Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (26) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Аз, Турмс, който танцувах някога по време на бурята по пътя към Делфи, бях съвсем друг човек, когато тръгнах на път от Химера към Ерикс. С настъпването на поредния отрязък в живота на човека той като че ли се ражда и расте отново — и изведнъж, потресен, забелязва колко трудно му е да си спомни и да усети в себе си предишния човек. Тъй че животът е непрекъснато новорождение и началото на всеки отрязък е като скок над пропаст, която става все по-широка и по-широка, и връщане назад няма.

Леки като дим, пролетните облачета се носеха над стръмните склонове на сицилийските планини, ласкавото пролетно слънце грееше над гъстите зелени гори на Сицилия. Пресъхналите през зимата ручеи бяха отново пълноводни, когато пътувахме на запад към Ерикс. През многото месеци, които бяхме прекарали у Танаквил, се бяхме поотпуснали поради меките постели и обилните ястия. Сега Дорией, Микон и аз се радвахме на възможността да стегнем телата си с движение и чувствахме с наслада как сила изпълва отново мускулите ни.

Не се отклонявахме от пътя на поклонниците и сиканските племена, които обитаваха планините и горите, не ни нападаха. Те служеха на богинята, но пазеха и старинните си обичаи, тъй като се смятаха за най-древните обитатели на тези земи. Градовете им, скътани навътре в острова, не се изхранваха с търговия, а със земеделие, затова те не бяха богати като онези по прибрежията. Единствено Сегеста можеше да купи с житото си и най-скъпите творения на Картаген и Гърция.

След като преминахме високи превали и безкрайни гори, ние се озовахме в мирните долини на Сегеста и първото, което видяхме, бяха опитомени кучета, които гонеха дивеч. Ловците, облечени по гръцки обичай, им подвикваха да не посрамят рода на бога куче Кримис, който бе взел за жена прекрасната нимфа на Сегеста. Те вдигнаха безцеремонно завесата на носилката, в която седеше Танаквил, и след като я познаха, запитаха:

— Защо си се запътила към Ерикс, славна вдовице? Ти и без това си получила достатъчно от богинята, дори прекалено много. По-добре да останеш в Сегеста, за да можем да се преборим за правото да бъдем твои нови избраници и най-щастливият от нас да наследи богатството ти.

Когато отминаха, Микон каза:

— Тук полята са плодородни и са пропити с кръвта на много народи. Тук лежат и преселници от Фокея. Да изпълним желанието на Дионисий и да принесем жертва на гробовете им!

Това се оказа лесно, тъй като жителите на Сегеста бяха поставили камъни по местата, където бяха погребани мъжете, тръгнали да завоюват земите им. Докато извършвахме жертвите, около нас се събраха тукашните жители, те с гордост сочеха паметните камъни по края на нивата и обясняваха:

— Мнозина бяха дошлите тук, но малцина от тях се върнаха.

Бащите им и дедите им бяха погребвали победените врагове в полето. Потомците им се показаха настроени благодушно.

— Живеем в просветено време — казаха те. — Не ни се налага да воюваме, за да защитаваме родния си край. Ако някой ни нападне, за Картаген това ще е повод за война, а кой би се осмелил да предизвиква Картаген?

След жертвоприношенията Дорией се огледа с любопитство и каза:

— Щом са белязали с камъни гробовете на чуждите герои, сигурно тук някъде е и могилата на баща ми, спартанеца Дорией. Неговият гроб е сигурно по-богато украсен. Та той е от Херакловия род и е дошъл тук, за да встъпи във владенията на тази страна като наследник.

За щастие жителите на Сегеста не разбраха дорийското му наречие. Попитах ги намира ли се тук някъде гробът на спартанеца Дорией, но те само поклатиха глави.

— Веднъж се бихме с отряд спартанци, но от техните имена запомнихме само едно: Филип от Кротон. Той беше многократен победител на игрите в Олимпия и най-красив сред смъртните, които изобщо някога сме виждали. Дори мъртъв беше тъй прекрасен, че издигнахме в негова чест светилище, където правим игри на всеки четири години.

Дорией онемя от гняв, а после така се развика, че лицето му пламна:

— Гнусна лъжа! Това сигурно е бил баща ми Дорией, защото той именно бе завоювал много години поред лаврите на игрите в Олимпия. Навремето тъкмо той е бил най-красивият сред смъртните! Как би могъл някакъв си кротонец да го превъзхожда? Явно е, че от завист към баща ми чуждите богове са омагьосали тукашните хора, за да го погребат с чуждо име и да не може да влезе в сонма на безсмъртните.

Жителите на Сегеста се разтрепериха от яростта на Дорией. На нас с Микон ни струваше големи усилия да го успокоим. Когато успя да си поеме въздух, той каза:

— Сега разбирам защо духът на баща ми не ми даваше покой и защо овчите кости всеки път сочеха на запад. Тези планини, долини и поля са наследството на Херакъл, а това означава, че земята е на баща ми, че земята е моя. Но аз не се стремя да притежавам земя. Оттук нататък главната ми цел е да върна покоя на духа на баща си. Длъжен съм да поправя съдбовната грешка.

Уплаших се, че Дорией ще предизвика свада с изискванията си и ще ни попречи да продължим пътя си. Затова отговорих:

— Колкото по-малко говориш из града за баща си и за наследството си от времето на Херакъл, толкова по-добре. Не забравяй, че сме тръгнали към Ерикс, а не да търсим незнайна могила из полята на Сегеста.

А Танаквил допълни:

— Мислите ти са царствени, Дорией. Но позволи ми да ти дам съвет. Надживяла съм трима съпрузи и имам опит в тези неща. В Ерикс ще получиш отговор на всички въпроси, които не ти дават покой, обещавам ти го.

Микон също го предупреди:

— Повече от гнева на жителите на Сегеста бой се от собствения си гняв, Дорией! Ако и занапред продължаваш толкова лесно да изпадаш в ярост, няма да доживееш до старини, и ще си скъсаш жилите. Може би и ударът с весло по време на боя при Ладе си казва думата. Твоят праотец Херакъл също е имал пристъпи на ярост, откакто Лин го ударил по главата…

Дорией се разсърди и каза, че изобщо не е ударен с весло, а с меч, и то в честен бой с врага. Нямахме желание да спорим с него, а и той бе започнал да говори разумно и престана да заплашва жителите на Сегеста.

Град Сегеста със своите храмове, дворци и бани беше наистина развит и красив град, а нравите тук бяха дори по-гръцки, отколкото в Химера. Местните жители вярваха, че произхождат от троянците, и разказваха как прамайка им Сегеста се явила тук от Троя и как била обладана от речния бог в кучешки облик — Кримис.

Бяхме посрещнати гостоприемно в дома на синовете на Танаквил от първия й брак. Къщата беше богата, обкръжена от много домакински постройки, плевни и хамбари за зърно. Приеха ни с високи почести, но Танаквил забрани на синовете си да се явят пред нас, преди да обръснат брадите си и да накъдрят косите си. Това ги подразни, тъй като и двамата вече бяха мъже на възраст и гладко избръснатите лица и къдрите не можеха да скрият годините им. Но от уважение към майка си те й се подчиниха и дори отпратиха от дома децата си, защото присъствието им напомняше на Танаквил, че тя вече не е никак млада.

Позволиха ни да разгледаме спокойно града и забележителностите му. В храма на речния бог Кримис видяхме свещеното куче, което получаваше според древния обичай нова невеста всяка година и тогава се извършваха тайните церемонии по бракосъчетаването. За целта избираха винаги най-красивото момиче. Дорией се възмущаваше от тези варварски обичаи, но за щастие не на глас. Повече му се нравеше да се разхожда към полусрутените стени на града, където за развлечение на знатните се правеха юмручни боеве и състезания по борба.

В деня на отпътуването ни Дорией се събуди опечален, поклати глава и отрони вяло:

— Всяка нощ чаках да се яви духът на баща ми в моя сън, но нищо не се случи. Всичко това ме обърква и вече не знам какво да мисля.

Още на първия ден от пристигането ни в Сегеста в дома на синовете на Танаквил ни бяха дали чисти дрехи, а тези, с които пътувахме, бяха взети, за да бъдат почистени. Сега, когато се приготвяхме за път, Дорией забеляза, че я няма топлата наметка от тънка мека вълна. Претърсихме цялата къща, но не я намерихме. Най-накрая забелязахме, че тя виси забравена на една подпорна греда. Тъй като беше от по-плътна тъкан, съхнеше по-бавно и слугите я бяха забравили там.

Танаквил взе да кори синовете си. Каза им, че в нейния дом такъв пропуск би бил невъзможен. Дорией сам дръпна наметката си от гредата, и в този миг от диплите й изхвръкна малка птичка, след нея друга, и двете закръжиха със сърдит писък около Дорией.

Дорией изтърси дрехата и оттам падна птиче гнездо с две малки яйца, които се разбиха на каменния под. Докато сме гостували в този дом, в диплите на хламидата на Дорией две птички бяха успели да свият гнездо и да снесат яйчица!

Дорией възкликна усмихнат:

— Ето това е знамението, което чаках! Наметката сякаш не иска да пътува с мен: птици са свили гнездо в нея. Това е добър знак.

Ние с Микон се спогледахме и решихме, че разрушеното гнездо е по-скоро лош знак. Но Танаквил закри устата си с ръка и възкликна:

— Дорией, не забравяй това знамение! В Ерикс аз самата ще ти го напомня.

На следващия ден видяхме в далечината високия връх на свещената планина на Ерикс. Когато облаците се разсеяха, можахме да забележим в склоновете към върха старинния храм на Афродита.

Пролетта беше настъпила по земите на Ерикс. Цветята бяха напъпили, гълъбите гукаха, а морето беше неспокойно. Нетърпеливи, ние забързахме по безлюдната пътека на поклонниците, която се виеше по голата планина. Когато захождащото слънце озари в пурпур тъмнеещото долу море и полите на свещената планина, осеяни с гори и поляни, ние се добрахме до разположения на върха малък град. Стражите, които ни бяха забелязали още отдалече, не затвориха вратите, за да можем да влезем в града преди падането на нощта.

При портата бяхме посрещнати от цяла тълпа местни жители, които се състезаваха кой от тях ще привлече вниманието ни, дърпаха ни за дрехите и викаха на различни езици. Много от тях явно искаха да ни поканят в къщите си. Но Танаквил, която познаваше тукашните нрави, прогони нахалниците с остри думи и каза да вървим в посока към храма, в един дом насред градина бяхме посрещнати като скъпи гости, конете и магаретата бяха отведени в конюшнята, запалиха огън в залата за гости и ни поканиха вътре да се постоплим, тъй като пролетната вечер беше доста хладна.

Мургавият домакин излезе да ни поздрави и каза на добър гръцки език:

— Празникът на пролетта е още далече, морето е бурно и богинята все още не е пристигнала от задморските си владения. В дома ми царят все още зимните порядки и не зная дали бих могъл да ви окажа достоен прием, който да отговаря на сана ви. Но ако не се страхувате от студените ми спални, твърдите постели и скромната храна, можете да се разположите тук като у дома си, докато не дойде време да напуснете Ерикс.

След това той се отдалечи с достойнство, без да разпитва за целта на посещението ни, и поръча на слугите си да се погрижат за нас. Той се държеше с такова достойнство, че аз изпитах уважение към него и попитах Танаквил кой е този човек.

— Най-известният скъперник в града — отвърна ми с подигравателна усмивка Танаквил. — Той е най-алчният и най-безсърдечният човек в Ерикс, но като се настаним тук, няма да бъдем обезпокоявани от неканени гости, тъй като жителите на града се страхуват от него. А ние ще трябва да поседим тук доста. Ерикс се събужда за живот едва по пролетните празници и цъфти след това чак до есента, когато богинята ще отплава отново на златната си ладия към южните си владения. До нейното идване местните хора не правят нищо друго, освен да чакат идването на поклонници. Опитват се да ги измамят, да измъкнат и последния им грош. Богатите грабят другите богати, а бедните — другите бедняци. Тук за всеки богаташ може да се намери по някоя ценна вещ за спомен, а за бедняка — някой прост предмет от глина или някое уж вълшебно питие в стъклено шишенце. Тукашните хора се изхранват от храма. Ако богинята не пристигне с пролетния празник, това би било тежко наказание за тях. Но лекомислената Афродита си затваря очите, че тези хора мамят пришълците, тъй като всичко това си струва труда. Дори и измамените се връщат отново и отново при богинята, разбира се, поумнели. Самата аз получих скъп урок от богинята някога, когато бях млада вдовица. Но сега съм опитна жена и не бих се подвела тъй лесно.

Аз не скрих разочарованието си:

— Но нима трябва да стоим тук и да чакаме до пролетния празник? Жалко е да губим толкова много време!

Танаквил се усмихна и очите й заблестяха хитро:

— И Афродита от Ерикс, както впрочем всички други богове, крие своите тайнства. С началото на пролетта тя пристига със свитата си от Африка на кораб с алени платна. Но и зимният храм не е пуст. Напротив, когато тук настъпи затишие, тогава идват височайши гости и принасят богати жертви — когато шумните тълпи ги няма, когато са си тръгнали всички поклонници, моряци и търговци. Та нали вечният извор на богинята си остава тук, на мястото си, и през зимата, и през лятото, тъй че да може богинята да идва винаги, когато е призовавана, макар само през пролетния празник да се явява пред хората и да се къпе в извора си.

Думите й породиха съмнение в душата ми и аз попитах:

— Танаквил, нима ти наистина вярваш в богинята?

Тя се стресна, замисли си и накрая каза с твърд глас:

— Турмс от Ефес, ти сам не се чуваш. Изворът на богинята от Ерикс е много стар. Той е по-стар от гърците, от тиренците, та дори и от финикийците. Този свещен извор е бил тук и тогава, когато богинята се е явила пред финикийците под името Астарта, а пред гърците — под името Афродита. В какво да вярвам, ако не в богинята?

Напуснах топлината на догарящия огън, за да изляза навън и да подишам в нощната прохлада. На небето мигаха плахи пролетни звезди, а планинският въздух беше напоен с мириса на борове и свежа пръст. Храмът се очертаваше величествено в мрака. Обзе ме предчувствие, че тайната, с която е обградена богинята, е по-дълбока и по-страшна, отколкото си бях мислел.