теб, щом се напият, а на следващия ден никой не е бил кой знае колко слисан — всеки знае как действа виното.

Закрих с длани лицето си и запъшках от срам.

— В името на богинята на любовта — казах, — не ми напомняй какви ги върших миналата нощ. Бездруго по пълнолуние не съм на себе си. Но Дорией ми е приятел и трябва да го намерим жив или мъртъв, а ако наистина е мъртъв, трябва да му издигнем достойна погребална клада.

— Дорией е опасен мъж и ограничен в мислите си, както често се случва с достойните и силни воини. Те смятат, че всичко може да се разреши с меча. Роден е да предизвиква кавги и не бих тъжил особено, ако трябва да му правим погребална клада. Но струва ми се, че тъкмо луната те кара да виждаш неща, които не са се случили още. Най-добре ще е наистина да отидем при Танаквил и да видим как стоят нещата. Няма да е лошо и да й подарим нещо в знак на благодарност.

Зарадвах се.

— Не съм срещал по-мъдър човек от теб, Микон! Богиня Артемида ми се яви някога в подземния си образ на Хеката и ми обеща земни богатства. Та няма да ми се досвиди да подаря златната огърлица, която взех от корабите, на Танаквил. И без това нямам влечение към скъпоценности. Сам не разбирам какво ме накара да я открадна тогава, но може би смисълът е именно защото някак съм искал да направя подарък на картагенката.

Стигнахме до площада на Химера и видяхме, че търговците са все още там, а наоколо всичко беше осветено с факли. Изпихме малък мях с вино, за да се окуражим. Хапнахме печен в жарава хляб и риба. Още докато ядяхме, забелязахме, че и Дионисий се появи с част от мъжете си и заповяда да запалят огън в средата на площада. Той принесе овце и телета в жертва и раздаде на народа жертвено месо и вино. Започна истинско веселие. Дочу се свирня, жените на Химера сложиха венци от цветя и на нашите глави. Но ние нямахме намерение да се бавим, тъй че използвахме подходящ момент и се упътихме по тъмните улици към западната част на града. Когато никой вече не ме виждаше, аз махнах венеца от главата си.

За щастие пред дома на Танаквил беше запалена факла, иначе не бихме могли да го намерим. Щом видяхме факлата, досетихме се, че тя ни чака. Отворихме скърцащата вратичка и влязохме в двора. Оставихме оръжието си в предната стая и влязохме в залата за пиршества, която беше осветена с лампи. На едно от ложетата, облегнат на възглавнички, се беше изтегнал Дорией. Той беше жив и здрав, но изглеждаше мрачен. Беше облечен в разкошни финикийски дрехи, тъй че не го познахме веднага. На другото ложе беше Танаквил, тя също нямаше много весел вид. Под очите й личаха тъмни кръгове, макар да се беше опитала да ги скрие с белило. Между двете ложета стоеше пълна купа с вино. Залата беше изчистена, мозаичният под беше измит, а домашният бог отново беше поставен на пиедестала си.

— О, Танаквил! — казах аз. — Прости ни за поведението ни и за безпорядъка, който оставихме снощи. Угощението ти беше тъй обилно, че ние, клетите моряци, се напихме от виното.

Но Танаквил не ми отговори, а се обърна към Микон с ръка на устата:

— Ти наистина ли си гръцки лечител? Кажи, може ли на човек да се сложат нови зъби, ако е загубил своите?

— Това е работа не за лечител, а за сръчен ковач — отвърна Микон — Моли се на Хефест, ако искаш нещо такова.

Аз възкликнах в уплаха:

— Любезна стопанке, нима нашият приятел Дорией е бил толкова пиян, че ти е избил зъбите?

Дорией изруга при тези думи и каза:

— Не говори глупости, Турмс!

С трепереща ръка си наля вино и го изпи на един дъх, като разля само няколко капки по брадата си.

А Танаквил заяви:

— Дорией не ми е сторил нищо лошо. Престанете да го оскърбявате с вашите подозрения и повярвайте, че той се държа като истински мъж от знатен род.

Зарадвах се, щом го чух, и понечих да кажа още нещо, но Дорией закрещя с гневен глас:

— А вие къде бяхте? Затова ли толкова пазех да не ви ранят, когато се биехме, та да ме оставите сега, когато имам нужда от вас?

— Да, наистина, къде изчезнахте вие? — обади се и Танаквил. — Вече наистина ме е яд, че са ми паднали няколко зъба. Досега не обръщах внимание, но Дорией ми каза, че ако не бяха липсващите ми зъби, бих била съвършена. Зная, че тиренските лечители умеят да слагат изкуствени зъби от злато или слонова кост. В Картаген много хора украсяват зъбите си със скъпоценни камъни, а на мястото на падналите слагат зъби от злато. Но всичко това правят по скоро от суета, отколкото от необходимост. Не ме е грижа за липсващите кътници, та нали колкото повече човек яде, толкова по-бързо ги изхабява, и това говори за знатен произход. Но бих искала да си сложа нови предни зъби. А сега не смея да говоря пред Дорией, без да си закривам с длан устата.

Дорией удари с чаша по масата и каза:

— Престани да се притесняваш за зъбите си! Като че ли зъл дух се е вселил в теб и не можеш да говориш за нищо друго. Изобщо не ме интересуват челюстите ти. Казах ти за зъбите ти, понеже те видях как спиш с отворена уста. Но ти все пак имаш част от зъбите си. Много жени на твоята възраст вече нямат нито един зъб.

Танаквил се обля в сълзи, та багрилото по страните й потече и се размаза, и каза с горчивина:

— Ето че ме оскърбяваш, като говориш за възрастта ми, без никой да те пита. Кълна се в боговете, съжалявам, че те срещнах! Трябва да търпя да ме наричаш стара и да ми се подиграваш заради някакви си глупави зъби!

Дорией скочи и се развика тъй силно, че вените на шията му изпъкнаха:

— Млъкни, жено! Млъкни, иначе не отговарям! Ако не престанеш да говориш безумия, ще стана и ще си тръгна, само че ти ще трябва да отговаряш после за всеки срещнат, когото ще убия от ярост навън! Та ти ще ме докараш до лудост! — Той се хвана за главата и застена: — Ах, приятели мои, защо ме оставихте? Аз съм много зле. Целият горя, боли ме стомах и се чувствам като пребит. Цял ден ми се повръща и никакво ядене не се задържа в мен. Чак сега успях да пийна малко вино и да хапна два-три залъка.

Микон се приближи до него и сложи ръка на челото му, после отвори широко очите му с палци, погледна и в гърлото му и като го накара да си легне, опипа корема му.

Дорией продължи да охка, а Танаквил забрави за безпокойствата си. Като използвах този подходящ момент, аз й връчих огърлицата от злато в знак на благодарност за гостоприемството и като плата за изпочупената посуда.

Танаквил се зарадва на подаръка, сложи го на шията си и каза с усмивка:

— Аз не съм дребнава жена. Каква радост са за човек богатствата, ако не може да посрещне гости! Купите и чашите, които изпочупихте, бяха наистина рядкост и атинските занаятчии, които са ги изработили, не са изписали даром имената си на тях. Но всеки съд рано или късно се чупи и май дори домашният ми бог не се обиди, след като днес сутринта го облякох в нови одежди и запалих тамян в подножието му. Това наистина беше от първа необходимост, тъй като залата вонеше ужасно, но такива са всички мъже и аз бях готова за нещо подобно. Никакви загуби не съм понесла и приемам подаръка просто да не ви обидя. Жалко само, че едно от момичетата, които ви прислужваха, онемя и не може да произнесе нито дума. Дали не сте я уплашили прекалено, тъй като другарките й трябваше да я отведат до дома й и очите й бяха странно извърнати нагоре?

Ние с Микон разменихме виновни погледи помежду си, тъй като никой от нас не помнеше какво точно се беше случило. Микон реши, че момичето се е изплашило от танца на козела, който аз явно бях изпълнил. Оказа се обаче, че става дума за друга, която Микон отведе най-напред в градината. Тя не се беше върнала в залата, където пирувахме, а беше останала в градината, Микон бе пожелал да се върне сам, след което двамата се бяхме задълбочили в приказки за различни неща.

Лечителят предположи, че момичето навярно е заспало на мократа роса и е настинало, в резултат на което го е заболяло гърлото и е пресипнало. Във всеки случай той беше сигурен, че не й е направил нищо, което би могло да я накара да онемее. Напротив, той твърдеше, че до такава степен се бе постарал да следва напътствията на Афродита Акрейска, получени на свещения кораб от Тир, че момичето бе започнало дори да вика.

Танаквил изпрати слуги да доведат момичето, за да можем сами да се убедим в болестта му. Със свити сърца чакахме пристигането му. Скоро то дойде, придружено от родителите си, и на нас ни беше почти непоносимо да търпим пълните им с укор погледи. На Микон му се искаше да потъне вдън земя, но когато момичето го видя, то се затича радостно към него, падна на колене и започна да целува ръцете му. Той погледна смутено към родителите му, накара го да стане и го целуна леко по устните. Повече нищо не беше нужно. Девойката пое дълбоко въздух и от устните й се изля поток от думи, тя се смееше, плачеше и викаше радостно. Майка й и баща й запляскаха облекчено с ръце и казаха на своето сикулско наречие, че няма нищо страшно и че всичко е било само временно помрачение.

Девойката държеше Микон за ръка и бърбореше непрестанно, тъй че се наложи родителите й да й направят забележка да млъкне. Микон им подари кесия със сребърни монети и те си тръгнаха доволни. Щом неприятното задължение беше изпълнено, аз още веднъж благодарих на Танаквил за приятелското й разположение и казах, че трябва да се опитаме да намерим постоянен приют в града. Танаквил се стресна и каза бързо:

— Разбира се, моят дом е скромен, а в Йония навярно сте свикнали на много повече удобства и разкош. Но ако домът ми ви е по вкуса, можете да останете в него, колкото си искате, тъй като сте желани гости. Само че дали ще можете да понесете по-дълго вида на беззъбата ми уста?

Тя погледна с упрек към Дорией, който този път успя само да измънка нещо в отговор. За да покаже, че наистина ни кани, без да очаква никакви възнаграждения, тя стана и отиде в покоите си. След малко се върна с подаръци за всички нас. На пръста на Дорией тя надяна златен пръстен, на Микон подари восъчна табличка, обрамчена в слонова кост, а на мен — селенит, окачен на връв, изплетена от трева. Знаех, че този камък предпазва от безумие всеки, който го носи у себе си.

Ценните дарове вдигнаха настроението ни и Танаквил заповяда да приготвят и на нас две ложета с възглавнички, на които да се излегнем и да си починем. Те имаха метални крака и рамки от мед — тиренска изработка. Сигурно щяхме да заспим веднага щом си легнахме, ако Дорией не стенеше и не се въртеше от хълбок на хълбок.

В края на краищата той отметна завивката си и прошепна, че като воин не е свикнал на мека постеля и предпочита да спи на голата земя, а щитът му да му служи за завивка. Стана и се упъти навън. Чухме как се блъска в разни сандъци и как Танаквил извика отнякъде и поиска да светне. Дорией й отвърна сърдито да не пали светлината, тъй като всеки истински спартанец трябва сам да намери пътя си в тъмното. След това вече никой не ни обезпокои и ние заспахме дълбоко.