Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (65) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Това е всичко. Разказът ми приближава своя край. Камъче по камъче бях събирал миналото си, а сега отново ги върнах всичките в черната пръстена чаша пред статуята на богинята. По тях ще мога някой ден да узная кой съм, когато отново се върна, когато отново поема по свещената стълба, спускаща се по билото на планината. Там отново ще взема чашата в ръцете си. Тогава сигурно пак ще духа силен вятър.

Ето това е, в което вярвам. Ръцете ми треперят. Дишането ми е хрипливо. Останалите ми десет години ще отлетят бързо. Народът ми живее в охолство и безгрижие, добитъкът се увеличава, нивите дават добра беритба, жените раждат здрави деца. Научих хората си да живеят честно — винаги, дори и когато няма вече да бъда сред тях.

Понякога, когато ме молеха да им предскажа бъдещето, аз казвах:

— За това си има авгури, които умеят да гадаят по животински вътрешности, има и жреци, които гадаят по мълниите. Вярвайте им. Не ме занимавайте с дреболии.

Оставих съвета на града да се занимава със законите, а те да се утвърждават от народа. На съдиите наредих да съдят по съвест и справедливост, като поставих едно-единствено условие:

— Законите да защитават слабите пред силните. На силните не са им нужни покровители.

Когато говорех това, мислех за Ханна, тази, която ме обичаше. Мислех за нероденото си дете, което тя бе отнесла със себе си. Те бяха слаби и аз не бях съумял да ги защитя. Търсих ги дълго и навсякъде където бе възможно, дори в самата Финикия, но усилията ми се оказаха напразни.

Чувствах как вината ме изгаря и се молех:

— Ти, който стоиш над земните богове, ти, който не показваш лицето си, ти, недосегаеми! Единствен ти можеш да изкупиш греха ми, единствен ти можеш да поправиш престъплението ми! Ти можеш да върнеш времето назад, можеш да събудиш мъртвите! Поправи нанесеното от мен зло и ми дай покой! За себе си не искам нищо друго. Остатъкът от живота ми принадлежи на моя народ. Да, аз дори се чувствам уморен от този затвор, от това тяло, в което съм принуден да бъда. Кълна се, че последните си години ще посветя изцяло на хората около мен. Прояви милосърдие, всесилни и незнайни! Нека нищо лошо никога не сполетява Ханна и детето ми, ако все още са живи! Те нямат никаква вина за моето малодушие…

И ето че стана чудо. Вече три години бях живял като лукумон сред народа си, а през лятото на четвъртата година двама скромни странници, мъж и жена, ме помолиха да ги изслушам. Бяха пристигнали съвършено неочаквано. Изведнъж видях пред себе си Ханна! Това наистина беше тя, познах я веднага. Тя покорно наведе глава пред мен, както и мъжът до нея. Ханна се бе превърнала в здрава и стройна жена и носеше селски дрехи. Когато очите ни се срещнаха, видях познатия ми тъжен и дълбок поглед.

Мъжът й имаше открито и честно лице. Двамата се държаха за ръка и като че ли се бояха от нещо. Бяха изминали дълъг път, за да дойдат при мен. Те казаха:

— Турмс, лукумоне, ние сме бедни селяни, но се осмелихме да те обезпокоим. Дойдохме при теб, за да те помолим за голяма милост.

После Ханна започна да разказва. Тя разказа как някъде близо до гръцка Посейдония скочила от борда на кораба, натоварен с роби, тъй като била решена да предпочете смъртта пред съдбата, към която я бе тласнала Арсиное. Но случило се тъй, че Ханна не се удавила. Вълните я носили дълго време, докато най-сетне достигнала до брега, където срещнала един пастир. Той се смилил и се погрижил за нея, макар да знаел, че е избягала робиня.

— Когато се роди синът ти — разказваше Ханна, — аз останах при пастира и му помагах в работата, а той се грижеше за момченцето и с нищо не ме обиждаше. Привързах се към този човек и го обикнах. Той беше добър към мен. Момченцето ни донесе щастие, имаме си своя къщичка и лозе, но съдбата не ни е дарила с други деца. Имаме само него, единствения ни син, Турмс!

Мъжът й ме погледна с покорство в очите и каза:

— Момчето си мисли, че аз съм истинският му баща, разбираме се и той обича да обработва с мен земята. Научил се е освен това да свири на флейта и сам да съчинява песни. Никога не се е сблъсквал със злини в живота. През цялото време се тревожехме, тъй като не знаехме как да постъпим, беше ни тежко да се разделим с него. Когато момчето навърши петнадесет години, решихме да дойдем при теб. И ето — сега сме тук и чакаме решението ти. Искаш ли да вземеш сина си, над когото имаш правото на роден баща, или ще го оставиш на нас, при мен и при майка му, за да го отгледаме в скромния си дом?

— Ти си лукумон — рече Ханна. — Ти най-добре знаеш как да го направиш щастлив.

Аз бях трогнат и развълнуван до дъното на душата си и попитах с треперещ глас:

— Къде е той, синът ми?

Излязох с двамата навън и видях къдрокос юноша, който бе седнал на пазарния площад и свиреше на флейта. Свиреше тъй умело и красиво, че много хора се бяха насъбрали да го слушат. Момчето имаше мургава кожа и големи лешникови очи — като очите на майка си. Бос, в проста туника от домашно платно, той беше изключително красив. Никога не бих могъл да го отлъча от майка му — това би било истинска жестокост! Щастлив бях, че молитвите ми бяха чути. Злата постъпка на Арсиное се беше обърнала в полза на Ханна. Нима бих могъл да я накарам отново да страда?

Дълго, дълго гледах сина си, опитвайки се да запомня чертите на лицето му. След това се обърнах към Ханна и мъжа й и им благодарих, че бяха дошли и бяха довели момчето. Поднесох им подаръци и признах юношата за свой син, но след това се върнах сам в дома си. Нямах никакво право над това дете. Помолих ги само да се обръщат винаги към мен, ако имат някаква нужда, но повече никога не ги видях. Известно време все още им изпращах скромни дарове. После научих, че за да се спасят от вражеските нашествия, те се преселили, но къде точно, никой не знаеше. Нямаше какво да сторя, това беше тяхно решение. Очевидно разбираха, че така ще е най-добре за момчето.

След като смъкнах от плещите си теглото на стария си грях с милостта на безсмъртните, имах възможност да се посветя изцяло на народа си, без да се замислям за нищо друго. Не позволих никога да се въвлекат във война нито срещу Рим, нито срещу когото и да било друг, макар че огромният град се бе превърнал в истински кошер на размирици. Помнех винаги, че все пак съдбата на Рим е свързана с тази на Клузиум. Не позволих и на Ларс Арнт да бъде въвличан в никакви битки. Все пак по-късно по настояване на Мисме той тръгна на война и по това разбрах колко приличаше тя на майка си. Случи се шест години след битката при Химера. Толкова време бе необходимо, за да се построят нови бойни кораби и да утихнат вътрешните неразбирателства.

Демадот, който помнеше предсказанията на Херофила, изпрати срещу корабите ни флотата на обединените гръцки колонии по италийския бряг. Те носеха отдавна отсечените етруски знаци със себе си, тъй като вярваха в думите на сибилата. В морето при Куме етруските кораби претърпяха извънредно тежка загуба. Така че морето не е вече наше. Навсякъде изникват нови и нови гръцки колонии.

Когато чух за поражението пред Куме, не показах вече лицето си пред народа си, докато не отидох на свещената планина, за да посоча мястото на гробницата си. Бях допуснал грешка, бях разрешил на хората си да тръгнат на война — и все пак етруският народ върви напред… Все още процъфтяват скритите във вътрешността на страната градове — Вейи и Тарквиния. Все още грънчарите и художниците им умеят да вършат стария си занаят и да увековечават образи на богове и хора. Моят образ е вече поставен върху алабастровия капак на вечния ми одър. Жертвената чаша е в ръцете ми, венецът е на челото ми. Всичко това ми се струва излишно. Бих искал да легна направо в земята, без ковчег, под свещените стенописи. Но не можех да откажа на народа си да ми отдаде последната си почит. Не можех да обидя ваятеля, който извая с толкова умение образа ми. Народът вярва, че с моето увековечаване и той ще бъде вечен, ще има вечни празници, жътва и риболов. Дори когато градът ми изчезне, той ще продължи да живее благодарение на ваятелите и художниците. И аз се гордея с града си, гордея се с народа си, аз, Турмс, Безсмъртния.

Но ето, вече тъмницата на тялото ми ме кара да се чувствам уморен и аз с нетърпение чакам деня, когато най-сетне ще бъда освободен от него. Пред гробниците на свещената планина е построена вече шатрата на боговете. Свещените обелиски отново са заели мястото си на високото ложе. Във въздуха се носят есенни ухания, миризмата на прясно смляно брашно, на младо вино. Птиците се събират на ята и се готвят да отлетят към далечни земи. Жените пеят и въртят мелничните камъни, за да приготвят брашно от новото жито, да изпекат хляба на боговете.

Трябва да издържа и този ритуал. С измито лице и ръце, намазани със свещената краска, с плаща на лукумон на раменете, с венец от бръшлян на главата ще ме отнесат в могилата ми. Там ще погледам танца на боговете, докато по челото ми се стича студената смъртна пот, а пред очите ми се въртят черните мухи на смъртта. После покривалото ще бъде спуснато. Аз сам ще отпия от виното на безсмъртието и ще се срещна с боговете.

За последен път ще усетя вкуса на живота, ще сложа в устата си късче хляб и ще отпия от виното, смесено с чиста вода. А след това — нека дойдат те, безсмъртните. Разбира се, копнея за тях, но още повече копнея за покровителя си в образа на сияйна жена, моя светъл дух пазител. Той ще ме прегърне и ще ме целуне. С тази целувка душата ще отлети от тялото ми. Тогава най-накрая духът ще ми прошепне името си и аз ще го позная.

Уверен съм, че ще умра щастлив, подобно на пламенен юноша, взел в обятията си любимата. Нейните светли крила ще ме отнесат към безсмъртието и ще ме споходи покой, блажен покой. За сто години, за хиляда, не знам, но все едно.

И някой ден ще се завърна, аз. Турмс Безсмъртния.