Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (56) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Лятото беше към края си, Рим беше тих и спокоен, хората работеха из полята, а тези, които бяха останали в града, се криеха на сянка и излизаха навън само като се мръкнеше. Уличките на Субура воняха както винаги на гнили смокини и на пресни животински изпражнения. Фортуна отново се усмихваше на Рим, тъй като волските, които отначало бяха сключили съюз с еквите^[1], се бяха скарали със съюзниците си и водеха с тях ожесточена борба. При това положение Рим нямаше от какво да се страхува.

Случи се така, че точно обучавах една млада танцувачка в свещените танци на етруските, когато в стаята ми съвсем неочаквано се появи Арсиное. Във факта, че девойката беше гола, когато танцуваше, нямаше нищо странно. Само голото тяло може да изрази всички движения, толкова необходими, за да се предадат тънкостите на свещените стари танци. На танцуващия му е по-удобно да следи движенията на собственото си тяло, ако не му пречат никакви дрехи, и той би могъл по-добре да запомни последователността на танцувалните фигури. Аз обаче пребледнях от изненада, а после се изчервих при вида на бившата жрица. Едва не потънах в земята от срам, когато забелязах погледа, който Арсиное хвърли към голата танцьорка. Горкото момиче не разбираше, че трябва да покрие голотата си, а замръзна на място, не по-малко изненадано и от мен самия.

Арсиное почти не се бе променила, само дето беше още по-величествена и по-красива. Тя каза със саркастичен тон:

— Извини ме, Турмс, съвсем нямах намерение да се намесвам в утехите ти, но съм длъжна да поговоря с теб за нещо, а такава възможност ми се яви точно днес.

Аз кимнах, събрах дрехите на момичето, подадох му ги и му казах да си ходи. Арсиное седна на скромното ми столче, огледа се, въздъхна тъжно, поклати глава и започна да нарежда:

— Жал ми е за теб, Турмс! Аз, разбира се, чух, че водиш недостоен живот и че другаруваш с долни хора, но не исках да вярвам на хорската мълва. Опитвах се да мисля, че сигурно нещата при теб са добре, но ето сега се убедих в истинността на слуховете, колкото и да ми е неприятно.

В гърлото ми се надигна някаква буца, като гледах само колко спокойно седеше и говореше Арсиное, сякаш между нас не се бе случило нищо особено.

— Да — отвърнах, — аз водя лош живот и съм попаднал в компанията на грешни хора. По-рано учех простите момчета на гръцки и дори им четях Хипонакт^[2]: „Човек прекарва всичко на всичко два весели дни с жена си — деня на сватбата и деня на погребението й.“ Хипонакт живееше някога в Ефес и именно затова съм запомнил добре думите му. Но родителите на момчетата не одобряваха уроците ми и аз останах без ученици.

Арсиное нарочно не обърна внимание на думите ми, въздъхна леко и каза:

— Глезените й са прекалено дебели, а бедрата й — прекалено широки. Освен това тя е ниска.

— Но има таланта на танцьорка — възмутих се аз, обиден от думите на Арсиное. — Точно затова й помагам.

— Ах, Турмс — продължи Арсиное с престорен глас, — все пак си мислех, че си малко по-взискателен към жените. Но ти винаги си бил толкова странен. Аз и по-рано съм се учудвала на вкуса ти…

Много ми се искаше да й кажа, че целият тръпнех от радост при вида й и сърцето ми подсказва, че именно в моя чест косата й бе тъй изкусно сресана и лицето й бе намазано тъй умело с белило и червило. Но реших, че съм длъжен да запазя хладнокръвие и да не се поддавам на чара й. Тъй като коленете ми трепереха, аз седнах на ръба на ложето си и попитах:

— Какво искаш от мен, Арсиное?

Тя се разсмя звънко, престана да се преструва на патрицианка, протегна се съблазнително и каза:

— Естествено, не съм дошла без причина, Турмс. Имам работа с теб, но само как се радвам да те видя — да се взра в бадемовидните ти очи и да видя усмивката на широката ти уста!

— Ах, остави това, Арсиное! — прошепнах аз, търсейки ножа си и готов да отсека пръста на дясната си ръка, ако само докосна бялата й кожа. Знаех, че съм загубен навеки, ако сега не устоя на чара й. Добре беше, че волята ми се оказа по-силна от желанието.

— Много добре знаеш, Турмс, колко силно те обичах — увери ме Арсиное с разтреперан глас. — Понякога ми се струва, че сърцето ми все още ти принадлежи, макар това да е непочтено спрямо Терций Валерий и сина ми. Но нека да се преборим с чувствата си и да си останем приятели. Добре е, че всичко се нареди именно по този начин. Когато жената стигне до моята възраст и красотата й започне да повяхва, най-много са й необходими спокойствие и надежден покровител. Беше ми омръзнало да се принасям в жертва и да се лишавам от какво ли не, само и само да задоволя капризите ти. Ти винаги си бил ужасен егоист, Турмс, макар да се надявам, че помниш дълга си към Мисме. Момичето скоро ще навърши седем години и може би ще е по-подходящо, ако не живее при Терций Валерий. Той, разбира се, е добър и благороден към нея, но понякога се дразни, че момичето не го оставя на мира. А и на мен дори видът й ми навява печални спомени.

— Разбирам — казах аз. — А още по-печалното е, че не знаех нищо за патрицианския ти произход…

— Е, аз просто не обичам да говоря много-много за тъжното си детство — заяви нахално Арсиное. — Но да се върнем към Мисме. В Рим я смятат за незаконородено дете и аз не мога да я наричам повече собствена дъщеря. Ако измисля начин да докажа, че баща й е бил патриций, то сигурно бих могла да я дам за весталка. Тогава бъдещето й щеше да бъде уредено. Но не мога да свърша всичко сама! Бяха ми необходими толкова много усилия, за да докажа собствения си патрициански произход… Освен това сега синът ми е в центъра на вниманието и Терций Валерий не може да мисли за нищо друго. Ето защо, Турмс, дойде време да се погрижиш за дъщеря си и да ми помогнеш да запазя доброто си име.

— Дъщеря ми? — изумен възкликнах аз.

Арсиное се възмути и макар и със съвсем лека нотка на неловкост, каза гневно:

— Каква е разликата дали Мисме е твоя дъщеря или е дъщеря на най-добрия ти приятел?! Ако съдбата ми ти е безразлична, то помисли поне за бъдещето на момичето. Помисли и за Микон — нима ще позволиш единственото му дете да остане на улицата?

— За това и дума не може да става! Аз, разбира се, ще взема Мисме, но съвсем не за да ти помогна — казах аз. — Просто обичам момиченцето и често ми е мъчно за него. А що се отнася до най-малкия ти син, то много бих искал да задоволиш любопитството ми. Чух какви ли не слухове на форума, а освен това умея да смятам. Отгоре на всичко познавам добре и богинята ти. Тъй че, извини ме за наглостта, но стигнах до извода, че момчето е син на Кориолан.

Арсиное се стресна и запуши с длан устата ми. След това се огледа уплашено наоколо и чак когато се увери, че сме съвсем сами, тя се успокои и се усмихна.

— Нищо не мога да скрия от теб, Турмс! Ти ме познаваш по-добре от всеки друг на света! Е, във всеки случай детето произхожда от един от най-добрите родове в Рим, а баща му е измежду най-снажните и най-силни мъже на града. Смятах за свой дълг да родя син на Терций Валерий и той наистина не може да се срамува от това дете, макар истинският му баща да е глупак, обречен на вечно изгнание. Впрочем може би всичко това да е за добро…

Откровеността й окончателно разчупи сковаността и отчуждението, които изпитвах, та двамата започнахме да бъбрим весело, съвсем както някога по-рано. Много пъти се усмихвах на шегите й и все по-ясно осъзнавах, че продължавам да обичам тази жена и че винаги ще я обичам, защото равна на нея нямаше по цялата земя. Въпреки всичко проявих воля и не я докоснах. Мина доста време, преди да осъзнаем, че навън се беше смрачило. Изведнъж Арсиное въздъхна и се загърна в плаща си на патрицианка.

— Време е да си ходя — каза тя. — Скоро ще се върна с Мисме и наистина се надявам, че ще се погрижиш за нея като за собствена дъщеря.

В този момент осъзнах, че всъщност Арсиное не обича дъщеря си. Тя бе разочарована от външния вид на детето, което приличаше прекалено много на Микон.

Не ми беше приятна мисълта, че Мисме ще трябва да израсне в Субура — сред какви ли не скитници и съмнителни личности. Ето защо след известно време я отведох във владенията си и я поверих на грижите на двойката възрастни роби. Това бе една от причината, поради която започнах по-често да посещавам земите си, дарени ми от Терций Валерий. Учех Мисме да чете и да пише и я възпитавах да се чувства волна и свободна, нещо не съвсем обичайно за Рим.

Мисме се оказа извънредно възприемчиво дете. Когато напусна мрачния дом, където бе чувала само упреци, тя започна да се развива много бързо, за което спомагаше и здравословният начин на живот сред природата. Тя обичаше животните и се грижеше с желание за добитъка. Беше се научила дори да язди много добре. Само за две години момичето се превърна в стройно височко девойче с гладка и мека кожа. Косата й бе къдрава и кестенява. Все още бе срамежлива, но винаги когато я посещавах, сърцето ми трепваше от радост, защото съзнавах колко много е привързана към мен. Мина още време и тя се превърна в зряла девойка, а очите й напомняха все повече и повече очите на Микон. И Мисме подобно на него се беше научила да се присмива както на хората, така и на себе си. Такава си беше Мисме.