Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (31) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

7.

Но щом се озовахме в къщата, поведението й се промени коренно. Тя изрева като звяр и изплю от устата си някои дребни скъпоценности, пръстени и златни игли за коса. Започна да ми нанася удари с юмруци където свари. Дращеше ме и оставяше кървави следи по кожата ми. Всичко това продължи доста дълго, преди да съобразя да се защитя. Тя ме нарече с всички обидни думи на гръцки език, които знаеше, а след като запасът й от гръцки думи свърши, започна да ме ругае на финикийски. За щастие не разбирах всичко, което казваше. Не ми даде възможност изобщо да продумам дори дума и да я упрекна за това, че беше откраднала предмети от храма, принадлежащи на Афродита. Едвам успях да я усмиря и да я накарам да замълчи.

Когато си спомням всичко това, разбирам, че всъщност тя не викаше толкова високо, колкото ми се струваше. Сякаш и самата тя не искаше да тревожи спътниците ми и другите обитатели на дома. Но тогава, в тишината на нощта, на мен ми се струваше, че гласът й ехти, и аз трябваше насила да я накарам да замълчи. Ала щом я притиснах до себе си, изведнъж в мен лумна огънят на Афродита. Долепих устни до нейните и ние паднахме на ложето. Чувствах как сърцето й бие също толкова силно, колкото и моето.

След кратко време тялото й омекна и стана податливо, ръцете й прегърнаха шията ми и тя отметна глава назад, дишайки тежко и шумно.

— О, Турмс — шепнеше тя. — Защо постъпи така с мен? Не исках това. Не исках! Съпротивлявах се, но ти си по-силен от мен и сега трябва да тръгна с теб накрай света.

Тя отново ме прегърна трескаво и започна да обсипва с горещи целувки лицето ми и ръцете ми. Галеше драскотините по кожата ми и шепнеше:

— Нали не те боли, любими? Не исках да ти сторя нищо лошо. О, Турмс, никой мъж не може да се равнява с теб! Аз съм твоя, само твоя! Дръж ме здраво в обятията си. — Тя се повдигна на лакът, прекара ръка по бузата ми и ме дари с влюбен поглед. Очите й блестяха от светлината на лампата. — Ще тръгна с теб където искаш, любими — кълнеше се тя. — Ще оставя богинята, ще се откажа от разкоша, ще забравя всички други мъже. О, Турмс, дори да беше последен просяк, с радост бих живяла с теб и бих споделяла насъщния ни хляб, радвайки се, че те има, и без да помисля дори да променя съдбата си. Колко те обичам, Турмс! Но струва ми се, че и ти ме обичаш поне малко, щом се реши на такава опасна крачка като похищение на жрица от храма й.

Аз на свой ред, размекнат от думите й, побързах да я уверя, че я обичам повече от всичко на света. Думите ми допаднаха на Арсиное и тя стана и започна да се разхожда неспокойно из стаята. Говореше, че й трябват много дрехи, преди всичко от фина коприна. Самият аз бях чисто гол. Само на шията ми висеше селенитът, единствената ценност, която притежавах. Щом видя как блести камъкът, тя изведнъж се спря и го докосна.

— Красив е, трябва да видя дали ми отива.

Без да иска разрешение, тя смъкна украшението от шията ми и го окачи на своята. Проточи врат и се опита да го разгледа, като се оплака, че в стаята няма огледало.

— Наистина, колко забележително блести върху кожата ми — говореше тя. — Но ми е нужна златна верижка, от тези, които тиренските майстори могат да изработват.

Отвърнах й, че скромната лента, на която беше закачен камъкът, е оплетена от тревата на Артемида и затова подхожда на лунен камък.

— Можеш да вземеш камъка — усмихнах се аз. — Той и без това не ме опази от безумие — щом се влюбих в теб като луд.

Тя ме погледна сърдито и попита:

— Ах, така ли било? Щом си се влюбил в мен, значи си луд? В такъв случай веднага трябва да се разделим и аз се връщам в храма. Вземи си глупавия камък, щом ти е бил толкова нужен!

Тя скъса лентата и захвърли камъка в лицето ми, след което се разплака. Обезумял от мъка, аз скочих и започнах да я утешавам, уверявайки я, че греши. После сложих насила камъка в ръката й и обещах да й купя златна верижка веднага щом се доберем до Химера.

— Не ми е нужен този камък, той отдавна не е нищо за мен — рекох, без да се замисля.

Тя ме погледна през сълзи и каза с упрек:

— А, такава ли била работата. Не бях се досетила. Не се отличаваш с деликатност и възпитание! Значи трябва да се радвам на всяко благоволение и да ти благодаря за всякакви дрънкулки? О, нещастната аз! Защо ли сърцето ме тегли към теб?

Всичко това започна да ми омръзва и аз казах:

— Това е чудесен камък, но ако искаш, можеш да го хвърлиш. Истина е, че блести прекрасно върху кожата ти, но предпочитам да се любувам на гърдите ти: те за мен са неизмерно по-красиви.

В отговор тя се развика сърдито:

— Надявам се, че няма вечно да ме държиш гола и че не трябва да бродя до края на света с теб без парцал върху тялото си!

— Слушай, Арсиное, или Истафра, или както те наричат! — не се въздържах аз. — В името на богинята, замълчи! Не е време за караници сега. За това имаме цял живот пред нас. Дори да имах достатъчно пари, за да ти купя всичко, което искаш, би трябвало да наемем цял керван магарета с кошове, за да пренесем дрехите ти. А ние трябва да се измъкнем оттук колкото се може по-незабелязано. Така че ще тръгнеш с нас, облечена в дрехите на Аура, докато не стигнем в Химера. Там ще видим колко от желанията ти мога да изпълня.

Арсиное ми отговори с хладен глас, че има само едно желание — да бъда погълнат в царството на Хадес и колкото по-скоро толкова по-добре. Самата тя също би предпочела смъртта, ако смятам да се държа с нея толкова грубо и ако не я зачитам като жена.

— Нима мога да надяна на себе си дрехите на просто сикулско момиче? — възкликна тя. — Как бих могла да се покажа пред хората без прическа? Ти явно не разбираш какво искаш от мен, Турмс! Готова бях да пожертвам всичко за теб, но не мислех, че ще искаш от мен подобни унизителни жертви!

На светлината на лампата лицето й беше бледо, тъй като я бях отвлякъл от ложето, без никакви мазила. Сълзи капеха от очите й и се стичаха по страните й. Опитах се да й обясня внимателно, че Аура беше съпруга на гръцки лечител и Микон й беше купил с лечителската си заплата доста хубави дрехи, макар самият аз да не разбирах много от тези работи. Аура беше тъй млада, че не й се налагаше да черви устните си и да разкрасява лицето си с помади, но, прибавих аз, разбира се, че Арсиное може да помоли Танаквил да й даде всякакви мазила, употребявани от жени на възраст.

Последните ми думи бяха голяма грешка и единственото ми извинение беше, че тогава все още не познавах добре жените.

— Значи така, Турмс — започна отново тя, — намираш ме за възрастна жена, нали?

Продължихме да се караме, докато не забелязах, че навън започва да се развиделява. С ужас чух кукуригането на първите петли и реших да замълча и да не казвам повече нищо, защото каквото и да кажех, все беше погрешно. Тръгнах да събудя Дорией и Микон, след което се втурнах при Танаквил да й съобщя всичко, което се беше случило. Реших, че Танаквил ще ме разбере най-добре, понеже беше опитна и умна жена, а Микон и Дорией бяха още омаяни от виното, което бяха изпили предишната вечер. Танаквил не изгуби и минутка време в празни приказки, а бързо намери подходящи дрехи за Арсиное сред дрехите на Аура и дори й даде чифт от собствените си сандали, украсени с перли, тъй като сандалите на Аура бяха прекалено големи за стъпалото на Арсиное. Танаквил позволи на жрицата да разкраси лицето си както иска с всякакви помади и Арсиное наистина успя да се намаже така, че да заприлича на Аура. След това Танаквил събуди прислужниците си, нареди им да съберат нещата, които носехме със себе си, и да ги натоварят на конете и магаретата. Тя се разплати със собственика на къщата и ето че зората едва беше докоснала с розови пръсти покривите на Ерикс, когато ние вече бяхме на път към стените на града. Сънените стражи при градските порти ни пуснаха без никакви въпроси. Конете ни цвилеха радостно и магаретата надаваха весел рев, когато се спускахме надолу по планинската пътека, и ние самите изпитахме доволство, щом се озовахме на свещения път на поклонниците.

Танаквил покани Арсиное в носилката си. Спускането не беше лесно, тъй че докато изминем половината от планинския път, слънцето беше вече в зенита си. Небето заслепяваше очите ни с дълбоката си синева, а плясъкът на вълните под нас сякаш приканваше корабите да излязат в открито море. Горите се бяха раззеленили, а в долината пред нас видяхме впрягове от черни и бели волове да теглят плугове. Селяните сееха жито в разораната земя, а наоколо ливадите пъстрееха от цветя.

Дорией погледна мрачно към воловете и каза:

— Тези волове са чиста порода. Сигурно праотецът ми Херакъл, когато победил царя на Ерикс, се е смилил над тукашните хора и им е дал чистокръвен бик за разплод.

Но като истински спартанец той с нищо повече не издаде тъгата си по загубеното наследство. Микон пък беше все още зле от виното и ни последва като насън. Качен на гърба на едно от магаретата, той се клатеше като чувал със зърно. Щом видя Арсиное, се обърна към нея с името „Аура“ и я попита дали е добре. Забелязах, че беше забравил за смъртта на жена си, или пък мислеше, че всичко е било само пиянски сън.

Аз през цялото време не се осмелих да заговоря Арсиное. Но когато се спряхме в долината, за да напоим животните, тя сама повдигна завеската на носилката и се обърна към мен с нежни думи:

— О, Турмс, колко сладък е въздухът на тази земя и колко необикновено вкусен е хлябът, зацапан с пепел. Никога не съм се чувствала толкова щастлива! Струва ми се, че наистина те обичам… Нали няма вече да ме караш да се сърдя, както тази сутрин, когато търсеше свада на всяка моя дума?

Поехме по пътя, който водеше към Сегеста, и се опитвахме да избягваме срещи с каквито и да било пътници. Добрахме се благополучно до Химера — уморени, но живи и невредими. Първото, което направихме по съвета на Дорией, беше да принесем жертва на Херакъл. Заклахме най-големия петел, който успяхме да намерим в града.