Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (41) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

По време на дългата зима в Сегеста започнах да изпитвам чувство на страх, което ми беше непознато по-рано. Често се случваше това чувство да ме обземе напълно и тогава желаех никога да не се бях раждал. Не можех да си обясня откъде се беше взел този страх, но още щом го усетех, започвах да се чувствам като затворник, обграден от високи стени. Всъщност тези стени бяха като че ли в самата ми душа. Знаех, че съществува някакъв възел, някакъв проблем, който не можех да развържа, не можех да разреша.

Почти не помня времето, когато Арсиное доби дете, тъй като това се случи в лоша за мен нощ. Момченцето се роди призори, когато навън се изливаше проливен дъжд. Микон облекчи болката на родилката с някакви отвари и я остави в ръцете на местните баби. Съобщи ми само, че раждането било сравнително лесно. Но аз чувах жалните писъци на Арсиное, виждах потта, която се стичаше по лицето й, и кръвта по изпохапаните й устни и не можех да се съглася с него.

Арсиное започна сама да кърми детето и имаше толкова много мляко, че част от него дори изхвърляше. Боговете бяха милостиви към нас: момченцето се оказа здраво и силно и ревеше с всичка сила още от първия ден на живота си. Радвах му се много и исках веднага да му дам име. Но Дорией каза:

— Не бързай толкова, Турмс. Нека да почакаме, да видим дали боговете няма да изпратят някакъв знак.

Арсиное също ме помоли:

— Не обиждай Дорией, като бързаш да дадеш име на младенеца. Според мен и за нас, и за детето би било добре, ако почакаме именно Дорией да му измисли подходящо име.

Лично аз смятах, че Дорией се намесва в неща, които не го засягат, но той толкова се развълнува, когато се роди младенецът, че аз наистина бях удивен и замълчах. Веднага щом видя детето, Дорией отиде в храма на Херакъл, за да принесе благодарствена жертва. Този храм всъщност беше постройка, която по-рано служеше за светилище на финикийския бог на огъня, но Дорией я беше преустроил в храм на Херакъл. Старейшините на града бяха особено обидени от това му дело.

Пролетните бури бяха започнали, вятърът виеше и денем, и нощем, непрекъснато се изливаше проливен дъжд и много дървета бяха съборени от ураганите. Дорией започна отново да изпада в мрачни настроения и да ме гледа някак странно.

Често го заварвах при Арсиное — той беседваше с нея и не откъсваше очи от детето. Но щом се появях, и двамата замлъкваха. Арсиное винаги си намираше някаква работа и започваше да бъбри уж съвсем невинно и безгрижно. Ако се случеше така, че в стаята да се появи и Танаквил, всички се чувствахме някак неудобно, защото усещахме, че картагенката е изпълнена със злоба към Арсиное. А Арсиное дотолкова се страхуваше от Танаквил, че изпитваше безпокойство да не би тя да направи нещо лошо на момченцето. Опитвах се да я успокоя, че с времето Танаквил сигурно ще заобича младенеца. Та нима някой би могъл да желае злото на това невинно създание, говорех й аз. Бащинската гордост ме заслепяваше и аз не забелязвах нищо нередно.

Настъпи и онзи паметен пролетен ден, когато пред двореца бе намерено мъртво куче, връзка счупени стрели и разбита глинена плоча. Всичко това бе завито в платно цялото напоено с прясна кръв. За съжаление не успяхме да скрием кървавата находка, тъй като жителите на града я бяха забелязали още преди нас. Танаквил пребледня и каза:

— Картаген не ни изпраща вече посланици за преговори, а направо ни съобщава решенията си, и то по такъв начин, сякаш сме варвари и не разбираме никаква писменост.

Дорией се намръщи:

— Това изобщо не е вест от картагенците. Нагласено е от синовете ти и от теб самата, Танаквил. Искате да вдигнете бунт в града и да ме свалите. Отдавна те подозирам, жено!

Не знаех има ли право Дорией да говори така, но съзнавах, че Танаквил е способна на всичко, само и само да задържи мъжа си при себе си. Защото, ако наистина имаше заговор против него, Дорией би се почувствал несигурен и би изпитал нужда от подкрепата на картагенката.

Но Танаквил вдигна ръце към небето и занарежда:

— Дорией, Дорией, спомни си, че праотците ми са едни от основателите на великия Картаген. Картагенските богове са също тъй силни и мъдри, както и гръцките, и тъкмо те ми нашепват, че ти се намираш пред ръба на пропаст и може би ще извършиш ужасна грешка. Нима не помниш, о, съпруже, че именно аз те направих цар на Сегеста? Как би могъл да ме подозираш в коварство и лъжа?

Дорией ритна с крак кучешкия труп и извика:

— Съдбата и боговете, както и собственият ми меч, поддържан от праотеца ми Херакъл — ето кой ми помогна да извоювам властта си, а не ти, Танаквил! Ако пък наистина си ми помогнала, то е единствено защото боговете са те използвали за сляпо оръдие, с което да постигнат целта си. Тъй че аз нищо не съм ти длъжен. Знам много добре, че можеш да омайваш и че си ме омагьосала, за да сключа с теб противоестествен брачен съюз и да те направя царица. Ти винаги си се стремила към власт и си мечтала за царствен съпруг!

Танаквил впи поглед с неизразима злоба в очите на спартанеца, направи неприличен знак с ръка и каза:

— Не съм искала от теб нищо друго, Дорией, освен твоето приятелство и любов. Ти сам разпали у мен любовна страст тогава, когато се бях примирила със самотата. Но повярвай ми, грешиш, ако мислиш, че можеш да ме захвърлиш като ненужен парцал!

Около двореца се беше събрала неголяма тълпа, която слушаше с любопитство разговора между двамата. Скоро на прага се появи и Арсиное, която държеше детенцето в ръце. Когато я видя, Танаквил преглътна сълзите си и изкрещя:

— Не, не можете да ме измамите! Знам, че за всичко е виновна оная блудница. Ала ти съвсем си оглупял, Дорией, ако мислиш, че можеш да разчиташ на нея повече, отколкото на мен.

Аз се възмутих заради обидата, която Танаквил нанесе на Арсиное, и казах:

— Не се опитвай да намесваш невинната жена в семейните си свади, Танаквил. Арсиное и аз с нищо не сме се провинили пред теб. Ти си просто зла старица, която се опитва да очерни всички около себе си!

Танаквил се разсмя подигравателно, посочи ме с пръст и извика:

— О, Турмс, нима и ти си сляп? Нима не виждаш по-далече от собствения си нос?

Почувствах се дълбоко оскърбен и отвърнах:

— Напротив, виждам местните цар и царица, които всяват безпокойство в града си със своите свади!

След тази неприятна история страхът започна да ме посещава все по-често и по-често и аз се чувствах като риба, хваната в мрежа. А настъпеше ли пълнолуние, бях обземан от върховно безпокойство и ходех в съня си, тъй че често се събуждах изненадан не там, където бях заспал. Никога по-рано не ми се беше случвало нещо подобно. Мислех, че Артемида е виновницата за нощните ми скитания и затова се опитвах по какви ли не начини да се задържа в стаята си. Но всичко беше безполезно. Когато излизах от двореца нощем, стражите не смееха да ме спрат, защото изпитваха суеверен страх от мен или пък защото съвсем не им приличах на заспал. Те твърдяха, че веднъж, когато се опитвали да ме спрат, аз съм отвърнал със сърдит тон да не ми се месят. Извънредно интересно беше, че котката на Арсиное ме съпровождаше винаги в нощните ми скитания и аз често се събуждах някъде извън двореца, свит в храстите, именно от мекото докосване на котката. Когато Арсиное роди сина ни, тя съвсем престана да обръща внимание на бедното животно и може би затова то бе решило да се сдружи с мен, още повече, че кучетата на града изпадаха в ярост още щом надушеха котката.

Веднъж се случи така, че отново се събудих посред нощ и усетих как хладен лунен лъч огрява лицето ми. Осъзнах, че се намирам пред къщичката на свещеното куче Кримис и че малкото момиче, което бе извикано някога от Танаквил, за да го утеши, седеше на прага на къщичката. То бе подпряло с длани брадичката си, а замечтаният му поглед беше вдигнат към луната. Трогнат бях от мисълта, че и някой друг е буден и робува на луната, а не само аз, макар това да беше момиче от простолюдието.

Когато дойде времето на ежегодната церемония, същата девойка бе посветена тържествено на Кримис. Тя сама направи сватбения сладкиш и го подели със съпруга си. От този момент нататък момичето живееше в близост до къщичката на кучето и получаваше храна от двореца като другите слуги. То и без това нямаше къде да отиде, тъй като беше от извънредно беден род, а при това и сираче.

— Защо не спиш, малко момиче? — попитах аз и седнах до нея на стълбите пред къщичката на кучето.

— Съвсем не съм малка — отвърна тя. — Вече съм на десет години, а освен това съм съпруга на Кримис и избраница на боговете.

— Как се казваш, избранице? — попитах я шеговито.

— Егеста — отвърна ми тя със сериозен тон. — Ти би трябвало да знаеш това, Турмс. Обаче истинското ми име е Ханна.

— Но защо не спиш? — настоях аз.

Тя ме погледна загрижено и каза:

— Кучето Кримис е много болно. Лежи, диша тежко и не хапва нищо. Мисля, че е много стар и не му се живее вече, тъй че му е все едно дали се грижа за него или не. А когато умре, хората ще ме обвинят за смъртта му. — Тя ми показа следи от ухапвания по тънките си ръчички и проплака: — Той дори не ми дава да го докосвам, макар някога да бяхме добри приятели. Мисля, че страда от ушни болки. Често тресе глава, но щом се опитам да го погаля, веднага ми се зъби.

И тя отвори вратата на помещението, в което се намираше кучето. Щом влязох вътре, видях, че то лежеше на пръстения под и дишаше тежко. Пред самия му нос се намираше недокосната паничка с вода. Кримис отвори очи, които блеснаха на лунната светлина, но не му стигнаха сили да се озъби. Котката на Арсиное ме последва безшумно и започна предпазливо да обикаля около кучето. Но Кримис не й обърна никакво внимание. Ханна се изплаши и искаше да прогони котката, но аз я спрях, тъй като исках да видя какво ще последва от близостта на свещеното куче на Сегеста и египетското зверче.

Котката залочи с езиче от паничката на Кримис, след което се отри о козината му и започна да му ближе ушите. Колкото и да беше странно, но кучето дори не се отдръпна.

— Истинско чудо! — възкликнах аз. — Очевидно е, че тези свещени животни се познават помежду си… В Египет котките са на висока почит и всеки, който оскърби по какъвто и да е начин някоя от тях, бива осъждан на смърт. Но не мога да си обясня защо египтяните ценят толкова тези зверчета…

Ханна бе също тъй изумена, както и аз.

— Съпругът ми е болен, а ето че котката успя да го успокои по-добре от мен самата. Твоя ли е котката, Турмс?

— Не — отвърнах аз. — Тя принадлежи на жена ми, на Арсиное.

— Навярно говориш за Истафра, жрицата, която избяга от Ерикс. Нима тя е твоя жена?

— Да — кимнах аз. — За нея говоря. Неотдавна ни се роди син. Навярно си забелязала детенцето.

Девойчето прикри с длан устата си, за да не се засмее, но веднага след това прие сериозно изражение и попита:

— А нима младенецът е твой син? Но защо тогава Дорией го носи непрекъснато, а жрицата ходи по петите му и се държи за царствения му плащ? Всъщност признавам, че тя е извънредно красива.

Аз се засмях и казах:

— Дорией ни е приятел. Във възторг е от момченцето, тъй като самият той си няма наследник. Но и момченцето, и жената са мои и само мои.

Ханна поклати глава в недоумение, погледна ме право в очите и ми зададе странен въпрос:

— Ако бях красавица, би ли се съгласил да ме прегърнеш и да ме погалиш? Тъй ми се иска да си поплача!

Изразът на слабичкото й лице ме трогна и аз отвърнах:

— Аз и сега ще те прегърна и ще се помъча да те утеша. Самият аз често се чувствам нещастен и самотен, макар да имам жена и дете. А може би именно те са виновни за това…

Взех я в обятията си и тя притисна към гърдите ми мокрото си от сълзи личице. После прегърна шията ми с тънките си ръчички и каза:

— Толкова ми е хубаво с теб, Турмс! Никой не ме е прегръщал така, откакто умря майка ми. Обичам те повече от Дорией и повече от онзи горделивец Микон, който не иска да се погрижи за кучето, макар да го помолих. Отвърна ми само, че е свикнал да лекува хора, а не животни. — Изведнъж тя ме прегърна още по-силно и зашепна в ухото ми: — Турмс, аз съм много старателна и работлива. Бързо научавам това, което се иска от мен, и понасям леко бой и глад. Ако кучето умре, ще ме вземеш ли за гледачка на детето си?

Аз отвърнах изненадан:

— Добре, ще поговоря с Арсиное. Но умееш ли да гледаш дете?

— О, да — отвърна момичето. — Миналата година спасих едно недоносено момченце, като го хранех с козе мляко. Майка му го беше изоставила. Умея също и да меся хляб, да пера дрехи, да тъка и да гадая със семена. Бих могла да ти се харесам, стига да бях по-красива…

Вгледах се в мургавото й личице и в огромните й светлокафяви очи и казах:

— Всяко момиче би могло да бъде красиво, ако се грижи за себе си. Трябва да се научиш да се миеш, както правят гърците, да решиш косата си и да се обличаш в чисти дрехи.

Тя се отдръпна от мен, въздъхна и призна:

— Но аз дори нямам гребен и това е единствената ми дреха. Пред тържеството ме изкъпаха, намазаха ме с благоуханно масло и ме облякоха в чиста туника, но веднага щом свърши тайнството, ми я взеха и ми върнаха старата дреха. Не мога да отида гола до кладенеца, за да я изпера.

Изпитах състрадание и обещах още на другия ден да й подаря някой от гребените на Арсиное, както и да избера подходяща за нея туника, пак от дрехите на Арсиное.

Но на следващата сутрин бях забравил напълно за момичето. Денят беше жарък, слънцето печеше жестоко и въздухът не помръдваше. Всички градски кучета се бяха изпокрили на сянка. Ята птици се надигаха от близките храсталаци и отлитаха към далечните прохладни планини. Синовете на Танаквил пристигнаха, за да се посъветват с майка си, и се затвориха заедно с нея в покоите й. След време Дорией поиска Арсиное и детето да отидат при него и каза:

— Омръзна ми да чакам какво ще реши богинята. Искам да знам волята й! Много пъти отлагаш да я попиташ, Арсиное, но аз желая още сега да използваш вещите си знания на жрица и да изпълниш дълга си. От теб зависи дали ще потегля утре на поход към Ерикс, или не.

Опитах се да вразумя спартанеца:

— Ти, Дорией, си или пиян, или болен. Защо ти трябва война с Картаген?

— Ах, значи и ти, Турмс, имаш вина за мъртвия кучешки труп пред портите ми! — отвърна Дорией. — Ала не можеш да ме уплашиш и да ме накараш да отстъпя от пътя, начертан ми от боговете. Знаеш, че съм се споразумял с Тетида!

— По-внимателно, Турмс, не го дразни! — прошепна ми Арсиное. — Виждаш, че не е на себе си. Ще гледам да го успокоя. Той ми вярва.

Целият пламнал, аз излязох от стаята, но останах на прага, опитвайки да се вслушам в разговора им. Но горещият въздух сякаш звънеше в ушите ми и не можах да чуя нищо. Целият град се беше умълчал, дори кучетата не лаеха. Изведнъж слънцето взе да потъмнява и стана кървавочервено. Цялата Сегеста бе залята от странно сияние, нещо невиждано досега.

Най-накрая вратата, където се намираха Арсиное и Дорией, скръцна и жрицата излезе, взела в ръце спящото дете. Лицето й беше мокро от сълзи и тя каза с треперещ глас:

— Турмс, Турмс, Дорией е обезумял! Той мисли, че е бог, а в мен вижда Тетида! Според него богинята е взела моя облик. Трудно ми беше да го накарам да поспи. Сега той най-сетне захърка, но щом се събуди, ще убие теб и Танаквил, за да се избави от вас.

Не вярвах на ушите си!

— Ти самата не си на себе си, Арсиное! Може би главата ти се е замаяла от горещината. За какво му е на Дорией да ме убива? Разбирам, че Танаквил може и да му е омръзнала, но какво съм виновен аз?

Арсиное изстена и закри с ръка очите си:

— Ах, Турмс, вината е моя, но кълна ти се, мислех, че върша всичко за наше добро. Виждаш ли — Дорией мисли, че детето е негово и че някой ден ще бъде негов наследник. Ето защо той иска да убие и теб, и Танаквил, и да се ожени за мен. Той смята, че това не би било престъпление, тъй като се чувства божествен. Но аз съвсем не искам да бъда негова жена, понеже той е безумец… Дорией никога няма да надвие Картаген. Не, представях си нещата съвсем другояче…

Хванах я за раменете, разтърсих я яростно и попитах:

— Какво сте намислили вие двамата и от къде на къде Дорией смята, че момченцето е негово!

— Не крещи така, Турмс — помоли ме Арсиное. — Винаги се занимаваш с дреболии, та и сега забрави, че животът ти е в опасност. Сам знаеш, че Дорией може да бъде извънредно твърдоглав и когато му влезе нещо в главата, почти нищо не може да го вразуми. Още от самото начало си беше въобразил, че детето прилича на него, и аз реших да се пошегувам и нарисувах на крачето му с метална багра знак, какъвто Дорией търсеше по тялото му уж за доказателство, че момченцето е наследник на Херакъл. Но когато направих това, съвсем нямах представа колко сериозно ще се отнесе към шегата ми Дорией… — Тя забеляза израза на лицето ми, отстъпи уплашено назад и прошепна: — Ако ме удариш, Турмс, ще събудя Дорией. Мислех, че той ще съумее да бъде по-разумен, но явно си е втълпил, че трябва да ме отнеме от теб, а след раждането на детето той изобщо не може да те търпи и те ненавижда дотолкова, че не може да диша един въздух с теб!

Стори ми се, че главата ми се замайва и като че ли в мозъка ми бръмчи рой пчели и всяка от тях ме жили жестоко. Трябваше отдавна да се досетя, че Арсиное замисля нещо и че този път то е доста по-тревожно от обичайните й прищевки, от всекидневния й копнеж да се гизди със скъпи дрехи и накити. Сърцето ми подсказа, че тя говори истината и че Дорией наистина иска да ме убие. Арсиное бе забъркала ужасна каша и аз трябваше да я преглътна волю-неволю. Изведнъж усетих, че сърцето ми изстива, и попитах:

— А сега, Арсиное, не искаш ли да отида и да прережа гърлото на Дорией, докато той спи тъй дълбоко? Но отговори ми първо — как съумя да го накараш да потъне в чак толкова тежка дрямка?

Арсиное ме изгледа с широко отворени невинни очи и каза:

— Държах го за ръката и го уверявах, че в съня си може би ще види богинята. А ти какво си въобразяваш, Турмс? Или си забравил, че от известно време насам Дорией въобще не е мъж? Той се държи доста странно, и то отдавна… — Тя пребледня, очите й се напълниха със сълзи. — Турмс, дори някога да си се съмнявал в любовта ми към теб, сега вече нямаш никакво право. Ако ми беше безразличен, щях да си мълча и да оставя Дорией да те убие. Ти често ме обиждаш и ме подозираш в невярност, а Дорией ще ми помогне да се избавя от теб. Но аз не желая това, Турмс, и не мога да понеса мисълта, че ще те загубя. Все още те обичам, Турмс, а и към Танаквил не изпитвам лоши чувства, макар тя да ме ненавижда.

Според мен Арсиное заговори за Танаквил единствено защото я беше видяла да идва към нас. Аз бях толкова изумен от това, което ставаше, че не забелязах присъствието на картагенката, докато не чух думите й:

— Аз съм ти длъжница, Истафра. На теб дължа брака си с Дорией, но и на теб дължа нещастието си, тъй като се опитваш да ме ограбиш и да ми отнемеш мъжа. Повярвай ми, това не е лъжица за твоята уста! Ще се задавиш от алчността си, Арсиное. Знай, сигурна съм, че в морето никаква Тетида не се е явявала на Дорией, а именно ти си го оплела в мрежите си.

— Танаквил — намесих се, за да не допусна спречкването, — знай, че по време на морското ни пътешествие Арсиное се чувстваше ужасно зле, повръщаше и дъхът й вонеше. Тя едва се държеше на краката си и изобщо не би могла да има пръст в това, в което я подозираш.

Оказа се обаче, че с думите си аз раних болезнено самочувствието на Арсиное.

— Какво знаеш ти за тайнствата и чудесата на богинята, Турмс? — възмути се жрицата. — Танаквил е по-мъдра от теб. Това, което се случи по време на морския ни път, бе единствено по волята на богинята, тъй като тя отдавна търсеше образ, в който да се яви.

Танаквил ме изгледа със злоба и прошепна:

— Ако имаше поне капка ум, Турмс, ти ще вземеш онзи свещник и ще разбиеш главата на Арсиное с него! Така ще се спасиш от много неприятности. Но сега не е време за празни приказки. Какво смяташ да правиш, Турмс?

— Да, наистина, какво смяташ да предприемеш, Турмс? — поде и Арсиное.

Главата ми се замая още повече от въпросите им.

— Защо изобщо трябва да предприемам нещо, щом за всичко си виновна единствено ти самата?! Но както и да е. Разбира се, бих могъл да го забия в гърлото на Дорией, докато спи дълбоко. Само че нямам намерение да го правя, тъй като Дорией ми беше някога приятел.

Арсиное скръсти умолително ръце:

— Моля те, насили се и убий отвратителния Дорией! Тогава ще можеш да вземеш кучешката корона, да примамиш на своя страна войската, събрана от него, за да тръгне на поход към Ерикс, и да се помириш с Картаген. Аз ще стана отново жрица в Ерикс и синът ни ще израсне в благоденствие и щастие.

Танаквил поклати глава състрадателно:

— Тази жена съвсем е обезумяла, щом мисли, че няма да те заподозрат, Турмс, ако намерят Дорией с прерязано гърло. Явно е, че аз самата ще трябва да се заема. Трима мъже съм изпратила на онзи свят и не виждам причина защо да не изпратя и четвъртия. В края на краищата, дори съм задължена да му направя тази услуга, още повече, че той е решил да ме погуби и да донесе разруха на земята на Ерикс. А сега бих искала да се махнете от очите ми и да държите по-далече от мен нещастното дете. Време е да си свърша работата.

Тя ни блъсна с ръка да си вървим и ние се скрихме в покоите си, за да изчакаме събитията в мълчание. Разглеждах личицето на сина си, мъчейки се да разбера какво бе накарало Дорией да сметне, че детето е негово. Но колкото повече се взирах в чертите му, толкова повече ми се струваше, че нослето на детето е съвсем като моя нос, а устата му прилича на устата на Арсиное. Взех дори огледалото на жрицата и дълго сравнявах собственото си лице с това на детето.

Изневиделица дочухме ужасен подземен тътен. Подът под краката ни се разлюля, стените се разцепиха на много места, предметите в стаята изпопадаха с трясък. Арсиное притисна в прегръдката си детето, а аз се опитах да ги прикрия и двамата със собственото си тяло. След като се отърсихме от вцепенението си, хукнахме към изхода и се измъкнахме навън през полуразрушената порта на двореца. Котката на Арсиное профуча покрай нас. Земята се разтресе още веднъж и една от стените на двореца рухна.

— Дорией е мъртъв — казах аз. — Тази земя беше наследственото му владение и тя се разтресе от гняв и мъка, щом той биде убит. Може би наистина е бил с божествен произход, макар да ми беше трудно да повярвам. Тъй често съм усещал миризмата на потта му и съм виждал как се аленее човешката му кръв.

— Дорией е мъртъв — повтори Арсиное и веднага след това попита: — Какво ни чака сега, Турмс?

Изплашените хора мъкнеха навън посуда и какво ли не още, тук-таме се щураха овце и крави, но изведнъж усетих как въздухът се изпълва със свежест, повя лек вятър и аз осъзнах, че огромно бреме е паднало от плещите ми. От царския дворец излезе Танаквил — с посипана с пепел глава и с раздрани дрехи в знак на траур. Двамата й сина вървяха подире й, но хората не им обръщаха внимание, тъй като уплахата от земетръса все още не бе преминала.

Арсиное и аз последвахме тримата към покоите на Дорией, където Микон стоеше до ложето на спартанеца. Той гледаше с изумление мъртвия цар на Сегеста, който лежеше на ложето си с почерняло лице и с изплезен език, извънредно подут и целият осеян със странни пришки. По устните на Дорией все още се стичаше пяна.

— Ако всичко това се бе случило през лятото, когато има много оси и пчели, бих казал, че Дорией е умрял от ужилване — изрази мнението си Микон. — Това се случва понякога, когато някой пияница заспи с отворена уста или пък ако някое дете изяде ягода, на която е кацнала оса. Но когато гледам Дорией, не мога да си представя какво е предизвикало ужасното подуване на езика. Именно това подуване обаче го е задушило.

Двамата синове на Танаквил възкликнаха в един глас:

— Във всичко това се вижда ясно пръстът на съдбата! Та нали и баща ни почина точно по същия начин. И все пак добре е, че Дорией е мъртъв. Незабавно ще подпишем ново споразумение с Картаген и ще изберем за цар някой от местните знатни мъже. Тъгуваме за майка си, която е пак вдовица, но пък Дорией беше чужденец и обичаите, които се опитваше да наложи тук, съвсем не бяха подходящи за нашата Сегеста. — Те ме погледнаха въпросително. — Някой трябва да отиде и да съобщи на воините за случилото се, както и да заповяда на юношите на Дорией да сложат оръжие в знак на печал и да се разотидат по домовете си по време на траура.

— Само не ме молете да свърша това вместо вас — отвърнах рязко, — тъй като съвсем нямам намерение да се меся. Още щом тялото на Дорией бъде сложено на погребалния огън, аз ще напусна Сегеста, понеже този град не ми е по сърце.

Синовете на Дорией ме изгледаха ехидно.

— Да, Турмс, думите ти са справедливи, ти наистина си чужд в тези земи. Омръзнаха ни всякакви пришълци. Колкото по-скоро свършим с тях, толкова по-добре!

Но Танаквил, която гледаше тъжно черното лице на Дорией и силното му стройно тяло, вдигна предупредително ръце и тихо проговори:

— След всичко, което се случи, животът ми е безразличен. Обаче ви забранявам да вдигате ръка срещу Турмс! — Изведнъж лицето й придоби мъчителен израз и тя като че ли остаря пред очите ни. — Да, Турмс може да си замине — каза тя, — но ей тази жена тук — и тя посочи към Арсиное — ще бъде върната в храма на Ерикс, за да бъде най-сетне наказана за делата си. Тя е собственост на храма, тя е негова робиня, а синът на робинята е също роб и също принадлежи на светилището. Нека го скопят и да го направят жрец или танцьор и нека накажат блудната му майка!

Смъртно изплашена, Арсиное притисна детето към гърдите си и възкликна:

— Не, ти не си способна на подобно дело, Танаквил! Ще навлека на главата ти гнева на богинята!

Танаквил се усмихна сурово, докосна с ръка лицето на Дорией и каза:

— Гневът на богинята е вече над мен. Загубих Дорией и вече не се боя нито от хората, нито от боговете. Той ми бе най-любимият от всички мои съпрузи!

Тук тя не издържа, сви ръката си в юмрук и се удари тъй силно в челюстта, че новите й зъби от слонова кост се счупиха и от устата й текна струйка кръв. Тя изплю отломките от зъби, избърса кръвта от устните си и разкъса съвсем дрехата си, тъй че видяхме старите й гърди. Говореше и нареждаше като насън:

— Не, не можете да си представите каква любов може да изпита една стара жена като мен… Това не е само любов, а обич, неразривно свързана с мъка и страдание. Той щеше да ме изостави и затова трябваше да умре!

Двамата синове на Танаквил изгледаха уплашени майка си и се отдръпнаха назад в ужас. Аз прегърнах жена си през рамо и казах:

— Свързан съм с Арсиное и ще я взема със себе си. Взимам и сина си независимо от законите ви. Не се опитвай да ми попречиш, Танаквил, тъй като смятам да се защитавам и тогава много сегестяни биха загинали напразно.

Надявах се да се възползвам от паниката, която бе обхванала града, и от нерешителността на синовете на Танаквил. Нищо не ме задържаше тук, бях готов да се хвана за меча си и да похитя отново Арсиное. Смъртта не ме плашеше, тъй като обичах безумно тази жена и сина си. Изведнъж пред очите ми изникна затлъстелият и подпухнал от вино Микон. Като събра колкото воля му беше останала, той заяви:

— Аз също съм чужд на Сегеста и нямам намерение да лъжа старейшините ви, които скоро ще ме извикат да ме питат относно причината за смъртта на Дорией. Слушай, Турмс, не трябва да изоставяш в никакъв случай Арсиное и детето! Те не трябва да попадат в ръцете на озлобените жреци, аз ще ти помагам в бягството!

Синовете на Танаквил погледнаха майка си и попитаха:

— Кажи, майко, какво да правим с тези мъже — да ги убием ли или да извикаме стражи да ги задържат? С жената ще постъпим тъй, както искаш.

Но Танаквил не им отговори. Тя бе впила поглед в обезобразеното лице на мъртвия Дорией. Изведнъж картагенката се обърна и погледна към Арсиное, а после я посочи с пръст и извика:

— Виждате ли колко красиво е лицето на тази жена? Виждате ли как се мени то според желанието й? Ако я пратя при жреците, тя ще успее да ги накара да й простят. Знам колко голямо е коварството й… Да — продължи след кратко мълчание, — аз познавам Истафра, всичките й магии и целия й чар. Ето защо знам как да я накажа най-подходящо. Оставете я, нека да тръгне заедно с Турмс и нека вземе детето със себе си. Скоро бялото й лице ще почернее под горещите лъчи на слънцето, а гърбът й ще се превие от тежка работа и скитания. Нито една дреха, нито една скъпоценност няма да вземеш със себе си от този дом, Истафра!

Лицето на Танаквил пламтеше от ненавист и Арсиное разбра — решението на вдовицата е окончателно. Стори ми се, че се поколеба за няколко мига — дали да не ме изостави и да се върне в храма на богинята, за да не опита да придобие отново предишното си положение. Но ето че вдигна глава с решителен и мрачен вид и каза:

— Ще си намеря дрехи и огърлици и другаде, Танаквил, но ако загубя Турмс сега, сигурно никога вече няма да го видя. Танаквил, Танаквил, та аз те спасих от сигурна смърт! Ако бях замълчала, Дорией щеше да те удуши и ти щеше да лежиш сега мъртва, със следи от пръстите му по шията си. Но аз реших да те спася, тъй като не ти желая злото, а сега ти искаш да ме лишиш от всичко, дори и от Турмс! Знаех си, че няма да получа от теб подаръци. Ала все още имам Турмс, а ти — ти остани тук и се опитай да заситиш алчността си!

Изведнъж усетих, сякаш се отделям от тялото си и наблюдавам всичко някак отстрани, като че ли бях невидим. Не ме интересуваха вече нито Танаквил и синовете й, нито Микон, нито дори Арсиное с момченцето. Погледът ми бе привлечен от малка купчинка камъчета на пода и неизвестно защо аз се наведох и взех едно от тях. Сам не зная за какво ми беше притрябвало това остро сиво камъче, което някой бе домъкнал в замъка със сандалите си. Тогава не се досещах, че свършва още един отрязък от живота ми. Просто усетих, че нищо не можеше да ме възпре да стисна здраво камъчето в ръката си…

Както и предположих, в резултат на земетресението и настъпилата паника в града никой не ни попречи да го напуснем. Заедно с нас към градските врати се беше устремила огромна тълпа — хората все още се опасяваха, че стените на някои от сградите в града можеха да рухнат и отломките им да ги убият. Но всъщност земетресението не беше кой знае колко силно и не бе причинило особено големи вреди. Бих казал дори, че земята на Ерикс сякаш въздъхна с облекчение, когато умря хераклидът Дорией. Земята като че ли знаеше, че ако бе останал жив, той би й причинявал само мъка.

И ето — както вървяхме с тълпата към северните врати на града, към нас се приближи сирачето Ханна, съпругата на свещения Кримис, хвана ме за полите на наметката и се зажалва:

— Кримис издъхна. Днес той се беше сгушил в най-тъмния ъгъл на къщичката си и когато се опитах да го изведа на слънце след земетресението, той вече не дишаше. А след това при мен дотича котката ти и бе тъй изплашена, че ме издраска до кръв и чак след това скочи в скута ми.

Малката бе толкова изплашена, че забравила всякаква свенливост, бе вдигнала полите си и носеше в тях котката. Видях колко тънки са бедрата й. Но бях прекалено загрижен, за да й отговоря приятелски: в ръцете си носех момченцето, а Арсиное ме бе хванала под ръка и тихо плачеше. Тежко дишащият Микон пристъпваше едва-едва зад нас. Но Ханна се хвана за плаща ми и тръгна с нас. Представлявахме наистина странна гледка, когато напущахме Сегеста.

Щом стигнахме до портата, спрях, за да отдъхна, и заповядах на момичето да пусне котката и да се върне в града.

— Дорией е мъртъв — казах аз. — Скоро вестта за смъртта му ще се разчуе и тогава местните жители ще поискат да ни убият, понеже сме чужденци. Тъй че по-добре за теб самата ще е, ако си останеш сред свои.

Но Ханна възропта:

— Но Кримис също е мъртъв! Всички ще ме обвинят за смъртта му! Сигурно ще ме бият, а може и да ме принесат в жертва на духа му. Позволи ми да дойда с теб, Турмс! Ти си единственият човек, който е бил добър към мен и ме е прегръщал.

Арсиное изгледа момичето изпитателно и каза с кисел глас:

— Няма и съмнение, че над теб е благоволението на богинята, Турмс, щом си съумял да накараш това невръстно дете да се влюби в теб. Отпусни си полите, момиче! Мъжете не обичат да им показваме телата си без тяхно желание. Ще дойдеш с нас, щом котката се е привързала към теб. Тя е по-умна от хората.

— Дори не знам къде отиваме — възразих аз. — Възможно е още утре да ни погнат с кучета, за да ни върнат и да ни съдят.

Но Арсиное настоя:

— Нужна ми е прислужница, а ако тя ни омръзне, винаги можем да я продадем като робиня. Навярно биха ни предложили добра цена за нея. Млада е и май е издръжлива.

Микон развърза ловко меха с вино, тъй че нито една капка не се разля, отпи от тънката струйка и предложи:

— Хайде да не спорим за дреболии. Към гората бягат много изплашени магарета и коне, които явно са се развързали по време на земетресението, тъй че ей сега ще се опитам да хвана някое муле за Арсиное. Иначе няма да можем да навлезем сами в дълбоката гора. Изящните й сандали няма да издържат на тежкия път.

— Дълбоката гора? — попитах аз. — Но това е умно предложение! Микон, разбира се, ти си прав! Ще навлезем дълбоко в гората и ще се скрием там сред сиканите и дивите зверове, където никой няма да ни намери.

Към нас се приближи старо куцо магаре. Ушите му бяха щръкнали от страх, а от задъханата му муцуна капеше пяна. Микон се засмя, прегърна животното и зашепна ласкаво в ухото му. Магарето се успокои и успяхме да качим на него Арсиное, която прегърна детето в скута си. За да не изостава, Микон се хвана за опашката на магарето. Аз вървях редом с тях, а Ханна ме беше хванала за ръка. Накрая на цялата тази процесия пристъпваше котката на Арсиное, която се озърташе внимателно около себе си с огромните си кръгли очи.

Никой не ни се изпречи по пътя. Минахме през плодородните поля на сегестяните, навлязохме във вечнозелените гори и продължихме към закритите хълмове. Нощем спяхме притиснати един до друг, за да се топлим, и не смеехме да запалим огън, докато не срещнахме първите сикани, насядали около един от свещените си камъни. Те ни посрещнаха приветливо и ние прекарахме сред тях цели пет години. През това време Микон изчезна безследно, Арсиное роди момиченце, а Ханна порасна и се превърна в стройна девойка.

Но тепърва предстои да разкажа за всичко това, а сега ще се върна назад, за да опиша какво стана с Танаквил.

Когато Дорией бе премахнат, двамата синове на Танаквил укрепили извънредно много властта си в Сегеста и дори успели да подчинят войската, подготвяна от Дорией за война с Картаген. Ето защо старейшините на Сегеста били принудени да мълчат и да се подчиняват на двамата братя. Приготвиха разкошна погребална клада от дъбови клони за Дорией и малко преди погребалната церемония двамата заявили на майка си, че им е омръзнало властолюбието й и смятат да я изпратят обратно в Химера. Научих какъв бил отговорът на Танаквил. Тя казала, че след смъртта на възлюбения й Дорией животът й е загубил всякакъв смисъл и че възнамерявала също да стъпи в кладата и да свърши съществуванието си. Обяснила, че по този начин се надява отново да се съедини с Дорией след смъртта си.

Братята не възразили на желанието на Танаквил, въпреки че не били сигурни дали надеждите на майка им ще бъдат оправдани.

И ето, станало така, че Танаквил се покачила на кладата, облечена в най-красивите си одежди, прегърнала вече вонящия труп на Дорией и собственоръчно запалила с факла кладата. Танаквил изгоряла, държейки в ръце останките на любимия си.

Научих всичко това по-късно, от сиканите. Друго нямам какво да разкажа за Танаквил, а Дорией почти не съм оплаквал.