Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (33) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Щом останахме насаме, аз се вгледах внимателно в Арсиное, като че ли я виждах за първи път. Не можах да измисля нищо друго, затова казах:

— Не те ли е срам да се разхождаш полугола пред непознати мъже?

— Но ти сам искаш да се обличам скромно и евтино — възрази Арсиное. — Ти сам ми се оплака, че си изхарчил много пари покрай мен и че си направил толкова много дългове, та не можеш да се изплатиш за цяла година. И ето, аз се мъча да поправя малко нещата.

Още преди да отворя уста, тя сложи ръка на рамото ми и ме помоли:

— Турмс, не казвай нищо! Помисли и за мен. Знай, че търпението ми се изчерпва.

— Твоето търпение! — не се въздържах аз. — Но защо?

— Защото търпението и на най-влюбената жена си има граници. Откакто сме дошли тук, в Химера, аз разбрах, че ние с теб изобщо не си подхождаме. На теб не ти харесват някои неща в нрава ми. Ах, Турмс, как можахме да направим такава грешка?

Тя рухна на ложето в отчаяние и като закри лицето си изведнъж се разрида. Всяка нейна въздишка се забиваше като стрела в сърцето ми и аз вече не знаех какво да мисля и още по-малко — какво да правя. Започнах да вярвам, че съм виновен за нещастието й, но щом си спомних за сконфузения Дорией и за смутения Микон, както и за държанието й пред Дионисий, усетих, че кръвта нахлува в главата ми. Вдигнах ръка, за да я ударя. В същия миг обаче очите ми се плъзнаха по съблазнително безпомощното й тяло и ръката ми се отпусна, а огънят на Афродита лумна в собствената ми плът.

Опомних се чак когато Арсиное беше в обятията ми и на мен ми се струваше, че летим, притиснати един до друг, високо над облаците.

Тя ме докосна нежно по челото и попита с укор в гласа:

— Ох, Турмс, защо се отнасяш тъй лошо към мен? Знаеш, че те обичам безумно!

Очите й ми подсказаха, че не ме лъже.

— Арсиное! — възкликнах аз, не вярвайки на ушите си. — Защо говориш така? Как могат устните ти да произнесат тези думи, точно когато разбрах, че ми изневеряваш с най-добрите ми приятели?

— Това не е истина — възрази тя и отвърна поглед.

— Ако ме обичаше истински… — започнах аз, но изпитах жалост към самия себе си и думите ме задавиха.

Арсиное разбра, доби сериозен вид и заговори със съвсем друг тон:

— Да, Турмс, аз наистина съм непостоянна. Но аз съм жена, на която не бива да се доверяваш току-така, както и аз самата си нямам доверие. Но в едно нещо не бива да се съмняваш: в моята обич към теб. Обичам само теб и никой друг, разбираш ли! И така ще бъде винаги, запомни! Заради теб се отказах от хубавия си живот!

Тя говореше толкова прочувствено, че й повярвах. Обидата ми се стопи и вместо нея ме завладя тъга.

— От думите на Микон разбрах, че…

Тя закри устните ми с длан и помоли:

— Повече нито дума! Признавам, че съм виновна, но всичко стана някак си не по моя воля. Ти искаше да се престоря на Аура.

— Но Микон каза… — опитах се да дообясня.

— И не те е излъгал — каза тя. — В тези неща всичко зависи от жената. След като се съгласих заради теб да приема чужд образ, не можех да се държа като проста жена. Разбира се, той забеляза разликата, но не се усъмни ни най-малко. — Помълча малко и реши да ме подразни: — Впрочем Микон се оказа доста добър…

— Млъкни! — извиках аз. — Остава само да започнеш да ми го хвалиш! Но, Арсиное, отговори ми, какво общо имаш с Дорией?

— Говорих с него, след като Танаквил ми разкри намеренията му — призна жрицата. — Мъж като него сигурно би могъл да съблазни всяка жена. Но според мен той не ме разбра правилно и аз отново станах жертва на красотата си.

— Значи и той! — заскърцах със зъби.

Скочих и затърсих меча си, но Арсиное ме хвана за ръката.

— Между нас не се случи нищо непристойно — обясни тя. — Дадох му да разбере, че нямам намерение да падам в клопката му. Той помоли за извинение и в края на краищата ние си останахме само приятели. — Тя се усмихна и добави: — Турмс, аз мога да му помогна да осъществи стремежите си. Той не е глупав и не иска да вижда в лицето ми враг, което неминуемо би станало, ако ме беше оскърбил.

Надеждата и съмнението се бореха в душата ми, когато погледнах в очите й.

— Можеш ли да се закълнеш — попитах аз накрая, — че Дорией не те е докосвал?

— Дали ме е докосвал или не ме е докосвал — какво значение има? Е, докосна ме. Но имай предвид, че той въобще не ми е по вкуса. И изобщо между нас не се случи нищо такова, за което се съмняваш. Готова съм да се закълна, в който и да е от боговете. Избери! В кого искаш да се закълна?

— Закълни се в името на любовта ни! — предложих аз.

— Кълна се! — каза тя след мигновено колебание, но на мен не ми трябваше повече.

Скочих, преди да успее да ме задържи.

— Чудесно! — извиках. — Ще отида да разбера как точно е станало всичко.

— Не ходи! — уплашено извика Арсиное, но като видя, че не може да ме възпре, каза: — Впрочем отиди, щом толкова ти се иска. Може би ще му повярваш, след като не искаш да повярваш на мен.

Усетих, че укорът в очите й ме измъчва прекалено много, затова се обърнах и решително напуснах стаята. Желаех да чуя истината от устата на Дорией. Иначе, мислех си, разсъдъкът ми не ще издържи на огромното напрежение. Тогава все още бях наивен и не съзнавах, че с Арсиное няма да имам и миг спокойствие.

Намерих Дорией, който се къпеше в топлия минерален водоем в двора на къщата. Водата миришеше на сяра и могъщото тяло на спартанеца изглеждаше още по-силно. Опитах да се успокоя, седнах на края на басейна и казах:

— Дорией, помниш ли стадиона в Делфи, където се състезавахме, ти и аз? Помниш ли живота ни в Коринт, битките в Йония? Нашето другарство е старо и изпитано. Ти си честен мъж и знаеш, че и най-горчивата истина е по-добра от изтънчената лъжа. Няма да ти се разсърдя, ако бъдеш откровен с мен. Заклевам те в името на приятелството ни и те питам: спал ли си с Арсиное?

Дорией не издържа погледа ми и сведе очи. После прочисти гърлото си и каза едва чуто:

— Хм, само два-три пъти, не повече. И какво от това? Не исках да обиждам никого, но пред чара на тази жена всеки мъж е безсилен.

Искреността му ми доказа, че в любовните дела той е също тъй наивен като мен, макар тогава да не съзнавах ясно всичко това. С треперещ глас аз го попитах:

— Насила ли я овладя?

— Насила, аз? — удиви се Дорией, като ме гледаше с широко отворени очи. — Кълна се в Херакъл, че ти съвсем не познаваш тази жена, Турмс! Нали ти казах, пред нея никой не може да устои!

След като си призна, на него изведнъж му олекна и той каза:

— Само, моля те, нито дума пред Танаквил! Не искам да й причинявам болка. Виж, за всичко е виновна Арсиное. Тя започна да гали мускулите ми и да им се възхищава, а след това каза, че като мъж ти не можеш да се мериш с мен.

— Ах, значи така! — промърморих аз.

— Разбираш ли — продължи той, — изглежда, че Танаквил ме беше похвалила много пред Арсиное и тя явно искаше да изпита достойнствата ми. Признай сам, Турмс, че не се иска много от Арсиное, за да разпали неудържима страст в тялото на всеки мъж! Мога да ти призная искрено, че когато тя започна да гали мускулите на бедрата ми, аз не бях в състояние да мисля за никакво приятелство… Да продължавам ли?

— Няма нужда — прекъснах го аз. — Всичко ми е ясно.

Но всъщност съм разбрал много малко от истината тогава.

— Дорией — казах, след известно колебание, — всичко това е все пак странно. Тя самата ми каза, че като мъж ти изобщо не я интересуваш.

Дорией се разсмя, смигна ми и започна да си играе с мускулите на гърдите си.

— Нима? — каза той. — Е, може би ти го е казала от състрадание. Жалко, че не можа да я видиш и да я чуеш тогава…

Отново скочих като ужилен и едва не паднах в басейна.

— Престани, Дорией! — изсъсках. — Не се сдържам вече! Замълчи!

Избягах, като едва успях да не се разплача. Бях разбрал едно: че на никого не мога да имам доверие и най-малко от всички — на Арсиное. Добре е всеки човек да преживее поне веднъж нещо подобно, за да не си остане завинаги глупак. Такъв си е животът, и разочарованието в него е съвсем в реда на нещата, както плесента на хляба или сълзенето на очите при простуда. Но едва се озовах отново в залата за пиршества на Танаквил, и ме обзе злоба. И още нещо: изведнъж почувствах странно облекчение. Вече не бях обвързан в приятелство с Дорией. Той беше скъсал нишката, която ни свързваше, макар всичко да се беше случило не по негова вина.

Когато влязох при Арсиное, тя седеше на ложето. Погледна ме с леко разтревожен поглед и попита:

— Е, Турмс, говори ли с Дорией? Сега вярваш ли, че между нас двамата не се е случило нищо непристойно? Може би трябва да се срамуваш от себе си, понеже се усъмни в мен!

— Ако трябва някой да се срамува, това не съм аз, Арсиное — отвърнах. — Моля те, не бъди толкова безочлива. Дорией ми призна всичко.

— Призна всичко? Че какво има да се признава? — удивена попита Арсиное.

— Спал е два-три пъти с теб. Не се прави, че не разбираш, — свлякох се на ложето и закрих лицето си с ръце. — Защо ме излъга и защо се закле в името на любовта ни? Ах, Арсиное, никога вече няма да мога да ти вярвам!

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Турмс, говориш глупости! Дорией не би могъл да признае нещо, което не е било. Нима този спартанец иска да ни скара? Нима иска да посее съмнение в сърцето ти? Нищо друго не ми идва на ум.

В душата ми отново се зароди надежда и аз нямах сили да я угася. Тя разбра по очите ми, че се колебая, и побърза да прибави:

— Турмс, разбрах всичко. Навярно съм накърнила мъжкото самолюбие у спартанеца, когато го отхвърлих безжалостно. А сега той си отмъщава, като ме черни, защото знае, че му имаш доверие.

— Престани, престани, Арсиное! — умолявах аз. — И без това ми е тежко. Дорией каза истината. Отдавна го познавам и знам, че е така.

Арсиное обви ръцете си около шията ми и ме погледна в очите. Изведнъж тя се отдръпна сърдито и произнесе с горчивина:

— Стига! Вече нямам сили да се боря за любовта ни. Щом искаш да вярваш на другите повече, отколкото на мен, не мога да ти помогна, Турмс! Омръзна ми да се оправдавам. Край! Още утре се връщам в Ерикс!

Какво друго ми оставаше? Паднах на колене и започнах да моля за прошка, укорявайки се за съмненията си. Тя беше завзела душата ми и без нея щях да умра. Отново се понесохме в облаците и от висините на блаженството всичко земно ми се струваше неистинско и незначително — дори лъжата и измамата.