Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (61) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

7.

Пътят ме водеше на север. Бях съвсем свободен, отърсил се от тежестта на предишния си живот като от ненужно бреме. Болестта ме беше напуснала и аз се чувствах лек като перце и сякаш не вървях, а летях. Слънцето сияеше възхитително, очите ми блуждаеха из бездънното синьо небе, гледаха радостно към блестящата зелена трева. Вървях и се усмихвах, а пролетта ме съпровождаше, птиците пееха, ручеите бълбукаха. Понякога ръмеше топъл пролетен дъждец…

Свърнах от широкия път и закрачих по тесни пътеки. От време на време се спирах до някой извор, за да си отдъхна, и слушах свирките на пастирите. Вървях на север. Ята от птици се виеха над главата ми, а сутрин ме събуждаха крясъците на дивите гъски.

Целият тръпнех, предвкусвайки скорошната радост и щастие. Не мислех за нищо особено и не очаквах нищо, но някакъв глас сякаш ми нашепваше, че вървя в правилна посока — там, където най-сетне ще позная себе си. Не се опитвах да се вглеждам много напред, тъй като разбирах вече, че ще дойде време и всичко ще ми бъде разкрито. Бях безгрижен като птиците над главата ми.

Не бързах. Почивах си в колибите на пастирите и в бедните къщурки на земеделците. Понякога ми се случваше да преспя и под открито небе, по склоновете на напечените от слънцето хълмове. Пиех вода от изворите и все още ядях от хляба на полските братя. Чувствах как крепна и как в жилите ми потекоха отново сили. Като че ли се бях подмладил и повече не ме мъчеха съмнения, а с всяка крачка тялото ми се отърсваше от отровата на миналото. Нищо не ме гнетеше, от нищо нямах нужда и не мислех за нищо…

Най-накрая на хоризонта се издигнаха планини, над които се носеха бели купести облаци, а след това видях плодородни поля пред себе си, долини, лозя и сребристи маслинови дървета. Недалече на едно възвишение се беше прострял град. Разгледах добре обраслата му с трева каменна стена, каменната арка на вратата и разноцветните покриви на къщите. Нозете ми затрепериха и този трепет сякаш се усети в земята под мен. Но аз не влязох в града, тъй като знаех много добре, че трябва да се покатеря на върха на съседната планина. Тръгнах нагоре, пробивайки си път през храсталаците, плашейки птиците, които излитаха изпод краката ми. Пред бърлогата си се припичаше лисица, но щом ме видя, тя скочи и се шмугна в храстите. Усещах, че наоколо има много диви зверове… След това чух пукот на съчки и пред мен застана горд елен с изумително красиви рога, който се понесе леко нагоре по склона. Аз се спъвах о камъните, плащът ми се раздра от дивите къпини, дъхът ми се учести, но продължавах да пълзя, помагайки си с ръце. Чувствах, че светинята е вече съвсем наблизо. Най-накрая се спрях, изправих се и се усмихнах. Вече не бях сам, а бях станал част от тази гора, от тази планина, от това небе, от тази земя и от този въздух.

Видях гробниците със свещените обелиски пред тях, видях навесите на живописците и каменоделците. Видях и свещената стълба, но не се спрях, а продължих, тъй като исках да се изкача още по-нагоре, там, където духаше поривист вятър. Небето над главата ми беше безоблачно, но този вятър шумеше в ушите ми така, както щеше да шуми след много години — когато в съвсем други одежди щях да се изкача по стълбата към могилата си, донесъл в черна глинена чаша камъчетата на този живот. Дори и ако тези записки пропаднат, дори и ако паметта ми изневери, аз все пак ще си спомня някой ден историята на живота си, стига да погледна към камъчетата. Вятър, силен вятър ще духа и тогава, а небето ще си остане синьо и безоблачно.

Далече на север се ширнаха водите на езерото ми, моето красиво езеро, което блестеше пред сините планини. Познах го, стори ми се дори, че дочувам шума на тръстиката, вдъхвам познатия аромат на крайбрежните треви и пия от чистата му вода. После погледнах на запад — там, където като тъмносиня гугла се издигаше свещената планина на богинята. Най-накрая се обърнах към стълбата, обрамчена с изрисувани колони, и към свещения път, който водеше от долината нагоре по склоновете, осеяни с квадратни ниви, към града ми. Тази земя на зелените хълмове беше моята страна и страната на баща ми. Помнех я добре. Нозете ми и сърцето ми я познаха веднага, трябваше само да пристъпя към нея, и ми се струваше невероятно, че умът ми бе тънал в забвение толкова много години…

От радост паднах на колене и целунах земята, където се бях родил, целунах майка си и й благодарих, че след дълги странствания най-сетне бях намерил пътя към дома си.

По небето се носеше малък светъл облак. Аз тръгнах надолу, погледнах към тъмния жертвен източник и пристъпих към гробниците. Не се колебах ни най-малко. Положих ръката си на кръглия връх на една могилна колона, украсена с танцуващи елени, и прошепнах:

— Татко, татко, твоят син се върна.

След това седнах на топлата земя пред гробницата на баща си и ме обхвана чувство на покой и безопасност. Нищо вече не ме застрашаваше и аз с удоволствие разглеждах ярките статуи на богове по покрива на градския храм, осветени от лъчите на залязващото слънце. Без да усетя, бях заспал и се събудих чак сред нощ от тътена на гръмотевици. Отворих очи, видях зигзаговидни мълнии и по лицето ми се стекоха нежни дъждовни струйки. Гръмотевиците продължаваха да гърмят, а земята изведнъж затрепери — светкавица бе ударила върха на планината. Аз вдигнах тържествено ръце към небето и изиграх танца на бурята както някога, когато бях танцувал под проливния дъжд по пътя към Делфи.

Слънцето беше високо в небето, когато се събудих отново, разтреперан от студ. Скочих на крака и започнах да разтривам тялото си, за да се стопля. Забелязах, че ме бяха заобиколили неколцина живописци и каменоделци. Като видяха, че се бях събудил, тези хора, които винаги идваха тук да се трудят, отстъпиха уплашени назад, а стражът на гробницата дори вдигна заплашително оръжието си. В този миг към нас се приближи жрец на мълниите с венец на главата, облечен в широки свещени одежди. Той дойде при мен, смръщи вежди и се вгледа в лицето ми. После закри с лявата длан окото си и вдигна дясната си ръка нагоре, за да ме приветства.

— Струва ми се, че те познавам — каза развълнуван. — Твоето лице е изваяно от скулптори, то е рисувано и от художници. Тъй че — кой си ти и какво искаш?

— Търсих и намерих — отвърнах аз. — Нозете ми сами ме доведоха тук. Аз съм Турмс, син на баща си, и се върнах най-сетне у дома.

Един от каменоделците, възрастен посивял мъж, хвърли чука си и се разплака, след което коленичи на земята.

— Познавам го! — възкликна той. — Нашият цар се е завърнал при нас и е все тъй млад и прекрасен!

Той искаше да прегърне коленете ми, но аз го отстраних с думите:

— Не, не, грешиш, човече. Аз изобщо не съм цар.

Но двама от живописците вече тичаха към града, желаейки да разпространят първи радостната вест за моето пристигане. Жрецът проговори:

— Видях мълнии. Посветените знаеха, че ти ще дойдеш някой ден при нас, още преди девет години знаеха това, но мнозина бяха решили, че си се заблудил по пътя си. Никой не смееше да се намесва в божествените дела и да ти посочва правилния път. Един от нашите авгури дори те беше приветствал при идването ти в Рим и бе дал знак за теб на посветените, а и от върховния жрец на мълниите получихме известие, че си вече наблизо. Не случайно миналата нощ мълниите възвестиха възвръщането ти. Наистина ли си лукумон?

— Не знам — отвърнах аз. — Просто съм уверен, че съм си у дома.

— Прав си — каза жрецът. — Знай, че си син на Ларс Порсена. Ти прекара нощта пред гробницата му. Може и да не си лукумон, но чертите на лицето ти не лъжат. Безусловно принадлежиш към този древен род.

Видях как полските работници долу изоставиха плуговете си и волските впрягове и тичаха към свещения път, за да стигнат по-близо до нас.

— Нищо не ми е нужно — казах аз. — Нужна ми е само родината ми, тъй като от този ден нататък мога да живея само тук. Не мислете, че ме занимава мисълта за наследството. Аз не търся богатства и власт. Искам да ми разкажеш за баща ми.

— Градът ти се нарича Клузиум^[1] — отвърна жрецът на мълниите. — Той е град на черните глинени съдове и на вечните човешки лица. Откакто се помним, скулпторите и грънчарите на града ни са увековечавали човешките лица с обгорена глина, мек камък и с алабастър. Ето защо беше толкова лесно да те разпознаем. Ще видиш скулптурата на баща си, който почива там долу, в гробницата си. Фигурата му е увековечена с жертвена чаша в ръце върху капака на саркофага. В града също има негови изображения.

— Разкажи ми за баща ми — отново помолих аз. — Все още нищо не знам за произхода си.

Жрецът отвърна:

— Ларс Порсена беше могъщ владетел на страната ни. Самият той никога не се нарече лукумон и ние започнахме да го наричаме цар чак след смъртта му. Веднъж той завладя дори Рим, но не наложи на римляните прогонения от тях владетел, тъй като гражданите на този град не го обичаха. Вместо това Ларс Порсена посъветва римляните да въведат същия способ на управление, който съществува и в Клузиум. В града ни има двама управници, както и съвет от двеста души, а висшите длъжностни лица се избират всяка година. Вслушваме се извънредно много в гласа на народа. Предполагахме, че след като нямаме лукумон, не ни е нужен и върховен водач. — Когато беше млад, баща ти беше извънредно любознателен човек и пътешестваше много и дълго из различни страни — продължи жрецът. — Още като юноша той участва в похода на етруските към Куме. Когато претърпяхме поражение, той се запита: „С какво гърците са по-добри от нас?“ Ето защо той реши да тръгне на път и да се запознае с гръцките градове и с културата им, както и с обичаите им.

Изпод каменната арка на градските врати излезе тълпа хора в бели празнични дрехи и се насочи към нас. Някои се приближиха доста, но повечето се спряха на почтително разстояние. Селяните, отпуснали отрудените си ръце, ме гледаха и шепнеха:

— Лукумонът, лукумонът се е върнал!

Жрецът се обърна към тях и заяви:

— Това е синът на Ларс Порсена, който бе странствал дълго из далечни земи. Той дори не знае какво означава лукумон. Не ни пречете с глупавите си приказки.

Но селяните не млъкнаха, а напротив, възгласите им ставаха все по-силни:

— Той пристигна при нас с топлия дъжд! Той пристигна с нарастването на луната! Той пристигна в деня на полската благословия! — Те размахваха зелени клонки и продължаваха да викат: — Лукумонът е отново с нас!

Жрецът на мълниите се обърна към мен с раздразнение в гласа:

— Появяването ти смущава народа. Това не е на хубаво. Ако ти наистина си лукумон, трябва преди всичко да преминеш през изпитанието, което ще ти бъде наложено, и чак тогава да бъдеш признат. Всичко това обаче може да стане едва през есента, когато ще се събере съветът на дванадесетте града. Би било добре, ако дотогава се скриеш от очите на жителите на Клузиум.

Но тълпата около нас растеше, много хора дишаха тежко и учестено, уморени от дългия бяг. Повечето бяха облекли набързо празничните си дрехи и горяха от нетърпение да ме видят. Скоро към нас се приближиха авгурите с извитите си жезли и жреците, които притискаха към гърдите си свещени плочки от изпечена глина с издълбани по тях стихове и имена на богове. Тълпата отстъпи, за да им стори път, и те се приближиха към мен, желаейки да се вгледат в лицето ми, но изведнъж над главите ни се струпаха облаци и аз се озовах в сянката им. Единствено планината на богинята бе осветена от слънчевите лъчи.

По-късно научих, че този ден съвсем не е бил лек за жреците. Те бяха спорили безкрайно много, тъй като, макар и сред тях да имаше посветени, които знаеха, че аз непременно ще се появя в Клузиум, никой не можеше да каже със сигурност дали съм лукумон или просто син на Ларс Порсена. Последното обстоятелство дори само по себе си беше възрадвало жителите на града. Разбира се, много от посветените бяха получили достатъчно знаци и многочислени знамения, но всичко това не стигаше, за да бъда признат за лукумон, още повече, че самият аз нямах намерение да се обявявам за такъв. Спорът им можеше да бъде разрешен единствено от двамата все още живи лукумони, които се намираха в страната на етруските. Като допълнителна трудност се яви и обстоятелството, че много от просветените тиренци бяха престанали да вярват в съществуванието на свещени лукумони. Това неверие бе особено разпространено в крайморските градове, където силно се чувстваше гръцкото влияние.

Жреците имаха желание да ме отведат настрани, за да поговорят насаме с мен, но им попречиха ликуващите граждани, които тръбяха с тръби, биеха медни цимбали и размахваха кречетала. Юношите донесоха със смях и песни носилката от храма, която бе украсена с мирта, теменуги и бръшлян. Те се приближиха безстрашно към мен и почти ме накараха да седна върху двойната, свещена постеля, когато аз се опомних и ги отблъснах.

Флейтите и барабаните изведнъж млъкнаха. Юношите ме гледаха със страх и разтриваха раменете си, макар да ми се стори, че когато ги отблъсвах, аз едва-едва ги бях докоснал. Наведох глава и се отправих пеша надолу по свещената стълба. В този миг облаците се разсеяха и слънцето отново заблестя. Лъчите му осветиха стълбите пред мен. Когато те заиграха и по косите ми, тълпата отново възкликна:

— Лукумонът е при нас!

В тези думи нямаше ликуване, нямаше дори и прекалена радост — хората просто ми отдаваха божествена почест.

Жреците ме последваха мълчешком, а зад тях тръгна и народът. Лицата на всички бяха съсредоточени и хората гледаха да не се бутат, разбирайки тържествеността на случилото се. Аз пристъпвах, без да бързам, към долината, прекосих я и се покатерих по отсрещното възвишение към вратите на града си. През всичкото време слънцето осветяваше лицето ми и топъл вятър галеше тялото ми.

Цялото това прекрасно лято прекарах в тишина и уединение в дома, който получих от градските управители. Грижовната прислуга винаги беше наблизо, когато имах нужда от нещо, и изчезваше, когато исках да остана сам. Научих се да се вслушвам в себе си. Дълго беседвах с жреците и те ми разказваха за нещата, които трябваше да зная като син на Ларс Порсена. Те често ми казваха:

— Ако ти наистина си лукумон, знанието живее в теб, а не в нас.

Това лято бе най-щастливото в живота ми. Бях изпълнен с добри предчувствия и се стремях да се опозная. Посветените разказваха за раждането ми, за това, че се бях появил с лице, забулено в пелена. Имало и други знамения, по които жреците познали, че се е родил лукумон, и казали за това на родителите ми. Но Ларс Порсена винаги им отговарял:

— Въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган, никога не се нарекох лукумон, тъй като не съм такъв. Разумът, мъжеството и чувството за справедливост — ето това е главното, което отличава достойния човек от страхливеца или глупака. Достойният управител трябва да състрадава на страдащите, да поддържа слабите, да умее да възпира нахалниците, да не насърчава користолюбците и да позволява на земеделците да се чувстват господари на земята, над която се трудят от сутрин до вечер. Той трябва да защитава народа си от грабители и всякакви други негодници. Всичко това е достатъчно и само то е нужно, за да бъде човек добър управник на Клузиум. За да се усвоят тези правила, не е нужно човек да бъде лукумон. Но ако моят син наистина се е родил такъв, той трябва сам да открие себе си и своя град. Тъй са постъпвали лукумоните в древните времена. Никой не може да бъде лукумон само по произход. Чак когато достигне четиридесет години, лукумонът намира в себе си сили да се самоопознае и се сдобива с признанието на другите. Ето защо, съм длъжен да се откажа от сина си.

В същата година, когато съм навършил седем години, баща ми ме взел със себе си и ме отвел в Сибарис — най-цветущия сред всички гръцки градове в Италия. Той ме предал на един свой стар приятел със заръката да се погрижи за възпитанието ми, като същевременно забранил да ми се говори каквото и да било за произхода ми. Явно Ларс Порсена не е взел с лекота подобно решение — та аз съм бил единственият му син. Майка ми умряла още когато съм бил на три години, и баща ми нямал желание да се жени повторно. Но той беше сметнал за свой дълг да посвети сина си на народа си и да не избързва да ме обявява за лукумон, преди това да е напълно доказано и преди аз самият да съм намерил собствения си път.

Мисля, че е имал намерение да следи отдалече как раста и отдалече да се грижи за мен, без аз да подозирам, но неочаквани събития се намесили в неговите планове. Войната, която се разразила между Кротон и Сибарис, се бе оказала фатална за Сибарис и той бе направо изтрит от лицето на земята, та от четиридесетте му благородни рода се спасили само жените и невръстните деца, които успели да отплават с кораби към Йония, към Милет. Явно и аз съм бил с тях, тъй като не бих могъл сам да се добера до Етрурия, а в Сибарис, завзет от кротонците, би ме очаквала робска участ. Приятелят на баща ми загинал в защитата на града заедно с много други благородни мъже, макар за сибаритите да се говореше, че са изнежени и че са свикнали само на разкош и наслаждения. Преди да ме прати на път, той обаче спазил обещанието, дадено на Ларс Порсена, и въпреки тежките обстоятелства не разкрил на хората, с които бях отплавал, кой съм всъщност. Впрочем на другите явно не им е било до мен и моя произход — имали са достатъчно грижи и тревоги и без това. Когато се свършил траурът по разрушения Сибарис, жителите на този град се превърнали в досадни просители, от които всички искали да се избавят. През това време загинал и баща ми — ранен от разярен глиган по време на лов, той умрял от загуба на кръв в най-цветуща възраст — още ненавършил петдесет години. Мисля, че неговата слава ще живее вечно, поне дотогава, докато на земята все още има етруски.

Неговата неочаквана и странна смърт бе накарала някои хора да се замислят дали той все пак не е бил лукумон, макар да бе пазил всичко в тайна. Други пък твърдели, че Ларс Порсена не би могъл да бъде истински лукумон, защото е водил войни и че неговата смърт е наказание от боговете, тъй като се е намесил в политиката на Рим. В края на краищата глиганът е свещено животно на латините, по-старо и по-тайнствено от римската вълчица.

Посветените ме предупреждаваха с думите:

— Много владетели, дори управниците на големи градове, са започнали да употребяват титлата „лукумон“ като нагледен знак на властта си, без изобщо да са истински лукумони. Но това все пак може да бъде простено. Няма обаче нищо по-лошо от лъжливият лукумон, който се представя за истински и който се преструва дори пред себе си, че е действителен лукумон. Такъв човек лесно може да се свърже с боговете на мрака и да заблуди тези, които търсят истината. Но боговете рано или късно ще изобличат лъжата и народът му ще го накаже.

През това лято ме посетиха сестрите на баща ми. Те искаха да се запознаят с мен, но не се и опитаха да ме прегърнат, а децата им ме гледаха с широко отворени удивени очи. Увериха ме, че ще разделят с мен наследството на баща ми и всичките негови съкровища, без да искат никакво доказателство за произхода ми, но когато им казах, че съм се върнал в Клузиум съвсем не заради наследството си, те въздъхнаха с облекчение. Би им било трудно да убедят достойните си съпрузи, че е нужна нова подялба на наследството на Ларс Порсена, макар у етруските да е прието жените да са равноправни наследници с мъжете. Нашите жени са дотам самостоятелни и горди с произхода си, че и синовете им носят както името на баща си, тъй и името на майчиния си род. От лелите си най-сетне узнах пълното си име, което гласеше: Ларс Турмс Ларкхна Порсена, тъй като майка ми била от древния род на Ларкхна.

За нея говореха, че се отличавала с изключителна красота, но имала склонност към тъга, типична за най-старите етруски родове. Обичала особено много самотата. Баща ми пък произлизал от друг вид семейство — от много по-млад и по-многочислен род. Той получил правото да се ожени за майка ми чак когато извоювал военна слава и донесъл приказни трофеи в града си. Говореха също, че майка ми, още малко момиченце, подхвърлила веднъж ябълка на баща ми, когато се забавлявала заедно с другарките си край реката и го видяла да минава наблизо.

Сродниците ми, с които ме свързваха тесни кръвни връзки, си останаха някак чужди за мен. Те страняха и не разговаряха с мен повече, отколкото другите граждани на Клузиум. Явно очакваха с любопитство деня на изпитанието ми.

През лятото юношите на града се подготвяха усилено за есенните състезания. Сред младите мъже трябваше да бъде избран най-красивият и най-силният, който да представя Клузиум на игрите, където се избираше водещият град на съюза за следващата година. Щастливецът бе увенчаван с венец и получаваше свещения щит и меч на града, за да свикне да борави с тях. Всъщност жреците говореха, че изходът от тези игри не е имал никакво обществено значение от сто години насам. Победителят получаваше само девойката, предназначена да бъде жертва на боговете, той я освобождаваше и градът му заемаше почетно място до следващата есен, но всичко това беше просто стара традиция.

Слушах разсеяно разказите за старите обичаи, тъй като колкото и да се стремях, не откривах у себе си никой друг, освен Турмс, сина на Ларс Порсена. Живеех в прохладни покои, сред изумителни вази и статуи, спях на меко ложе, пиех вино и ядях вкусна храна, тъй че отстрани погледнато сякаш не можех и да мечтая за нищо друго. Но на мен все не ми достигаше нещо и това чувство ме преследваше в дълбините на душата ми. Ако знаех само какво точно не ми достигаше! Но напразно чуках на вратата на сърцето си.

С времето започнах да се разбирам по-добре и да се чувствам по-щастлив. Само понякога изпадах в тъга и усещах колко тежко и неповратливо е смъртното ми тяло, колко велика е властта му над мен. В нощите, когато на небето изгряваше пълната луна, в сънищата ми се появяваше дивата богиня девственица. На тясното й лице четях заплаха. Родената от морската пяна също ме навестяваше и ме изкушаваше със златните си къдри и с ослепително бялото си тяло. Тя искаше отново да се свържа със земята и да се задоволя със съдбата на простосмъртен.

Все пак — готов съм да повторя — това беше най-щастливото лято в живота ми. Когато настъпи есента, ме обзе дълбоко униние и не изпитвах вече никаква радост. В определения ден се отправих към свещеното езеро, придружен от представители на града. Не ми се наложи да направя и крачка пеша, нито пък да яздя кон или муле, тъй като бях отведен в закрита носилка, поставена на колесница, теглена от бели волове. Рогата им бяха украсени с червени пискюли, които забелязах, когато се осмелих да открехна едва-едва завесите на носилката.

В същата колесница бяха изнесени от града и двата бели обелиска от градския храм на променливия бог.

Още веднъж ми предстои да преспя на ложето на боговете и да вкуся от храната им, докато смъртна пот оросява челото ми. Ето защо, аз, Турмс, бързам да завърша разказа си, за да мога да изпълня всичко, което ми е предначертано.