Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (7) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

Планината почти скриваше в сянката си делфийския стадион, но забелязах как блесна хвърлено копие над празната писта за надбягвания. То прелетя мълниеносно и потъна в сянката. Този миг се запечата в душата ми като предчувствие и съдбовен знак. След това видях млад мъж на моите години, но с по-жилаво тяло от моето, който тичаше с леки стъпки към копието си, забито в земята.

Аз тичах наоколо и го наблюдавах. Лицето на копиехвъргача беше намусено и враждебно, на гърдите си имаше огромен белег, а краката му бяха извънредно мускулести и възлести. При все това тялото му излъчваше красота и увереност, които изглеждаха тъй естествени, че в очите ми той изглеждаше като най-прекрасния връстник, когото някога бях срещал.

— Тичай с мен! — подканих го аз. — Уморен съм да се състезавам сам със себе си.

Той заби копието обратно в земята и застана на старта за надбягвания.

— Хайде! — извика той и двамата хукнахме с всички сили.

Понеже изглеждаше по-тежък от мен, мислех, че ще го победя с лекота. Оказа се, че той тича много бързо и трябваше да се напрегна, за да успея най-накрая да пристигна две крачки преди него до крайната линия.

И двамата се бяхме задъхали, но се опитвахме да го прикрием.

— Бягаш добре — каза ми той. — Хайде да хвърлим и копие: да видим кой е по-добър.

Копието му беше тежко, от тези, които се използват в Спарта. Взех го и се опитах да преценя теглото му. За мой срам трябваше да призная, че съм свикнал с по-леки копия, след което се засилих и го хвърлих с всички сили. Копието полетя и падна дори по-далече, отколкото бях очаквал. С тържествуваща усмивка изтичах, извадих копието и отбелязах мястото, където беше паднало; усмивката все още играеше на устните ми, когато върнах оръжието на собственика му. Но тя замръзна, когато видях, че той го хвърли на една дължина на копието по-далече от мен.

— Чудесно хвърляш! — признах аз с възхищение. — А не би ли искал да се състезаваме на скок? Ти си по-тежък от мен и май няма да успееш да ме победиш.

Но скокът ми беше съвсем малко по-дълъг от неговия. Без да продума, той ми показа диска. Първо хвърлих аз, но дискът на противника ми прелетя със свистене като сокол и остави моя знак далече за себе си. Съперникът ми се усмихна и каза:

— Нека борбата да разреши спора ни!

Без много да го оглеждам, усетих, че нямам желание да се боря с него. И не от страх, че той ще се справи лесно с мен, а просто от нежелание да го докосвам, да го захващам с ръце и той мен… В погледа му, дори когато се усмихваше, проблясваше зловеща искра, която ме караше да се чувствам някак странно.

— По-силен си от мен — казах аз. — Признавам се за победен.

Разделихме се и без да разговаряме повече, продължихме да се упражняваме в различните краища на празния стадион. Когато най-накрая се насочих към разлетия и прелелия от есенния дъжд ручей, той тръгна след мен с колеблива крачка. Измихме се мълчешком и се натрихме с чист пясък. Изведнъж, без да ме поглежда, той каза:

— Не би ли ми натрил гърба с пясък?

Аз натърках добре гърба му, а след това и той моя, и то така силно, че щеше да ми смъкне кожата. Измъкнах се с вик от ръцете му и го наплисках с вода от ручея. Той се усмихна, но не продължи детската ми игра. Спрях се и посочих белега на гърдите му:

— Воин ли си?

— Спартанец съм! — отвърна ми с гордост той.

Отговорът му засили и без това горящото в мен любопитство, тъй като за първи път срещах лакедемонец^[1]. При това той съвсем не изглеждаше толкова свиреп и груб, както обикновено се очаква да изглеждат жителите на Спарта. Знаех, че градът им не е заобиколен от градски стени, тъй като спартанците смятаха, че най-добрата защита за града са самите те. Но знаех също, че те не смееха да напускат родината си сами, а само в отряди или с войска, на поход против враговете си. Той сякаш разгада мислите ми, защото обясни:

— Както и ти, и аз чакам присъдата на оракула. Нашият цар Клеомен, който ми е чичо, сънува лош сън за мен и ме отпрати от Спарта. Аз съм потомък на Херакъл…

Искаше ми се да му кажа, че съдейки по нрава на Херакъл и по събитията в живота му, не е трудно да се предположи, че той сигурно има хиляди потомци, пръснати по света. Но внушителната осанка на новия ми млад познат ме накара да обуздая присъщата йонийска насмешливост в характера си и да замълча.

По собствен почин той ми разказа цялото си родословие и най-накрая заяви:

— Баща ми е Дорией, известен навремето си като най-прекрасният мъж в Спарта. И той като прародителя си събуждал много завист в родината си и затова му се наложило да тръгне на запад, за да си основе нова родина в Италия или Сицилия. Някъде из тези земи е паднал в бой преди много години. — Той смръщи застрашително вежди и додаде: — Защо си се вторачил така? Дорией е истинският ми баща. Ето защо имам пълно право да използвам името Дорией, намирайки се извън Спарта, стига да искам. Моята майка ми разказа за него още преди да бях навършил седем години, след което бях взет за държавен възпитаник. Законният ми баща не е могъл да има деца. Така че той изпратил Дорией тайно при майка ми. В това няма нищо странно. Законните съпрузи в Спарта също преспиват със съпругите си крадешком. Всичко това е чиста истина и аз никога нямаше да съм прокуден от Спарта, ако баща ми не беше Дорией.

Бих могъл да прибавя, че още от Троянската война насам спартанците са имали причини да се отнасят с недоверие към прекалено красивите мъже и жени, но разбрах, че подобни думи биха наранили незаконния отрок на Дорией. Не се искаше много разум, за да се проумее това, още повече, че и моят произход беше забулен в мрак.

Облякохме се мълчаливо на брега на ромолящия ручей. Кръглата делфийска долина в краката ни тънеше в сумрак. По склоновете на планината играеха, ту алени, ту морави, отблясъците на залеза. Чувствах как нозете ми омекват от умора. Бях чист, бях жив, бях силен. Чувствах, че в сърцето ми се заражда искрена привързаност към чужденеца, който беше приел да се състезава с мен, без да ме попита кой съм и откъде съм.

Когато слизахме по пътеката между скалите, водеща до постройките около храма, той често ми хвърляше погледи и най-накрая продума:

— Макар ние, лакедемонците, да не изпитваме желание да общуваме с чужди за нас хора, ти ми допадаш. Сам съм, а самотата ми тежи — свикнал съм още от малък да бъда заобиколен с връстници. Като изгнаник не съм свързан със законите и обичаите на народа си, но те все още ми тежат като окови. Бих предпочел да бях загинал на война и името ми да е написано на надгробен камък, отколкото да живея тук сега!

— И аз съм сам — казах му аз. — Дойдох в Делфи по собствено желание — или да бъда опростен, или да умра. Нямаше никакъв смисъл да живея, обричайки на проклятие града си и цялата Йония^[2].

Той ме погледна недоверчиво изпод мокрите къдри на челото си.

— Но не бързай да ме съдиш — допълних аз. — Самата Пития изпадна в свещен екстаз пред вида ми и ме освободи от вината ми. Нямаше нужда да дъвче лаврови листа, да се замайва от изпаренията на пукнатината. Дори и без триножника тя ме обяви за невинен.

Йонийската недоверчивост и собственото ми възпитание ме подтикнаха, след като се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не би могъл да ме чуе, да прибавя с усмивка:

— Струва ми се, че тя не е безразлична към мъжете. Няма и съмнение, че е избраница на боговете, но сигурно понякога за жреците е трудно да открият свещен смисъл в безумните й слова.

Ужасен, Дорией вдигна ръце, сякаш да отблъсне думите ми.

— Нима не вярваш в пророчицата? — попита той. — Знай, че ако богохулстваш, не искам да имам нищо общо с теб.

— Не се безпокой — възразих аз. — Всичко на този свят си има две страни — едната е зрима, а другата — незрима. Ние, йонийците, имаме навика да се шегуваме с боговете и да разказваме за тях врели-некипели. Това обаче не ни пречи да им служим ревностно и да им принасяме жертви. Земният облик на оракула извиква съмнение в мен, но това не ми пречи да го призная и да приема присъдата му, дори да означава за мен сигурна смърт. Човек се нуждае от вяра…

— Не те разбирам — отговори ми озадачен Дорией.

При тези думи ние се разделихме, но след няколко дни той дойде при мен, хвана ме за ръка и ме попита:

— Не си ли ти онзи мъж от Ефес, който подпали лидийския храм в Сарди^[3] и предизвика страшния пожар в града?

— Да, това е моето престъпление — признах аз. — Аз, Турмс от Ефес, съм виновен за пожара в Сарди.

За моя изненада бадемовите очи на Дорией грейнаха от възторг, той ме затупа по рамото и взе да ме възхвалява:

— Как така виновен? Та ти си елински герой! Нима не знаеш, че искрите на пожара в Сарди подпалиха въстанието в цяла Йония — от Хелеспонт до Кипър?

Думите му ме накараха да се ужася — не бих могъл да си въобразя по-голямо безразсъдство.

— В такъв случай йонийците са безумци — казах. — Вярно е, че когато пристигнахме по морски път от Атина, ние нападнахме града. Три дни се щурахме около стените му, но не успяхме да завладеем Сарди — тъй здрави са те. Повече не се и опитвахме, а ударихме на бяг — и то още по-бързо, отколкото на идване. Персийските отряди избиха много от нас, в мрака дори се избивахме помежду си…

— Не — продължих. — Този поход в никой случай не би могъл да се нарече геройски. Случи се дори и това, че попаднахме на нощния празник на жените на града, който те провеждаха до стените му. Мъжете им излязоха да ги защитят и избиха още повече наши хора, отколкото самите перси. Тъй безславно свърши жалкият ни поход!

Но Дорией поклати възмутено глава и каза:

— Войната си е война и никога не е срамно човек да загине за родината. Не говориш като истински елин!

— Аз не съм истински елин — отговорих. — Преди много години се озовах в незнайна за мен местност край Ефес, под клоните на един дъб, разцепен на две от мълния, а около мен се валяха мъртви или полумъртви овце. Овенът на стадото, все още жив, ме бутнал с рогата си и ме свестил. Дрехите ми бяха изгорели и мълнията беше оставила черен белег на тялото ми. Но Зевс Гръмовержеца не можа да отнеме живота ми с мълнията си, макар и да се опита.