Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (37) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

След като хапнахме, легнахме да си починем и заспахме като пребити. Подир твърдите корабни дъски топлият пясък и меката растителност на острова ни се сториха особено приятни, макар някои от моряците да се оплакваха от болки в корема, след като бяха яли сурова риба.

Арсиное спеше в обятията ми, отпуснала глава на рамото ми. Все още не можехме да пуснем Дорией от сандъка за въжета, защото въпреки нечовешките несгоди, които беше принуден да търпи, той продължаваше да заплашва с пресипнал глас, че ще удуши Дионисий с голи ръце, само да го развържем.

На разсъмване се събудихме от студ и видяхме, че сардите ги няма, няма го и корабчето им и улова. Дионисий изруга и се нахвърли да бие часовите, без да обръща внимание на уверенията им, че цяла нощ са бдели и са изпълнявали точно заповедите му: да следят дали няма да се появят кораби и да охраняват съня ни. По отношение на сардите никаква заповед не им била дадена, твърдяха те. Обидени, те обясниха как сардите им показали с жестове, че искат да тръгнат към морето да наловят още риба. Те показали и сребърните монети, получени от Дионисий, като дали да се разбере, че искат да спечелят още такива. Ето защо стражите не сметнали за необходимо да ги задържат. В гнева си Дионисий закрещя, че такива глупаци не могат да бъдат фокейци — навярно някакви чужденци са се пъхнали в ложето на майките им и са оставили за наследство на синовете си дебелоглавие и тъпота.

Обзеха ни лоши предчувствия и Дионисий заповяда корабите да бъдат изтласкани незабавно във водата. Сардите по всяка вероятност вече бяха успели да вдигнат тревога на брега и същият източен вятър, който ни помогна да се озовем благополучно до Сардиния, навярно гонеше по вълните към нас етруски бойни кораби. Сега само бързината можеше да ни спаси. Ако имаме късмет, каза Дионисий, ще успеем да си пробием път с бой през пролива, след което ще се насочим незабавно към Масилия. Той отново ни помоли да му се доверим напълно, както на него, тъй и на невероятната му сполука, която досега не го беше изоставила нито веднъж.

Но тази сутрин всичко беше като омагьосано — и течението, и приливите, и отливите в тази чужда земя бяха тъй изменчиви и непонятни, че нашите кораби никак не можеха да се откъснат от брега и стояха до него като приковани. Събрахме всички сили и с голям труд успяхме да задвижим малко големия кораб.

Слънцето беше високо в небето, когато най-накрая успяхме да потеглим. Течението в пролива ни понесе бързо на юг, а в същото време забелязахме платна откъм изток. Скоро видяхме кои са преследвачите ни — червени и черни бойни кораби. Моряците от петдесетвесления ни кораб започнаха да умоляват Дионисий да не ги изоставя, ако се стигне до бой. Дионисий сърдито се провикна в отговор:

— Съвестта ви явно не е чиста, моряци! Отлично знаете, че можете да се откъснете от нас и да се скриете, тъй като петдесетвесленият кораб е много по-лек от нашата трирема^[1]. Но повярвайте, сами няма да съумеете да се доберете до Масилия! Заедно сме силни, ако се разделим, ще се превърнем в лесна плячка за тиренците.

Небето беше лазурно и дълбоко, но в този ден и това ни се стори като лош знак. Брегът, в чиято сянка ни влачеше течението, изглеждаше зловещ под блясъка на слънцето. Вятърът се усили и смени посоката. Сега той духаше от север и ни тласкаше към сушата. С голям труд успяхме да заобиколим носа пред нас и решихме, че най-лошото е вече зад гърба ни. Някои дори започнаха да се поздравяват, но след като се озовахме от другата страна на носа, изведнъж пред очите ни изникна пристан с големи кораби, а зад него се издигаше хълм, по чиито склонове беше разположен град, заобиколен от висока стена с островърхи стражеви кули^[2], построени от груби камъни. Към нас тръгнаха четири кораба, те явно ни чакаха в засада, а от север също идваха кораби, които се движеха бързо, гонени от вятъра, но все пак бяха още далече и приличаха на черни точки в огромното море. Като че ли надежда за спасение нямаше…

Но пред лицето на смъртната опасност Дионисий отново показа най-доброто в твърдия си нрав. Той разтърси яростно глава, подобно на разярен бик, нададе боен зов и се обърна към хората си с ободрителни думи:

— В тези води от много години насам властват етруските и островите, които виждате, са живели в мир, а стражевите кораби са се занимавали само с издаване на разрешения за плаване и със събирането на мита. Не са свикнали да се бият. Ще ги унищожим и ще отмъстим за предците си, чиито кости са пръснати и по тези брегове.

Воините започнаха да блъскат щитовете един о друг, а гребците налегнаха веслата. Дишайки тежко, те запяха весели фокейски песни. Потеглихме смело право към стражевите кораби, които мислеха, че ще ни изненадат. Стана така, че всъщност ние ги изненадахме: нашата трирема заби ударника си право в един от вражеските съдове, а петдесетвесленикът с изпитаните бойци от Ладе ловко се завъртя, принуждавайки втория кораб на етруските да се дръпне встрани, след което по-лекият ни кораб настъпи.

Военачалникът на третия вражески кораб явно се изплаши, дочувайки стоновете на земляците си и виждайки, че триремата ни се опитва да потопи окончателно пострадалия кораб. Неувереността му реши изхода на битката: нашият лек кораб успя да строши всичките вражески весла откъм наветрената страна на същия кораб, тъй че, без да срещаме съпротивление, ние го нападнахме и го потопихме, след което се насочихме с всички сили към четвъртия вражески съд. Съдейки по шлема и щита на неговия военачалник, разбрахме, че е етруск. Може би, той се съмняваше в бойните възможности на подчинените си, но същевременно разбираше, че да продължава боя, когато към малкия му кораб се приближава огромен съд с три реда весла, е направо безумие. Гребците му бързо заработиха с веслата и, ето че последният кораб се откъсна от нас.

Във водата, сред отломките от кораби, плуваха хора. Там бяха и двама хоплити, които се опитваха да отрежат с нож връзките на ризниците си. Гребците ни престанаха да гребат и се опитаха да довършат с веслата враговете. Някои от хората започнаха да хвърлят копия. Дионисий забрани да се хаби по този начин оръжието ни и дори заповяда да вдигнем на палубата единия от хоплитите, който в отчаянието си се беше хванал за едно от греблата ни. От ужас да не потъне той беше смъкнал рязко шлема си и беше разкървавил челото си. На гърдите му блестеше кованото сребърно лице на ужасната Горгона^[3], на лактите му блестяха сребърни предпазители, а китките му бяха украсени с тежки сребърни гривни. По всичко това разбрахме, че той не е човек от простолюдието.

Отказахме се да преследваме бягащия стражеви кораб и загребахме усърдно, за да се отдалечим от червено-черните кораби. Те се готвеха за битка и бяха започнали да смъкват платната си.

Мъжът, когото бяхме вдигнали на кораба, повърна морска вода, след което се посъвзе и ни заразглежда с умните си очи изпод разкървавеното чело. Беше етруск и умееше да говори гръцки. По непонятна за нас причина той посочи изображението на Горгона на гърдите си и каза, че името му е Ларс Тулар. Веднага след това той настоя да се насочим незабавно към пристана и да се предадем. В противен случай ще станем плячка на приближаващите се бойни кораби или ще се разбием в опасните скали накрай протока.

Хората на Дионисий се изсмяха ехидно в отговор, започнаха да го блъскат насам-натам и се опитаха да измъкнат сребърните гривни от китките му. Но Дионисий им забрани да оскърбяват благородния пленник и каза:

— Ти явно си човек с високо положение и затова ще те убия с меч, за да умреш бързо и без мъки, макар че, ако аз попадна в ръцете на хората ти, те едва ли ще постъпят тъй милосърдно с мен. Но стига да искаш да ми помогнеш и да ми кажеш как да се измъкнем оттук в безопасни води, то ще ти даря живота и ще можеш да се върнеш у дома си.

Етрускът отвърна:

— Трябваше да повярвам в знаменията от вчера. Видях умрял таралеж и черни мухи започнаха да ме хапят по изгрев-слънце, но аз не обърнах внимание. Ето защо сега си плащам. По-добре да бях потънал заедно с кораба си. Но човек като мен, живял в разкош, не иска да мисли за смъртта. Та аз се хванах за веслото ви, без да разбирам какво всъщност правя.

Дионисий дълго се вглежда във вражеските бойни кораби, които си даваха знаци с щитове, и накрая заповяда на кормчията да увеличи скоростта. Когато последният му отвърна, че гребците са останали без сили, Дионисий му изръмжа да мълчи и да изпълнява заповедите. Скоро успяхме да се отдалечим доста от преследващите ни кораби, които плаваха в редица и се съобразяваха с най-бавния от корабите си. Много от гребците ни загубиха съзнание и дори петдесетвесленият кораб едва успяваше да ни настигне. Дионисий хвалеше гръмогласно умението на фокейците да строят кораби: ето какъв прекрасен кораб бяха успели да построят те в Химера, възклицаваше той.

След известно време той се обърна към пленника ни:

— Не искам да те обиждам с пренебрежение, но корабът изисква цялото ми внимание. Така или иначе, скоро ще загинеш и няма да се наложи да чакаш дълго и да се мъчиш.

Благородният ни пленник се потеше и трепереше от страх и главата на Горгона не можеше да го успокои. Срамуваше се от поведението си, затова и той на свой ред поиска извинение:

— Аз не съм нито моряк, нито воин. Разбирам от сметки, от горски дела и помагам на управника на пристана ни. Умея да обучавам роби да се трудят в рудниците, а също така умея да откривам залежи по някои природни знаци. Само от тщеславие се качих на стражевия кораб, тъй като исках да се прославя с победа над разбойници като вас. О, богове, защо ми трябваше да се захващам с бойни дела?

Той закри окото си с лявата си ръка и вдигна високо дясната, след което произнесе молитва на родния си език. Това го поуспокои, той се усмихна тъжно и едва чуто каза:

— Виждам вратата на забвението и тези, които държат ковашки чукове от двете й страни. На нейния праг няма значение каква ще бъде смъртта ми — достойна или позорна. И все пак бих искал тялото ми да има своя могила, в която да намери вечен покой. Ала безкрайната морска шир е всъщност най-голямата от всички гробници… Запомнете: името ми е Ларс Тулар.

Моряците не изпитваха вече желание да издевателстват над човек, който проявяваше такова присъствие на духа пред очите на смъртта. Още повече, че вниманието ни беше погълнато от червено-черните кораби, порещи вълните зад нас. Дионисий присви хитро очи, поглади с палец острието на меча си, почеса брадата си и се обърна към хоплита:

— Несъмнено ти си смел човек. Какво мислиш за предложението ми да ни изведеш в безопасни води? Защо не се присъединиш към нас: можеш да отплаваш с нас към Масилия, ако мислиш, че би загубил уважението на сънародниците си…

Но етрускът поклати глава:

— Не вярвам, че ще успеете да се спасите, а освен това нищо не разбирам от мореходство. Нека да стане това, което е писано: оттук, по най-краткия път — към вечността. Тъй или иначе, ако трябва да бъда откровен, уморен съм от тлъстото си потно тяло.

Ние двамата с Микон, а дори и кормчията, трогнати от откровеността на етруска, в един глас заявихме, че да се убива такъв човек би било нередно. Но Дионисий погледна бойните кораби, които се подредиха, за да ни обкръжат, усмихна се сурово и каза:

— Вие сте глупци и не знаете какво говорите. Боговете са изпратили този човек, за да го принесем в жертва, уверен съм. Възможно е тъкмо някой от безсмъртните да го е посъветвал да се хване за веслото ни, за да можем да пролеем кръвта му в името на спасението си. Не виждам друг изход.

След като произнесе тези думи, той огледа внимателно небето, морето и крайбрежните хълмове. Вятърът беше променлив, а далече на север тъмнееха облаци. Главният гребец показа глава изпод палубата и извика, че хората му не издържат вече. Дионисий ревна в отговор към по-лекия ни кораб да вдигне платно. Същата заповед беше дадена и за нашия кораб, макар това да намали скоростта ни. Заповедите си той даваше с глас, който звънтеше от ярост, но след това ни каза съвсем спокойно:

— Нищо не губим, ако се приготвим за дълго плаване. Ако ли трябва да влезем в бой, няма да е съдбоносно мачтата и платното да се окажат зад борда.

Той помоли Ларс Тулар да смъкне доспехите си, гривните и пръстените, заповяда да бъде донесена жертвена пепел и сол и собственоръчно посипа с тях главата на етруска, след което го короняса с увехнал жертвен венец. Пленникът се обливаше в студена пот, но с треперещи устни успя да каже:

— Не ме е страх. Трепери само жалкото ми тяло, чийто роб скоро ще престана да бъда.

Микон се вторачи в него, пристъпи и сложи длани на слепоочията му:

— Вярваш ли, че ще се върнеш, Ларс Тулар? Преминал ли си през обреда на посвещението?

Ларс Тулар вдигна глава и го погледна презрително:

— В ушите си чувам вече шума на времето, готово да ме поеме на крилата си и да ме дари с нов живот, а гласа ти различавам едва-едва, като слаб писък. Аз съм Ларс. Не ми е нужно пречистване. Не ми е нужно посвещаване. Знам го още от самото си раждане.

Микон поклати със завист глава и поиска да разпита повече етруска, но Дионисий не му позволи, тъй като бързаше. Той отведе Ларс на кърмата, хвана го за косите и преряза гърлото му с жертвен нож от едното ухо до другото, тъй че кръвта на тиренския мъж бликна като фонтан и остави диря в дирята зад кораба ни. Същевременно Дионисий се молеше на боговете на въздуха и водата и повтаряше, че жертвата е в тяхна чест. Кръвта на пленника все още бликаше, когато задуха северен вятър, който изду платната ни. Скоро той се усили дотолкова, че гребците ни най-сетне можеха да си отдъхнат. Небето потъмня.

Когато тялото на Ларс Тулар престана да се гърчи, Дионисий сложи в устата му монета и го хвърли зад борда. Той потъна веднага, а на повърхността на водата остана само жертвеният венец, който се поклащаше на вълните…

Имахме голямо преимущество пред противника, тъй като техните кораби се стремяха до последния момент да бъдат на гребла, за да могат да ни нападнат по-лесно. Видяхме, че и те започнаха да вдигат мачтите и платната, а вятърът блъскаше корабите им един о друг. Но никой от нас не възкликна от радост и Дионисий не се хвалеше с жертвоприношението си. Беше прекалено зает да оглежда протока заедно с кормчията, стремейки се да ни изведе напред.

Печалното жертвоприношение не се понрави на фокейците, макар впоследствие всички да твърдяха, че то беше неизбежно и Дионисий не би могъл да постъпи по друг начин. Всички гледаха мълчаливо да забравят случилото се и мисля, че никой от хората на Дионисий никога не спомена пред никого за смъртта на Ларс Тулар.

Аз също нямам желание да разказвам повече за страшното ни приключение и за преживяното в морето, тъй като сега, от разстоянието на времето, всичко ми се струва като глупава детска игра.

Бурята ни носи няколко дни на юг, а след това вятърът смени посоката си и ние се устремихме на изток. Започнах да разбирам, че преминахме през всички тези ужаси и не потънахме съвсем не благодарение на умението на Дионисий, а само защото бяхме управлявани от някакви висши сили, които водеха корабите ни накъдето беше нужно. Предположението ни се потвърждаваше и от това, че една нощ петдесетвесленият ни кораб изчезна и никой не чу нищо повече за него.

Настъпи пълнолуние и вятърът най-сетне отслабна. Намирахме се в открито море, в непознати води, и се клатехме като орехова черупка по вълните. Когато те утихнаха, изведнъж настъпи зловеща тишина, която звънеше в ушите ни по-силно от водния плясък в стените на повредения от дългото плаване кораб. Полуслепи от солените морски пръски, с отслабнали и измъчени тела, ние се качихме на палубата и Дионисий нареди с треперещ глас да бъдат раздадени последните запаси от сладка, но вмирисана вода и последните трохи от припасите ни. След като утолихме малко глада и жаждата си, ние отново възвърнахме способността си да разсъждаваме нормално. Арсиное намери сили да среши косата си, да намаже с багрило устните си и да се качи с треперещи нозе при нас.

Дионисий не преставаше да се възхищава на несломимата й воля — та нали която и да е друга жена отдавна би издъхнала сред несгодите, които ни заобикаляха. Котката на Арсиное, изпосталяла и с опърпана козина, също се появи на палубата и хората заговориха, че това е наистина свещено животно, щом беше оцеляло. Дори и аз бях принуден да призная, че котката действително ни беше донесла късмет.

Течението ни носеше все по-далече и по-далече и съгледвачите твърдяха, че чувстват дъх на земя. Когато наближи да се разсъмне, ние действително забелязахме ивица земя на хоризонта и видяхме в далечината да се издига планина. Дионисий извика от удивление и каза:

— В името на всички морски богове и дано те ми простят, че не ги назовавам, макар да ги помня отлично! Познавам тази планина и няма никакво съмнение, че тя изглежда именно така, както ми е била описана някога. Боговете навярно ни се присмиват, тъй като се върнахме почти там, откъдето тръгнахме. Тази планина се намира в Сицилия, брегът е северното крайбрежие на Ерикс, а оттатък планината се намира пристанът на град Панорм. — И добави: — Сега вече вярвам, че не ни е било писано да се доберем до Масилия, макар боговете да положиха много усилия, за да ме убедят в това. Жалко наистина, но няма какво да се прави, те са по-добри мореходци и от мен и можеха да ни заведат с много по-малко усилия до мечтаната Масилия, но явно не поискаха да го сторят… Нека оттук нататък ви води Дорией, щом такава е волята на безсмъртните. Аз съм готов да отстъпя.

Той изпрати хора да проверят дали Дорией е още жив и заповяда да бъде незабавно развързан. Всъщност ние с Микон отдавна бяхме прерязали въжетата, с които бяха стегнати китките и глезените му, тъй като той беше прекалено слаб и в толкова жалко състояние, че не можеше дори да скръцне със зъби.

В очакване на Дорией Дионисий реши да се пораздвижи и да оживи малко хората си. Той нареди на всички, които бяха все още в състояние да гребат, да седнат на веслата и да насочат кораба покрай бреговата ивица към другия край на планината, където беше пристанът на Панорм.

— Какво друго ни остава? — разсъждаваше той. — Нямаме нито храна, нито вода и корабът ни ще потъне, ако не бъде поправен основно.

Гребците се хванаха неохотно за веслата. Дорией още не беше се появил и Дионисий, който изпадна в лошо настроение, реши да закачи ризницата с главата на Горгона, която принадлежеше на Ларс Тулар, на носа на кораба, за да се замислят при вида й жителите на Панорм.

Най-накрая от отвора на палубата се появи главата на Дорией. Косата му беше мръсна и сплъстена, брадата му беше залепнала на шията, а лицето му бе осеяно с бръчки и се беше състарило сякаш с цели десет години. Той започна да се щура като сова на дневна светлина и закри очите си с длани. Но никой от нас не изпитваше желание да му се присмива. Дорией се изкачи без ничия помощ на палубата и не позволи на никого да го придържа. Дишаше шумно и мълчеше. Всичко това продължи толкова дълго, че всички някак ни достраша. Когато очите му привикнаха към светлината, той ни изгледа с пепелявосивия си поглед, видя и позна Дионисий, заскърца със зъби и произнесе доста неясно, че иска да му се донесат мечът и щитът.

Всички погледнаха въпросително към Дионисий, но той само вдигна рамене и не каза нищо. Аз донесох меча на Дорией и му казах, че щитът му беше изхвърлен в морето и беше принесен в жертва на боговете, за да избегнем корабокрушение. Той не се разсърди, като чу това, а кимна и отговори едва чуто, че тъкмо тази жертва навярно ни е спасила.

— Затова бъдете благодарни на щита ми, че все още сте живи, жалки фокейци — ръмжеше той с издевателски тон. — Аз самият нямам нищо против, че е попаднал в ръцете на Тетида, която е била винаги благосклонна към мен. Видях удивителни неща, докато бях в сандъка, но нямам намерение да ви ги разказвам.

Очите му бяха сиви като морска сол, когато се обърна към Дионисий и същевременно опипа с палец острието на меча си.

— А теб трябва да те убия — каза той. — Много ми се иска да го сторя, но виждам, че най-накрая си готов да отстъпиш и да признаеш правотата ми. Това, че се разкайваш, те спасява. Сега и аз мога да си призная, че в Ладе наистина бях ударен от весло по главата, а не от меч. — Той се засмя, бутна с лакът Дионисий и добави: — Съвсем не разбирам защо по-рано се срамувах да си призная. Едва неотдавна, беседвайки с Тетида, осъзнах, че нямам причини да се срамувам от каквото и да било в своя живот. Всичко, което ми се е случвало и има да ми се случва, е ръководено от безсмъртните. Ти също не можа да ме унизиш, като ме хвана в плен и ме държа затворен в сандък. Не ме унижи и когато постави грозния си крак на лицето ми. Ти си само оръдието, което ми помогна да осъзная божествения си произход. Самата Тетида избра времето за разговор с мен по време на бурята, за да не може никой да ни подслушва и никакви завистливи очи да попречат на беседата ни. Ти просто изпълни волята й. Ето защо, Дионисий, аз съм ти благодарен и нямам намерение да те убивам. — Изведнъж тропна с крак, изпъчи се и извика: — Но стига приказки! Ако не си ми вярвал досега, може би вече ще ми повярваш, когато виждаш, че богинята ни е донесла на белите си рамене до брега на Ерикс. Хващайте се за оръжието, хора! Ще спрем на панормския пристан и ще завладеем Панорм, както е предначертано от боговете. Пребройте се, нека да знаем колко сме!

Микон беше уверен, че Дорией е загубил разсъдъка си по време на пленничеството, но думите му произведоха невероятно впечатление върху фокейците. Зловещият му сив поглед им напомни за очите на самия Арес. Ето защо всички се втурнаха да търсят копията и мечовете си, лъковете и щитовете. Гребците налегнаха на веслата и изведнъж корабът ни беше понесен по вълните от внезапен полъх на вятъра. Дионисий също се подчини, след като не можа да измисли нищо друго.

Когато преброихме останалите живи, оказа се, че без да се смята Арсиное, сме точно сто и петдесет души. Когато тръгвахме от Химера, бяхме триста души. Това е добро знамение, завикаха някои, че от нас са оцелели точно половината! Но Дорией ги накара да млъкнат:

— Триста бяхме, когато отплавахме — гърмеше гласът му, — и триста ще си останем винаги! Вечно ще бъдем триста, колкото и да загинат от нас оттук нататък. Но не се бойте — не ви е съдено да загинете, защото от този ден и занапред вие сте тристате воини на Дорией! „Триста!“ — това ще бъде бойният ви вик и дори след триста години все още ще се пеят песни за подвизите ви.

— Триста! Триста! — подхванаха възгласите му воините, удряйки мечовете си о щитовете, докато накрая Дионисий не им каза да млъкнат.

Но гладът, жаждата и умората ни бяха опиянили толкова много, че забравили за изтощението, моряците се разтичаха по палубата, гребците удвоиха усилията си и дори запяха. Носът на кораба ни цепеше пенливите вълни пред нас, а когато заобиколихме хълмистия полуостров, пред взора ни се откри Панорм. Само няколко съда бяха там на пристан, а самият град, разположен сред плодородна равнина, беше заобиколен от жалка ниска стена. Там, където равнината свършваше, започваха да се издигат полите на загадъчната планина на Ерикс.