Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (27) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

На следващото утро всичко изглеждаше различно. В мрака на нощта всяко чуждо място изглежда по-голямо и по-тайнствено, отколкото е в действителност. Открих, че свещеният Ерикс е всъщност доста невзрачен град. След като бях видял Делфи, след като бях живял в Ефес, след като бях опознал и Милет — огромен град, нямащ равен на себе си, то с какво би могло да ме впечатли това малко поселище с крещящите си жители, зад чиито кални стени само се синееше морето, този храм с грубите варварски колони? Та това беше границата на развития свят, отвъд който бяха Херкулесовите стълбове и неизвестни дори и на финикийците води, които водеха до крайните предели на света. Почувствах презрение към това място, почувствах се страшно самотен. Усетих, че губя вяра в боговете.

Танаквил уговори да бъдем допуснати в храма. Окъпахме се и облякохме чисти дрехи, отрязахме кичури от косите си и ги изгорихме, а след това взехме даровете си и тръгнахме на път. Храмът се издигаше зад града като крепост, заобиколен от остри скали и здрави каменни стени.

Вътрешният двор на светилището беше доста тесен, та когато по време на пролетното тържество въвеждаха богинята в храма, възторжените тълпи не можеха да я следват. Жилищата на жреците и служителите на храма също изглеждаха скромни. Колоните на храма, построени от картагенски зидари, бяха нащърбени от времето и вятъра, но колонадата при свещения извор все още не беше загубила изяществото си, а плочките по пътеките бяха мозайка от малки мраморни парченца.

Разрешиха ни да влезем в храма и да разгледаме жертвените дарове и пустеещото възвишение в нишата на богинята. Двама жреци с кисели лица ни преведоха през храма и приеха даровете ни, без да продумат дори дума на благодарност. Сред изложените на показ дарове не забелязахме особено ценни предмети, ако не се броят няколкото сребърни съда, но жреците ни обясниха, че съкровищата на богинята и нейните скъпи одежди са скрити в хранилището до пристигането й. Вътрешността на храма приличаше всъщност на обикновена обществена сграда. Чак когато се доближихме до извора и гълъбите на богинята, разтревожени от нас, се вдигнаха във въздуха, аз усетих близостта на божествена сила. Изворът, широк и дълбок, беше запълнен до половината с вода, чиято тъмна и неподвижна повърхност отразяваше лицата ни. От земята стърчаха вековни остри камъни, заобиколени от по-нова колонада. Жреците ни увериха, че всеки, който е изгубил мъжествеността си, може да си я върне само като се докосне до някой от тези камъни.

В храма не видях жрици. Придружаващите ни жреци обясниха, че те ще пристигнат заедно с богинята, за да извършат някои обреди и да обслужат най-взискателните гости, а наесен пак ще се оттеглят със свитата на богинята. Впрочем, казаха те, Афродита от Ерикс не одобрява особено подобни жертви вътре в стените на храма си. Достатъчно е, че всичко това се извършва в града. Лятно време в близките околности пристигат и леки жени откъде ли не, те вдигат колиби и заслони от клони и вейки, в които приемат моряци и други от простолюдието. Един от жреците ме попита с подигравка дали нямам все пак и някаква друга, по-важна работа при Афродита.

— Вие, гърците, не разбирате Афродита — прибави презрително той. — Властта й не е само в очароването на сетивата и в плътското наслаждение.

Танаквил го заговори с ласкав глас и попита:

— Не ме ли помниш, жрецо? Два пъти богинята ми се явява и ми посочва бъдещите ми съпрузи. Първия път тя ме отведе в Сегеста, а втория път — в Химера. Винаги й принасях жертва — и когато ме дари със съпрузи, и когато ги погребах. Надявам се богинята да ми се яви и трети път.

Жрецът погледна първо нея, после Дорией, намръщи се и каза:

— Разбира се, че знам коя си, Танаквил, ти, непоправимата! Знай, че макар богинята да те покровителства, и нейната власт има граници.

Извърна се към нас, а Микон побърза да каже:

— Аз съм от посветените и освен това съм лечител. Имам желание да проникна по-основно в божествените дела. По желание на богинята съм женен за сикулска девойка. След като я прелъстих, аз я отблъснах и тя загуби речта си. Но щом я взех за жена, напротив, започна да говори прекалено много и то винаги когато се нуждая от самота и тишина. Стигна се дотам, че когато съм с нея, мъжествеността ми изневерява. Надявам се богинята да ни се яви и да ни помогне, за да можем да постигнем съпружеско разбирателство.

На свой ред и аз обясних:

— Афродита ми показа благосклонността си, когато ми сложи свещена препаска пред стените на Ефес. У мен звънти само едно име, смея да го произнеса единствено пред богинята, ако тя ми се яви. — Огледах се и видях зацапания от изпражненията на гълъбите двор, грубите стени и разядените каменни глави на бикове. Стори ми се, че всичко е някак незначително и нищожно, затова прибавих: — Не вярвам богинята да си направи труда този път заради мен.

Жрецът пренебрегна думите ми, и ни покани в жилището си, където ни почерпи с евтино вино, докато ни обясняваше от какви храни да се въздържаме преди срещата с богинята. Обърна се към Микон и каза многозначително:

— Ти си лечител и разбираш навярно, че богинята не желае да приемате никакви билки, докато се подготвяте.

Той все още говореше, когато изпитах силно желание да стана и да отида при извора на богинята. Коленичих при колонадата и се загледах в тъмното си отражение, докато ми се зави свят и ми се стори, че сънувам. Тръснах глава, за да се осъзная и се върнах при другите, които тъкмо си тръгваха. Жрецът сложи ръка на рамото ми и каза:

— Недей да се отчайваш. Вярвам, че богинята ще ти се яви и ще те освободи от грижата ти.

Щом ме докосна, усетих, че бодростта ми се възвърна и жрецът не ми приличаше вече на кисел старец, а по-скоро на учител, комуто можех да се доверя. Не разбрах как, но изведнъж нещо ме накара да кажа:

— Бил съм в Делфи. Срещал съм се с Пития. Каза, че ме познава. Но тя беше неспокойна, бясна жена. На теб ти имам доверие.

Той почака другите да се отдалечат.

— Идваш отдалече.

— Идвам отдалече — повторих аз. — Отивам още по-надалече.

— Посветен ли си? — попита ме той.

— Нямам представа какво имаш предвид — казах. — Знам само, че едно име е оковало душата ми и ме кара да търся богинята.

— В това има скрит смисъл — отговори той. — Явно е, че богинята иска да дойдеш. Тя със сигурност ще ти се яви. Който оковава, той може и да освобождава.

Привечер Дорией и Танаквил отидоха в храма, готови да прекарат нощта в бдение и в очакване на богинята. Ние двамата с Микон стояхме будни до късно и пиехме от виното на жреците, за да изострим възприемчивостта на духа си. Докато пиехме, аз отхапах сушена смокиня, но трябваше веднага да я изплюя, защото ми стана лошо от вкуса й.

— О, хранителните предписания на богинята започват да ти действат! — възкликна Микон.

Не бях съгласен с него и му казах, че жрецът не ми е забранил да ям смокини, но според Микон това било нещо обичайно, когато на човек му предстои да участва в тайнства или да бъде посветен в тях. По време на предварителния пост човек копнее за някои от всекидневните обикновени храни, но постепенно те му опротивяват. Жреците нарочно омагьосват някои от храните, за да изпитат готовността на подготвящите се за тези тайнства.

— Жрецът на Афродита от Ерикс, с когото говорихме, е извънредно опитен ясновидец. Доколкото разбирам, той не се нуждае от свещени дрехи и омагьосани предмети, за да служи на богинята. О, аз наистина изгарям от любопитство да видя дали ще ми се яви богинята! В какъв ли образ ще ми се яви!

Той избухна в смях и аз го последвах. Опитах се да хапна пак от смокинята, но отново я изплюх. Пихме още вино с майстора, който беше направил восъчен отпечатък на челюстта на Танаквил. Той ни разказа за изкуството си и заяви, че го е изучил в Картаген. Новите зъби правеше от слонова кост и ги прикрепяше със златни телчета към все още съществуващите зъби в устата на пациента си.

— Но след всичко това човек може да яде само надробена храна — каза той.

Каза ни също, че етруските можели да прикрепват направените зъби по-добре и от истинските. Ала май са само хвалби, допълни той.

На сутринта, когато Дорией и Танаквил се върнаха при нас, те бяха неотлъчно заедно, не се изпускаха из очи и не отговаряха на въпросите ни. Двамата си легнаха и спаха чак до вечерта. А когато се стъмни, към храма тръгнаха Микон и Аура. Дорией се събуди и поиска да му се приготви вечеря. Той нарече Танаквил „гълъбицата на Афродита“ и ми призна, че има намерение да се бракосъчетае с нея.

— На първо място — започна той, — тя е най-прекрасната сред жените. Аз и по-рано мислех така, но в храма Афродита я докосна и лицето й заблестя като слънце, а тялото й подобно на пламък ме погълна и аз разбрах, че тя е единствената жена в целия свят. Второ, тя е приказно богата — Дорией броеше на пръсти. — И трето, благодарение на знатния си произход и предишните си бракове тя има много полезни познанства из тукашните места. Досега чисто по женски не ги дооценяваше, но аз пробудих честолюбието й.

Отворих уста, за да му възразя, но той ми направи знак да мълча.

— Знам какво искаш да кажеш. Почакай, скоро ще й сложат зъби. Всъщност, ако не ми вярваш, можеш да се довериш поне на знамението. Две малки птички бяха свили гнездо в дрехата ми. Това, разбира се, сме ние, Танаквил и аз. Ние също ще свием гнездото си в Сегеста, и то не някакво си малко гнездо на чучулиги, а гнездо на орли!

— О, богове! — възкликнах аз. — Нима наистина ще вземеш за жена тази старица, която може да ти бъде баба? Ти си полудял!

Но Дорией не се разсърди, а само поклати глава съчувствено.

— Самият ти си луд. Сигурно някоя зла магия е размътила главата ти и ти не можеш да оцениш красотата на Танаквил, не можеш да видиш колко прекрасни са чертите й, колко лъчезарни са очите й и колко пищно е тялото й. — Погледът му пламна от страст, той стана, сви рамене пренебрежително заяви: — Да се спори с теб е безсмислено, Турмс. Гълъбицата ми, моята Афродита, тя сигурно ме чака да ми се похвали, че си е премерила новите зъби.

Като видях как се горещи, изпитах дори загриженост за Танаквил. От мислите ми ме отвлече стопанинът на дома, който ми разказа, че откакто приема гости тук, само веднъж се е случило някой да умре от любов: един тлъст грък, чиито съперници от Занкле го бяха придумали да дойде в Ерикс. След смъртта му те купили с общи средства сребърен венец и го изпратили дар на храма на Афродита.

Остатъка от вечерта прекарах в самота, отпивах бавно и замислено от виното, а когато настъпи нощта и всичко в дома утихна, Танаквил напусна ложето си и пристъпи тихо към мен, като ми даде знак с пръст на устните си да мълча. Сияейки, тя ме пощипна по бузата и попита:

— Дорией каза ли ти за решението си? Разбира се, самият ти си достатъчно наблюдателен и си забелязал, че в Химера той се възползва от това, че съм вдовица. Сега обаче благодарение на вмешателството на богинята обеща да се съчетае с мен в свещен брак по дорийските и финикийските закони.

Възразих, че Дорией е спартански воин, неопитен в любовта, докато тя самата е вече три пъти овдовявала жена, много по-опитна в сърдечните проблеми, и затова е длъжна да разбере, че не е достойно да завлича мъж, който може да бъде лесно съблазнен.

Но Танаквил ми отвърна възмутено:

— Дорией от самото начало се опитваше всякак да ме съблазни, а не аз него! Когато се явихте в дома ми, на мен и през ума не ми минаваше да го прелъстя: та нали в сравнение с него аз съм старица… Дори и миналата нощ аз как ли не се опитвах да го отблъсна, но той злоупотреби три пъти с това, че съм слаба жена.

Тя говореше тъй искрено, че започнах да й вярвам. Не знам дали омагьосващото влияние на Афродита, светлината на факлата или пък изпитото от мен вино бяха заслепили очите ми, но чертите на Танаквил ми се сториха красиви, а черните й очи блестяха привлекателно. Започнах да разбирам какво намира в нея Дорией.

Щом забеляза по погледа ми, че сърцето ми е омекнало, Танаквил седна до мен и сложи ръка на коляното ми.

— Това, че Дорией е привлечен от мен, съвсем не е толкова неестествено, колкото си мислиш — рече тя. — Той ми е разказвал неща, които и сам не разбира добре. Но тъй като съм вдовица, погребала трима съпрузи, схващам бързо и разбирам хората от половин дума. Например разказвал ми е за Херакъл, своя прародител, и как той прекарал цяла една година в женски дрехи, тъкал заедно с жените и вършел всякаква женска работа. И за нрава на Херакъл ми е разказвал — колко бил сприхав, как отвлякъл стадата крави, между които имало и един прекрасен бик на име Европи, как по този начин достигнал чак до Ерикс и убил царя на Ерикс, който желаел да задържи за собствените си стада породистия бик. Но Херакъл върнал обратно завладяната от него земя на местното племе елими. Всичко това той направил с думите, че някога един от неговите потомци ще се върне и ще си поиска това, което му се пада по право. — Танаквил се стресна и ме погледна колебливо.

— Извинявай, че ти досаждам с толкова много думи, но аз наистина съм малко объркана — не очаквах вече да ме сполети щастието да имам мъж. Тъй или иначе, Дорией смята, че именно той е потомъкът, който ще си върне тези земи. Впечатли ме също колко често ми говореше за годината, която Херакъл прекарал в женски дрехи, и за това как той самият на седемгодишна възраст е бил отделен от майка си. Тъй се постъпва с всички благородни спартански момчета и според мен в сърцето си Дорией таи копнеж по майчина ласка. В мое лице е намерил и това. Разбирам тайните му мисли по-добре от която и да било друга жена.

— Но какво ще стане с клетвата, която сме дали пред Дионисий? — извиках аз. — Ние му обещахме да заминем с него за Масилия!

При тези думи в душата си усетих плаха надежда, че може би с помощта на Афродита ще успея да похитя Кидипа и да я взема със себе си на кораба. Но Танаквил поклати глава и каза:

— Дорией ще си остане у дома и никога вече няма да плава по моретата. Та той е обучаван да се бие на суша! Защо му е да тръгва към непозната варварска страна, след като тук си има достатъчно грижи? Той трябва да завоюва наследството, което му се пада по право. Освен това е хубаво за мъж като него да се позанимае с държавни дела, за да бъде доволен от живота си.

— Нима подклаждаш безумните мечти на Дорией? — казах аз. — Нима не те уплашиха надгробните камъни из полетата на Сегеста? Погребала си трима съпрузи — нима искаш с помощта на сегестяните да погребеш и четвърти?

Танаквил седеше, замислено подпряла с ръка брадичката си.

— Мъжете не обичат да им се пречи — каза тя накрая. — Но да си кажа правичката, аз и сама не знам още как би било най-правилно да се постъпи. Външността на Дорией, несъмнено, е царствена. Много би му отивал шлемът с кучешка глава, носен от управниците на Сегеста. И все пак, струва ми се, той е доста първичен: едно е да разцепиш на две главата на противника, съвсем друго е да се занимаваш с държавни дела. Но ако той реши наистина да ме направи царица, аз трябва да се подчиня на волята му.

Тя стана, упъти се бавно към спалнята си и затвори вратата след себе си. Аз си легнах, завих се с овчата кожа и потънах в дълбок сън като в черен кладенец.