Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (34) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Най-сетне морето беше годно за мореходство. Цяла зима фокейците се бяха трудили да вдигнат по-високо стените на Химера. Моряците чакаха с нетърпение да потеглят отново на път. Дионисий отпразнува пускането във водата на новия кораб, а двата стари петдесетвеслени съда бяха поправени и по-здрави от всякога. Той провери лично всяка дъска в обшивката, всяко въже и всяко весло. Вечер воините точеха мечовете си, мереха ризниците, предпазителите за слабините и наколенниците. Някои от ризниците се оказаха тесни, тъй като повечето от моряците бяха напълнели от спокойния живот в Химера. Гребците пееха непристойни прощални песни, а тези, които бяха успели да се оженят за местни, обмисляха как да им съобщят, че трябва да ги оставят на брега, тъй като би било прекалено рисковано да се вземат толкова много жени на път.

— Ти чакаш дете, мила — казваше мъжът, — а морето е много по-коварно, отколкото си мислиш. Ако ни нападнат тиренци, няма да можеш да се защитаваш и аз ще се притеснявам прекалено много за теб. Събери търпение! Веднага щом се доберем до Масилия, ще изпратя вест, а на следващата пролет ще дойда да те взема.

Колкото и убедителни да се мъчеха да бъдат, колкото и искрено да гледаха жените си в очите, в отговор чуваха само вой и плач. Жените коленопреклонно ги умоляваха да останат, да не тръгват на опасен път. Мъжът отвръщаше:

— Повече от всичко на света бих желал да остана с теб! И без това ми е тежко да напусна спокойния живот тук, а ти правиш нещата още по-непоносими. Уви, аз се заклех пред своя водач, пред Дионисий, че ще му бъда верен и ще го последвам дори накрай света. Заклех се с най-страшна клетва и не мога да се превърна в клетвопрестъпник!

Кринип обаче заповяда на всички женени фокейци да оставят пари за издръжка на жените си. Сумата зависеше от положението, което мъжете заемаха на корабите на Дионисий. Тридесет драхми — от гребците, сто — от бойците. Освен това всички жени, които бяха заченали през зимата, трябваше да получат по още десет драхми от военната плячка на Дионисий и останалите, като не беше важно дали тези жени са успели да се омъжат или не. Вбесени от наглостта на Кринип, моряците се събраха на градския площад и гръмко завикаха към двореца на тирана, наричайки го неблагодарник, скъперник и с какви ли не още обидни думи.

— Нима освен нас в Химера няма други мъже? — възклицаваха те през сълзи. — Та нали знакът на града ви е петелът. Не е наша вината, че са толкова разпуснати нравите ви. Цяла зима ни караше да работим като роби, а вечер, когато слънцето се скриеше, беше забранено човек да излезе из града, тъй че не ни оставаше нищо друго, освен да се приберем и да си легнем. А вашите жени сами се пъхаха в леглата ни! Нима мислиш, че бихме могли да ги обидим, след като ни бяха предложили гостоприемството си? Ние не сме варвари. Знаем как да се държим, за да останат доволни стопанките ни!

Кринип си запушваше ушите. Той нямаше никакво намерение да отменя заповедта си.

— Длъжни сте да уважавате закона. А за жителите на Химера моята дума е закон. Поне докато ми се вее брадата. Впрочем разрешавам ви да вземете жените си на корабите, ако искате. Моля, избирайте!

Независимо от шума и виковете Дионисий оставаше спокоен и не вземаше ничия страна. Та нали все още не беше успял да измъкне съкровищата си от подземията на Кринип.

Той наблюдаваше мълчаливо суетата по площада. Когато хората му започнаха да си дерат дрехите в знак на протест, Дионисий хвана за рамото най-близкия моряк, който се оказа гребец, и го попита:

— Какъв е този знак на гърба ти?

Гребецът се обърна, погледна към рамото си и обясни:

— Това е вълшебен знак, който с нищо не може да се измие. Той ще ме защити от бъдещи рани, макар да струва само една драхма.

Около Дионисий се струпаха и други моряци и някои от тях се похвалиха със същия знак, а други поискаха и те да си го купят. Дионисий се намръщи:

— Приличате ми на тракийските стражи, които рисуват сини знаци на птици по бузите си. Колко от вас имат вече този знак?

Оказа се, че по-голяма част от воините се бяха възползвали от услугите на пътуващия прорицател, който беше набол под лопатките им знаци, предпазващи от гибел, след което ги беше оцветил със синьо свещено багрило и ги беше поръсил със свещена пепел. А понеже прорицателят беше пристигнал само преди няколко дена, раните не бяха още съвсем зараснали. Знакът имаше формата на полумесец и се нанасяше с остър нож под лявата лопатка. След като посипвал раните с пепел, прорицателят завършвал делото си със свещена плюнка, тъй че моряците вярваха твърдо във вълшебството на знаците.

— Доведете ми тук този прорицател! Искам да видя лявата му плешка! — заповяда Дионисий.

Хората му хукнаха да търсят магьосника, но той като че ли беше пропаднал вдън земя и никой не можа да го намери, макар че го търсиха цял ден. Тези, които бяха останали без знак, ругаеха другарите си, че не им бяха съобщили по-рано за тази възможност. Щастливците разказваха, че прорицателят бил млад мъж с лъскава като мед кожа, който говорел гръцки като чужденец.

Докато Дионисий разпитваше хората си, Кринип се измъкна, като се оплака от болки в стомаха. Дионисий също не изглеждаше съвсем добре и дори сякаш нямаше сили да кори за нищо фокейците. Привечер той се появи в дома ни заедно с кормчията на най-големия кораб и каза:

— Синият знак по гърбовете на мъжете означава, че сме разкрити. Кринип ще дойде тук тази нощ, защото се страхува да ме кани вече. Трябва повече да мълчите и да слушате какво има да ни каже.

Дорией веднага се намеси:

— Аз ще постигна своето си! И много се радвам, защото ми се струва, Дионисий, че ти си готов да се присъединиш към мен. Това означава, че няма да има нужда от двубой помежду ни.

Дионисий въздъхна:

— Добре, добре, спартанецо. Но внимавай: нито дума за Сегеста в присъствието на Кринип. Иначе той няма да ни позволи дори да тръгнем. С теб може да се уговорим така, че аз да командвам на море, а ти — на суша. Навярно ще ни се наложи да завземем някой от крайбрежните градове при Ерикс — трябва да има къде да оставим корабите си.

След кратко мълчание Дорией отвърна:

— Може и да си прав. Но имай предвид — щом се установим на брега, корабите няма да са ни нужни повече. Ще заповядам да бъдат изгорени, за да отрежем пътя си назад.

Дионисий се опита да скрие недоволството си и само кимна, а Микон полюбопитства:

— Защо смяташ, че синият знак е предвестник на беда?

Дионисий поиска да проверим добре дали не ни подслушват жените и едва когато се убеди, че сме сами, зашепна:

— Близо до Химера се е появил финикийски стражеви кораб. Само да тръгнем по море, и те веднага ще съобщят за нас на флотата си.

— Но Химера не воюва с финикийците — казах аз. — Напротив, Кринип е приятел на Картаген, макар да пази като зеницата на окото си независимостта на града си. И изобщо — какво общо има всичко това със знака на прорицателя?

Дионисий ме ръчна с показалец под лявата плешка, усмихна се мрачно и каза:

— Именно на това място финикийците правят първия разрез, когато ще да одират жив някого. Не докосват главата, ръцете и краката. Ето защо жертвата им не умира в течение на няколко дена и дори е в състояние да ходи. Ако те интересува, мога да ти разкажа още подробности за жестокостите им.

Дорией пребледня от ужас, а Дионисий продължи:

— Някой ни е предал и в Картаген е известно, че плячката ни не е добита само от боя при Ладе. От този миг занапред опасността ни дебне на всяка крачка. Картагенците само чакат да напуснем Химера. Възможно е те да са предупредили и съюзниците си — етруските. Макар напоследък да си мисля, че явно не е възможно да се доберем до Масилия, тиренците и без това не биха ни пуснали в собствените си води, затова не бива да се вълнуваме чак толкова…

Микон, който беше започнал да пие от сутринта, произнесе с тържествен глас:

— Не съм от страхливите, но ми е опротивял трудният живот в морето. С твое позволение, Дионисий, бих останал в Химера, за да лекувам тукашните хора.

Дионисий се разсмя на висок глас, потупа Микон по рамото и обясни снизходително:

— Ако останеш тук, Микон, то рано или късно Кринип ще те предаде на финикийците, които ще ти одерат кожата и ще я увесят пред портите на Картаген за назидание на пиратите. Нашите лица — моето, твоето, на Дорией и на Турмс, както и на по-изявените от моряците ми, са известни на онези коварни същества, финикийците, можеш да бъдеш сигурен. Те отдавна замислят как да ни хванат, дори и ако успеем да се доберем до Масилия.

— Но нали се отказахме да плаваме натам! — извика Дорией.

— Вярно е — успокои го Дионисий, — но те мислят, че тръгваме по този път, понеже такива са слуховете. Ето защо тези хитреци белязаха хората ми и по този начин биха ги разпознали дори и след много години. Да речем, някой от моите хора, бивш морски разбойник, отдавна се е отказал от пиратския живот и вече е беззъб старец. Но ето че по някаква случайност същият се намира на търговски кораб, който финикийски стражеви кораб спира за проверка. Заповядват на всички мъже да свалят горната дреха, виждат знака на гърба на моя бивш моряк и само след няколко часа кожата му се развява на палубата на кораба, а самият той се гърчи полуодран на кърмата, докато не издъхне, но това ще стане чак след един-два дена, а дотогава финикийците ще го поливат от време на време със солена морска вода.

От тези думи ни призля. Дионисий изгледа мрачните ни лица и каза поучително:

— Човек, който бърка в гнездо на диви пчели, лаком за мед, трябва да знае какво го чака. Бяхте съвсем наясно с какво се захващате, когато се присъединихте към мен.

Думите му не бяха съвсем правдиви, но нямах желание да споря. Така или иначе, по нищо не се отличавахме от Дионисий и хората му — поне в очите на финикийците… В този миг в стаята влезе кормчията, когото Дионисий бе изпратил навън на пост, и съобщи, че стопанката на дома се прибира заедно с приятелката си. Дионисий погледна смутено, затрепери и извика:

— Не, не искам да се срещам пак с онази жена!

Но Арсиное нахълта така стремително в стаята, че едва не скъса завесата на вратата. В ръцете й видях някаква лъскава космата топка, която тя насочи към мен:

— Турмс, виж какво купих!

Погледнах и осъзнах, че тя държеше малко животно с жълти очи в ръцете си, от онези, дращещи чудовища, които египтяните смятат за свещени животни. В другите страни по света обаче такива животни са истинска рядкост. Веднъж видях едно подобно в Милет, в дома на знатна гражданка, която се славеше с лекомисленото си поведение. Не е изключено, твърдяха някои, че Милет бе загинал именно заради нравите на такива като нея.

— О, котка! — извиках аз. — Бързо отнеси това опасно животно навън! Нима не знаеш колко остри са ноктите му?

Бях огорчен и затова, защото котките бяха извънредно скъпи животни, а аз така и не разбирах откъде взима Арсиное пари за покупки. Но тя се разсмя радостно и възкликна:

— О, Турмс, не бъди дребнав! По-добре я вземи и я погали! Погали я, не бой се! Виж колко е лъскава козината й. Вземи я, порадвай й се!

И тя пусна в скута ми котката, която изфуча и впи нокти в гърдите ми, после скочи на рамото ми и го разкървави, след което се покатери на главата ми и скочи оттам на рамото на домашния бог на Танаквил.

— Ах, Турмс, цял живот съм си мечтала да имам такъв прелестен звяр! — бъбреше през всичкото това време Арсиное. — Повярвай ми, тя е съвсем питомна. Ти просто я изплаши с виковете си. Представи си само как ще бди над съня ми, свита на ложето ни! Очите й са подобни на малки светилници и мъждукат успокоително в тъмнината. Не, ти в никакъв случай не би поискал да ме лишиш от такова удоволствие!

Под съчувствените погледи на Дионисий, Дорией и Микон аз усетих, че се изчервявам от срам и яд.

— Изобщо не съм викал и не се боя от тези животни, а ги смятам за безполезни. Но и без това скоро ще отплаваме и няма как да вземем с нас котката.

— Защо не й кажеш и накъде точно се каним да отплаваме — каза саркастично Дионисий. — Не съм мислил, Турмс, че ти ще се окажеш най-бъбривия сред нас.

— И без това всички из града говорят, че ще отплавате скоро! — отвърна Арсиное. — Съветът в Картаген иска да накара някак Кринип да ви затвори в тъмница или да ви изгони от града. Всичко това ми каза търговецът, от когото купих котката. Той я държеше в клетка, пред която бяха запалени благовония. Каза ми, че ми я дава евтино, за да ми донесе късмет при плаването. — Арсиное ме погледна и като изтълкува неправилно израза ми, допълни: — Е, разбира се, и защото съм красива жена. Не е моя вината, че някои мъже искат да правят подаръци или да отстъпват стоките си по-евтино на красивите жени. Всеки умен съпруг не би имал нищо против това, тъй като няма да му се налага да харчи много, ако жена му получава подаръци.

Но ние бяхме тъй потресени от новината, която чухме от устата на Арсиное, че последните й думи останаха без отговор. Дионисий вдигна ръце и прошепна:

— Дано се смилят над нас боговете! Не можем да се надяваме на ничия друга помощ.

— Навярно това е пак военна хитрост на финикийците — промълвих аз. — Те нарочно са пробутали на Арсиное котка, която, както знаем, носи нещастие! Този търговец финикиец ли беше?

Арсиное продължаваше упорито да гали котката:

— Съвсем не! — отвърна тя. — Ако искаш да знаеш, той е тиренец, а освен това ти е приятел. Казва се Ларс Алсир. Тъкмо той ми продаде котката евтино, за да може да ти носи късмет и на теб!

Олекна ми, тъй като знаех, че Ларс Алсир не ми желае злото. Дионисий се разсмя внезапно и протегна огромната си лапа, за да погали котката. Арсиное му се усмихна с благодарност:

— О, Дионисий, само ти ме разбираш! — Ако не беше котката пак в скута й, струва ми се, че тя би се хвърлила в обятията му. — Турмс е наивник и не вижда по-далече от носа си! Та как би могъл търговецът да бъде финикиец, след като всички финикийци са спрели да търгуват с твоите хора. От тях не можете да си купите дори хляб или сушена смокиня. Доколкото знам, те са започнали да забраняват и на другите търговци да ви продават каквото и да е. Каква глупост наистина! Как може да се забрани на търговец да продава стоката си…

— Незабавно върви при жреците на Посейдон и ги разбуди! — обърна се Дионисий към кормчията си. — Помоли ги да ни продадат десет вола за жертвоприношение, колкото и да струват. Ако те откажат, подкупи някого да ги купи уж за себе си и му заплати щедро за услугата. Вътрешностите и костите нека останат на кладата, а печеното месо да се пренесе на корабите още тази нощ — той се обърна към Арсиное, за да поясни: — Прости ми, че се наложи да те прекъсна. Но като те гледах заедно с котката, изведнъж ми се прииска да принеса десет вола на Посейдон. Нали ме разбираш?

Арсиное присви дяволито очи и продължи:

— Дори и Ларс Алсир не би посмял да ми продаде котката, ако стане известно, че съм приятелка на Турмс. Тук никой не знае нищо за мен, макар че всички любопитстват коя съм, щом ме видят да се разхождам по улицата с малкия прислужник на Танаквил, който ми държи слънчобрана.

Хванах се за главата, тъй като й бях забранил да напуска дома, за да не привлича прекалено много внимание. Но Дионисий взе ръката й в своята и я попита:

— Кажи какво друго чу из улиците на Химера?

Не му се наложи да я пита втори път.

— Финикийските търговци искат Кринип да им върне дълга, който той направил, като взел от тях пари за надстройката на градските стени. Хората се смеят и се мъчат да отгатнат как ще свърши всичко това и дали финикийците ще разрушат стената, ако не си приберат парите — каза на един дъх Арсиное. Изведнъж се намръщи и като ми хвърли мрачен поглед, прибави: — Освен това Ларс Алсир ми каза нещо за теб, Турмс, и за внучката на Кринип. Какво общо имаш с нея?

По глупаво стечение на обстоятелствата точно в този миг в стаята нахълта верният слуга на Кринип, за да съобщи, че господарят му пристига. Почти веднага пред очите ни застана самият Кринип — задъхан и в ръце със сандалите си. Зад него стоеше Терил със златния венец на главата и с уплашен вид, а след него в стаята влезе и Кидипа, която сякаш беше доведена тук от злите сили. Поне така ми се стори тогава. При вида й Арсиное хвърли котката на пода и стана. Очите й горяха яростно.

— Откога младите козички тичат след мъжете? — попита тя. — В Химера се носят много слухове, но изобщо не можех да предположа, че бащата на тази нахалница я води тук като сводник, за да я срещне с мъж, който не се интересува от нея и който въобще не й подхожда. Ще ми заплатиш за това, Турмс! На твое място бих потънала вдън земя от срам. — Пристъпи към Кидипа, изгледа я и обяви: — Та тя няма гърди! Освен това очите й са много раздалечени. И стъпалата й са прекалено големи!

Не ми оставаше нищо друго, освен да награбя Арсиное и въпреки съпротивлението й да я отведа в покоите ни, далече от всички присъстващи. Котката се втурна пред нас и скочи на ложето ни, преди да успея да бутна на него Арсиное. Хвърлих я тъй рязко, че дъхът й секна за миг, но затова пък, стори ми се, че прочетох в очите й почит.

— Ах, Турмс, как можеш да се държиш толкова грубо с мен! Нима наистина си влюбен в това разглезено момиче? Навярно заради нея беше дошъл в Ерикс. Защо ти трябваше да ме взимаш със себе си тогава? Може би, за да си поиграеш с мен?

— Кидипа… — обърках се аз. — Искам да кажа, Арсиное! Пази си душевните и телесните сили за по-големи изпитания. Възможно е още тази нощ да вдигнем котва, а утре вече да станем храна на рибите. Приготви се за път и моли богинята да ти помогне!

Но Арсиное не ме слушаше. Тя ме хвана за дрехата, дръпна ме с всичка сила и извика:

— Не се опитвай да се отклониш от темата, Турмс! По-добре признай, че си беше уредил среща с Кидипа. Сега ще отида и ще я убия! Как посмя? Явно си мислел, че ще съм заспала по това време и ще можеш да се отдадеш свободно на любовни наслади.

Понеже съвестта ми не беше съвсем чиста, побързах да отговоря:

— Скъпа Арсиное, грешиш! Аз бях не по-малко учуден от теб, когато видях, че Кринип е довел внучката си, и дори не разбирам защо този глупав старец я е домъкнал със себе си на таен съвет… Ако искаш, можеш да задържиш котката. Нямам нищо против нея, стига да не я пускаш да спи при нас. Освен това, чудя се защо Ларс Алсир е клюкарствал с теб днес! Мислех го за по-мъдър мъж.

Арсиное се успокои и каза:

— Между другото, Алсир ме помоли да ти предам нещо, но в суматохата забравих какво беше. За щастие се махаме оттук! Скоро около теб няма да има нахални девици, които да желаят да те прелъстят.

— Арсиное — възразих отчаян аз, — повярвай, тя наистина не ме интересува и не бих се докоснал до нея дори с щипци. От момента, в който те срещнах, дори за миг не съм помислял за Кидипа и когато я видях днес, сам се учудих на себе си, че някога бях впечатлен от нея. А тя наистина има големи стъпала, добре че ми каза, не бях го забелязал по-рано. Освен това очите й наистина са доста раздалечени.

Арсиное ме хвана за косата и изсъска:

— Ако не спреш да говориш за Кидипа, аз ще ти извадя очите! Значи ти успя набързо да я разгледаш и си преценил всичките й прелести! — Но изведнъж тя се отпусна на ложето и започна да търси нещо из пазвата си. — Спомних си, че Ларс Алсир ме помоли да ти предам това — и тя извади малка черна статуетка на морско конче, голяма колкото палеца ми. — А за да е сигурен, че ще изпълня поръката му, той и на мен ми подари морско конче, само че златно. Не мога да разбера защо му е да ти праща такава евтина дрънкулка, макар кончето да е мило на вид, не намираш ли?

— И какво друго ти поръча да ми предадеш? — изгубил търпение, попитах аз.

— Не бъди нетърпелив — каза Арсиное и смръщи чело. — Само ме объркваш. А, да, той каза, че всичко ще се развие добре за теб, макар да си се свързал със земята, и прибави, че това всъщност не го учудва, след като е видял мен. Но все пак имаш нужда от съвет, така каза той. А съветът му гласи следното (той го повтори няколко пъти): два картагенски бойни кораба са скрити в крайбрежните гори на запад от Химера, а пред градските стени, пред храма на Якх, е издигната клада. Тя е пред самия олтар, за да не буди учудване у никого. Огънят ще бъде запален, когато тръгнете на път. Каза, че и други бойни кораби са на път към Химера, тъй че за фокейците било най-добре да се махнат колкото се може по-скоро оттук.

Тя въздъхна и се протегна на ложето, заела съблазнителна поза и галейки разсеяно котката. Но всичко, което разказа, беше извънредно важно, тъй че се въздържах да легна до нея, въпреки че много ми се искаше.

— Трябва да се върна при другите, Арсиное — казах аз. — Съветът е започнал, а Дионисий има нужда от мен.

— Няма ли да ме дариш с прощална целувчица? — попита тя със слаб глас. — Нима толкова бързаш да видиш оная нахалница?

Затворих очи и се наведох да я целуна, а тя обви ръце около шията ми и не ме пусна, докато не осъзнах колко трудно ми е да се разделя с нея. После ме отблъсна сърдито:

— Турмс, нима дори сега мислиш все за същото? Само това ли искаш от мен? Бих могла да ти бъда съветница, моята женска мъдрост би ти била от полза.

И тя ме побутна към вратата, а след това отново се излегна и взе пак да гали котката. Явно беше доволна от себе си.