Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (30) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

6.

Събудих се посред нощ с чувство на страх и със силно главоболие, като че ли ме беше ухапала змия и отровата й бе проникнала в кръвта ми. Не бях все още съвсем на себе си, когато се замислих за всичко, което се случи. Явно бях попаднал под властта на Афродита. Именно тя ме беше накарала да се влюбя в лекомислена жена, на чиито приказки не биваше да се хваща вяра и която може би дори ми беше вече изневерила.

Но независимо какво мислех за нея, отново и отново виждах пред себе си променливото й лице загадка, дъгообразните й вежди и очите й, бистри пред погледа ми. Възможно беше тя да е имала хиляди мъже преди мен. Възможно беше, както твърдеше Танаквил, тя да е развратница. Но стигаше ми само да помисля за Арсиное, и започвах да се мятам от страст, нежност и копнеж. Чувствах как всеки миг, изживян без нея, е пълен с тъга и пустота.

Тихомълком излязох навън и се напих със студена вода от глинения съд, поставен до вратата. Градът беше утихнал, огньовете бяха загасени, на небето грееха звезди, а младият месец на края на небосвода ме заплаши с острия си сърп.

Влязох в конюшнята и взех клиновете от скъпата покрита пътна носилка на Танаквил. После под светлината на звездите тръгнах към храма. Вратите му бяха заключени, но до стените нямаше стражи и всичко тънеше в пълна тишина. Обходих стените на храма, докато не намерих подходящо място. Забих един от клиновете между два камъка и стъпих на него. След това забих друг клин между следващите два камъка. По този начин се изкачих до върха на стената на храма. Пропълзях по корем, за да не бъда забелязан, и скоро се добрах до дървената стълба на стражите, по която беше лесно да се спусна откъм вътрешната страна.

В двора на храма беше пълно с всякакви боклуци, които още не бяха изчистени след бурята. Видях мраморните колони, тъмнеещи около извора на Афродита. Наведен ниско, аз се добрах до него, хвърлих се на земята и започнах да се моля:

— О, родена от морската пяна, позволи на извора си да излекува любовната ми рана! Ти разпали огъня, който ме изгаря, и само ти можеш да го угасиш!

Протегнах ръка през ръба на извора и с върбово клонче успях да докосна повърхността на водата, след което жадно изсмуках капките вода от навлажнените листа. Хвърлих крадешком в извора сребърна монета, веднага след това месецът засия сякаш още по-ярко. Богиня Артемида гледаше с ненавист на това, което извършвах, но аз не съжалявах за нищо. Не се страхувах от смъртоносните й стрели, а на шията си носех лунен камък, който ме предпазваше от безумие.

— Яви ми се — молех се аз, — покажи се, най-прекрасна сред богините! На мен не са ми нужни жреци и всякакви посредници, за да те видя. Мечтая единствено да се превърна в пепел, да изгоря, след като съм те видял!

Откъм извора се дочу плясък, сякаш някой бе чул молбата ми. Вгледах се в глъбините и ми се стори, че водата образува кръгове. Започна да ми се вие свят, седнах и потърках очи, страхувах се да не би да полудявам все пак.

Дълго време всичко беше спокойно, но изведнъж в пространството пред мен бавно се оформи прозрачна светла фигура. Фигурата имаше крила, тя беше гола и съвсем прозрачна, тъй че през тялото й можеше да се видят колоните около извора. Тази фигура на жена ми се стори така неописуемо красива, че пред нея бледнееха и най-красивите земни жени, които някога бях виждал. Дори и живата красота на Арсиное бе сякаш само глинено подобие на тази божествена лъчезарност.

— Афродита, Афродита — зашепнах аз, — ти ли си, богиньо?

Тя поклати глава, погледна ме тъжно и попита:

— Не ме ли познаваш? — После прибави: — Да, виждам, че не ме помниш. Но ще дойде ден, когато ще те взема в обятията си и ще те отведа оттук на силните си криле.

— Коя си ти и защо не мога да те позная? — попитах аз.

Тя се усмихна със странна усмивка и на мен ми стана горещо, а сърцето ми заби силно в гърдите.

— Аз съм твоят дух покровител — отвърна тя. — Познавам те и те пазя. Не се моли на земните божества. Не се уповавай на силата им. Ти самият си безсмъртен, ако, разбира се, се осмелиш да си го признаеш.

— Аз съм човек — отговорих аз. — Същество от плът и кръв. Очарован съм от земна жена и нещо ме тегли със страшна сила към нея. Арсиное, само Арсиное ми е нужна. Тя е моята любов, тя е моята страст, моето блаженство. Никоя друга жена не ми е нужна.

Духът поклати глава.

— Ще дойде ден и хората ще ваят статуи, посветени на теб самия — каза тя. — Ще дойде ден и хората ще принасят жертви в твоя чест. А аз — аз съм част от теб и ще бъда с теб до последния ти миг, когато ще ме познаеш и когато ще отнема с целувка последното ти земно дихание. О, Турмс, не обръщай внимание на земните божества. Артемида и Афродита са само завистливи и капризни зли духове на земята и въздуха. Те са силни, умеят да очароват и двете и дори сега се карат за теб. Но която и да избереш — Луната или Слънцето, нито една от тях не може да те направи безсмъртен. Те могат да ти дадат само вяра в забвението и ти все едно ще се върнеш при мен, отново ще се съединиш с мен и отново ще се възродиш за нов живот на земята.

Очите ми се опиваха от красотата на светлия образ, но изведнъж ме обзе съмнение.

— Ти си само призрак. Подобна си на другите призраци. Защо се появи пред мен чак сега, ако си ме съпровождала през целия ми живот?

— Заплашва те опасност да се свържеш с обещание, за което ще съжаляваш — каза тя. — По-рано не се стремеше към това, а сега си готов заради земна жена, заради морска пяна, заради наслаждения да изневериш на същността си. Дойде тук, за да се свържеш с Афродита, макар че си Син на мълнията, пред когото дори Луната се прекланя. О, ако имаше повече вяра в себе си, Турмс, ти би се изумил от постъпките си!

— Но тази жена, тази жрица Арсиное, тя е кръв от кръвта ми — продължавах упорито аз. — Без нея не мога да живея, зная това. Толкова страстно не съм желал никоя жена. Да, съгласен съм да дам обещание на Афродита, ако тя в замяна ми даде навеки Арсиное. Искам само това и ти, незнайна, ме измъчваш съвсем напразно, макар да си много красива…

Тя сведе глава и ласкаво каза:

— Нека бъде както искаш, Турмс. Но заради безсмъртието си ти си длъжен да се закълнеш, че няма да се обвързваш с обещание. Ти и без това ще получиш каквото пожелаеш. Можеш да се сдобиеш с всичко това само със собствени сили, стига да повярваш в тях. Дори и нея ще получиш — омразната кучка! Но не мисли, че аз ще присъствам тогава, когато прегръщаш ненавистното й земно тяло, сътворено от кал. Артемида също ще те затрупа с дарове — с невъобразими земни богатства. Разрешавай им да се надпреварват за теб, ако мислиш, че така ще ти е по-лесно, но никога не давай обещание нито на Артемида, нито на Афродита. Чуваш ли? Никога! Не си им длъжен нищо. Спокойно приемай това, което слагат в краката ти. Знай, че на безсмъртните винаги се принасят жертви. Не забравяй никога това! — Тя говореше бързо и крилата й трептяха и просветваха в мрака. — Турмс — заклеваше ме тя, — ти не си човек, ти си повече от човек, но за да постигнеш висините, трябва да съумееш да повярваш в себе си! Не бой се, никога не се бой от нищо. Дори когато си уморен или отчаян, никога не се поддавай на съблазните на земните божества. Те са опасни и коварни, непременно ще те измамят. Наслаждавай се на живота в жалкото си тяло, щом искаш. Това не ме засяга. Но не се обвързвай с излишни клетви и не позволявай да те мамят!

Гледах я, докато ми говореше с такова дълбоко убеждение, и чувствах, че ме обхваща надежда. Аз сам ще спечеля Арсиное! Силата ми се таи в самия мен, тъй като мълнията ме е благословила и това явно е единственото посвещение в живота ми.

Тя разбра какво си мисля и лицето й се проясни, а цялата й фигура заблестя в ярка светлина.

— Време е да тръгваш, Турмс… мой Турмс.

Отново бях сам до извора на Афродита. Докоснах с нозе мраморната настилка. Плочите бяха студени. Въздъхнах дълбоко и разбрах, че съм жив, че не съм загубил разсъдъка си и че всичко това не е било само сън.

В нощната тишина, под обсипаното със звезди небе, под оскъдната светлина на новата луна, седях до древния извор на златокъдрата, съвсем изтощен от преживяното, и не помръднах, когато дочух скърцането на врата и видях светлина. Жрецът на храма бе излязъл от дома си и вървеше към мен с финикийски фенер в ръката. Той ме освети, докосна лицето ми и попита строго:

— Как си попаднал тук и защо ме разбуди посред нощ, проклет пришълец?

Появата му беше достатъчна, за да почувствам отровата на богинята в кръвта си. Отново ме обзе страст, подобна на нажежено желязо.

— Дойдох тук, за да се срещна с нея — отвърнах аз, — с жрицата, която се появява в храма и внушава на глупците, че виждат самата богиня.

— Какво искаш от нея? — попита жрецът и дълбока бръчка набразди челото му. Но аз не се трогнах ни най-малко.

— Искам тя да бъде моя — заявих аз. — Богинята отрови кръвта ми, тъй че не мога да се откажа от тази жена.

Жрецът се вгледа в мен, изведнъж се стресна и фенерът в ръката му затрепери.

— Оскърбяваш боговете, пришълецо! — каза той. — Може би трябва да извикам слугите да те изгонят. Имай предвид, че мога да поискам и смъртта ти заради светотатство.

— Повикай когото желаеш — изсъсках аз. — Все ми е едно дали ще ме убият. А твоят храм ще се прослави с това!

Той размахваше светилника, докато размишляваше, и най-накрая каза:

— Да отидем в храма.

— За нищо друго и не мечтая — отвърнах.

Той тръгна пред мен. Нощта беше тиха, дори пламъчето във фенера не потрепваше. Треперех от студ, но не обръщах внимание, тъй като мислех единствено за Арсиное. Когато се озовахме в храма, жрецът сложи светилника на празния пиедестал сред залата и седна на стол с крака от кована мед.

— Какво искаш? — повтори въпроса си той.

— Искам тази жена, макар да не зная как е името й — отвърнах спокойно аз. — Тази, чието лице се променя. Сам я нарекох Арсиное, понеже така ми хареса.

— Ти си пил прекалено много от скитското вино — каза той. — Иди си и се наспи добре. Като поотрезнееш, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка. Може би ще ти простя.

— Слушай, старче — не се въздържах аз, — все едно ще получа това, което искам. С помощта на богинята или без нейната помощ — безразлично ми е.

Дълбоки бръчки пак прорязаха челото на жреца. Очите му блестяха гневно под светлината на финикийския светилник.

— Точно тази нощ ли я искаш? — тихо попита той. — Може би ще успея да измисля нещо, ако си достатъчно богат и умееш да пазиш тайни. Добре, да се договорим. Аз съм стар човек и не искам да се карам с теб. Богинята ти е замътила мислите, тъй че не владееш постъпките си. Колко можеш да предложиш?

— За една нощ? — попитах аз. — Нищо! Една нощ мога да си купя винаги. Не, старче, ти не ме разбра. Искам тази жена завинаги. Имам намерение да я отвлека, за да живея с нея до смъртта си.

Жрецът изгуби търпение, скочи и възкликна:

— Ти сам не знаеш какво говориш, безумецо! Може би смъртта те чака много по-рано, отколкото си мислиш!

— Не се сърди напразно — засмях се. — Хабиш си само силите. По-добре се вгледай в мен внимателно и тогава може би ще разбереш, че не се шегувам.

Той вдигна ръка, сякаш да ме прокълне, зениците му се разшириха, очите му станаха огромни като блюда. Ако бях обикновен човек, щях да се уплаша, но аз издържах погледа му с усмивка. Изведнъж той посочи към пода и извика:

— Пришълецо, виж — змия!

Погледнах надолу и отстъпих крачка назад в уплаха. Пред очите ми се виеше огромна змия, по-дълга от няколко човешки ръста и дебела колкото мъжко бедро. Люспите й блестяха като метал. Тя бързо се нави на кълбо и повдигна към мен плоската си глава.

— Ти си по-силен, отколкото те мислех, старче — казах аз. — Такава змия, доколкото знам, е живяла някога в Делфи и е пазила Пъпа на земята.

— Внимавай! — извика старецът в желанието си да ме изплаши.

Змията скочи светкавично от пода и се уви около тялото ми. Главата й беше пред моята, езикът й почти ме докосваше, чувах съскането й. Усещах, че ме стяга все повече и повече. Тежеше ужасно. Бях почти победен, но изведнъж се разсмях и извиках с мъка:

— Бих могъл още да си поиграя с теб, ако искаш. Не ме е страх. Не се страхувам нито от подземните, нито от каквито и да било други чудовища — особено ако не съществуват. Но не изпитвам особено желание да се впускам в детски игри с теб, ако нямаш нищо против. Навярно и аз бих могъл да ти покажа нещо интересно, щом толкова ти се иска.

— Добре — каза той.

Дишаше тежко и прекара длан пред очите ми. В същия миг змията изчезна, макар да ми се струваше, че все още затяга пръстени около тялото ми. Аз се изправих и казах с усмивка:

— Много неща умееш, жрецо, но с мен няма смисъл да си губиш времето, наистина. Седни сега спокойно и ще ти покажа нещо, което никога не си виждал.

— Не, не, няма нужда — каза той и затрепери с цялото си тяло.

Отново изглеждаше просто старец, уморен, с бръчки по челото. Въздъхна няколко пъти и попита със съвсем друг, непознат глас:

— Кой си ти всъщност?

— Понеже не искаш да видиш какво умея, предпочитам да си остана безименен чужденец — отговорих равнодушно.

— Но ти отлично разбираш, че искаш нещо невъзможно — каза той решително. — Дори желанието ти е оскърбително за богинята. Не смей да я гневиш, макар че посмя да ме раздразниш!

— Изобщо не искам да те дразня — отвърнах аз. — И не оскърбявам богинята. Напротив. Нима не разбираш, жрецо, че желанието ми да имам жрицата говори за уважението ми към богинята?

Той се разрида, закри с ръце лицето си и започна да се разхожда напред-назад.

— Богинята ме е изоставила — оплакваше се той. — Времето ми е свършило. Настъпват нови времена. Дори не зная кой си ти. За първи път те виждам. — И все пак не се въздържа да не се похвали с вещината си. Изтри сълзите от брадата си и заговори с писклив от злоба глас: — Ти не си човек, макар да се възползваш от човешки облик. Нито един смъртен не е в състояние да издържи погледа на змията. Змията е символ на земята, на нейното могъщество, на древната й сила. Който може да й се противопостави, е безсмъртен…

— Разбира се, че си безсмъртен — продължи той след кратко мълчание. — Иначе змията щеше да те ухапе. Извинявай, че се разсърдих и те приех за смъртен. Ако не беше безумното ти желание, не бих повикал змията.

Аз се усмихнах и казах:

— Съгласи се, помолих те миролюбиво и не поисках да влизам в свада с теб. Не обичам да действам с насилие — ето защо дай да се спогодим и аз да отведа в мир любимата си Арсиное. Но запомни, ако решиш да се опъваш, ще действам по друг начин.

Щом се съвзе, той замрънка отново с пискливия си глас:

— Може и да си безсмъртен, но все едно, желанието ти е неизпълнимо. Нима си въобразяваш, че тази жена ще иска да тръгне с теб? Кой би напуснал богинята заради непознат чужденец? Не, не, ти сам не разбираш какво говориш.

— Но тя го иска — отвърнах колкото се може по-равнодушно. — Макар желанието й сега да не е от значение, защото аз решавам.

Вдигнах ръка, за да потъркам очите си, но той разбра по друг начин жеста ми и отскочи уплашен, едва не падна.

— Почакай — измърмори той, — дай ми малко време да помисля. — После добави с отчаяние в гласа: — Тя, тази жена с променливото лице, е цяло чудо. Такива като нея се раждат много рядко, тя просто няма цена!

— Знам — с готовност потвърдих аз и радостта помете всички други чувства само при споменаването на Арсиное. — Нали съм я държал в обятията си!

— А, не говоря за тялото й. Тя е обучена жрица и такива неща се научават. Не, говоря само за лицето й. То е цяло чудо. Променя се както аз искам и когато трябва. Това е рядък, божествен дар. Пък и съвсем не е глупава. Цяло съкровище, а не жрица!

— Дали е умна, не знам — отвърнах аз. — Но за всичко останало си съвършено прав. Тя е достойна за богинята.

Жрецът протегна към мен възлестите си ръце и заговори с умоляващ глас:

— Винаги е успявала да накара картагенци и сицилийци, тиренци и гърци да действат така, както е изгодно за Ерикс. Няма властник, когото тя да не накара да се подчини на волята на богинята.

Стиснах зъби при мисълта за всички тези мъже, в чиито обятия е била Арсиное и които са мислели, че им се е явила богинята.

— Стига толкова — прекъснах го. — За нейното минало не искам да слушам. Взимам я такава, каквато е. Вече съм й дал ново име.

Старецът започна да си скубе брадата. После изведнъж зина, сякаш се канеше да се развика за помощ.

— Спри! — извиках аз. — Помисли какво правиш! Нима не разбираш как бих постъпил, ако дойде стражата? Внимавай да не ме разсърдиш!

Той стоеше с широко отворена уста и провесен език, но не можеше да издаде нито звук. Потресен, аз дълго гледах стареца и накрая схванах, че това не може да е нищо друго, освен проявление на силата, която се криеше в мен. А само преди малко неговата сила едва не ме порази! Разсмях се гръмко.

— Затвори си устата и пак ще си върнеш говора — казах дружелюбно.

Той млясна с челюсти, потупа се по бузите и потърка устните си. Но въпреки случилото се продължи да ми натяква:

— Ако ти позволя да я вземеш, мен ме чакат големи неприятности. По-добре да ограбиш съкровищата на храма, отколкото да вземеш тъкмо тази жрица. Каквото и да кажа на другите, няма да ми повярват. Живеем в просветени времена и ние, жреците, си знаем, че богинята вече не посещава светилището си, а дава поръките си само чрез нас. — Той седна, поклати глава и се замисли. Но след малко на лицето му се изписа доволна усмивка. — Единственото, което ти остава, е да я отведеш оттук гола, както се е появила на този свят. Тя не трябва да взима никаква вещ, която принадлежи на жрицата на богинята. Изведи я насила, но тихо, а аз ще си затворя очите и само след няколко дена ще обявя, че е изчезнала. Нека тогава да се усъмнят в някой от пришълците в Ерикс. Дори когато се върне обратно, тя ще има извинение, че е била отвлечена насила.

— Тя няма да се върне — казах аз уверено.

— Ако се върне — упорито повтаряше стареца, — ще бъде поумняла от преживяното, ще може да надене отново одеждите на жрица и ще бъде достойна отново да носи скъпоценностите на богинята… Възможно е всичко, което се случи сега, да е именно по волята на Афродита. Иначе как би могъл да се добереш дотука, нямаше ли богинята да те ослепи?

Той помълча и додаде:

— Завинаги ще бъдеш лишен от покой, чужденецо. Не мисли, че ти говоря как ще си навлечеш гнева на Картаген и всички сицилийски градове. Не, аз говоря само за жената, в която си се влюбил тъй безумно. Дори и да не принадлежиш към смъртните, все пак ти имаш тленно тяло и то ще стане твоят жесток мъчител. — Той се разсмя и поглади брадата си, а после ме загледа вторачено със злобните си очички. — Не знаеш с какво си се захванал. Богинята те е оплела в мрежата си и когато осъзнаеш значението на всичко това, ще поискаш по-скоро да бъдеш мъртъв.

Но думите му за мрежата на Афродита само разпалиха в мен още по-горещо желание да стигна веднага при Арсиное. Не можех повече да чакам.

— Арсиное, Арсиное… — зашепнах аз.

— Името й е Истафра — сърдито уточни старецът. — Няма защо да го крия от теб. Рано или късно ще умра, макар да предпочитам да умра по-късно. Но тъй или иначе, смъртта не е далече от мен, така че ми е напълно безразлично какво смятате да вършите с Истафра и каква ще е съдбата ви. Напразно хабих сили, напразно напуснах топлото си ложе. Прави каквото си си наумил, то не ме засяга.

Повече нямаше за какво да говорим. Той взе фенера и ме поведе зад пиедестала на богинята през тясна врата надолу към подземията, където бяха скрити съкровищата на богинята. Каменната стълба ни изведе до тесен тунел, докато най-накрая стигнахме до спалнята на Арсиное.

Когато влязохме, Арсиное спеше, легнала по гръб, покрита само с тънка завивка и с новото чадърче, което й бях подарил, в ръката. Разбудихме я и тя, щом видя лицето ми, се развика:

— Къде са те възпитавали, Турмс, та нямаш срам и будиш заспала дълбок сън жена? Навярно не си с всичкия си, щом си дошъл тук, в светилището на богинята, да ми досаждаш!

Сърдита и съвсем гола, с чадърчето в ръце, тя беше тъй очарователна, че аз изпитах бясно желание да изтикам жреца вън от стаята и да я сграбча в обятията си. Но знаех, че ако го направя, не бих могъл да се откъсна от нея до сутринта, затова призовах волята си и се въздържах.

— Арсиное, радвай се! — казах тържествено. — Богинята се съгласи да те дари на мен, но ние трябва да запазим всичко в тайна и да побързаме да се измъкнем оттук. Ти ще тръгнеш с мен точно както си сега — съвсем гола.

Жрецът потвърди с кимване думите ми и прибави:

— Точно така, Истафра. Този чужденец е по-силен от мене, затова е най-добре да му се подчиниш. Но когато се избавиш от него, ще можеш да се върнеш в храма, а аз ще потвърдя, че те е отвлякъл насила. Тъй че, направи ми услуга, тръгни с него и се помъчи да му отровиш живота. Издевателствай над него, обиждай го, за да може да усети на гърба си последствията от безумната си постъпка. Струва ми се, че точно това е замисълът на богинята.

Арсиное, все още сънена, отвърна объркано:

— Но аз не искам да тръгвам с него, никога не съм му обещавала нищо. Дори не знам какво да облека…

Нетърпелив, аз я прекъснах и казах, че тя трябва да тръгне с мен съвсем гола, защото така бях обещал на жреца. Тя не бива да взима нищо със себе си, нищо, което принадлежи на богинята. Нямах нужда от нещата й. В моите очи бялата кожа на Арсиное беше най-прекрасната й одежда дотогава, докато можех да й купя достойни за нея дрехи.

Когато й обясних всичко това, тя като че ли хареса мисълта за чудесните дрехи, които се канех да й купя, и дори каза, че чадърчето, което й бях подарил, ще вземе със себе си, тъй като то не е притежание на богинята. Но, добави Арсиное, от къде на къде ще тръгва с мен. Да не би да мисля, че е малко глупаво момиче, готово да се хвърли на шията на всеки срещнат?

Обхвана ме крайно нетърпение:

— Както искаш — казах. — Само че, знай, нищо не ми струва да те ударя по главата, да те метна на рамото си и да те изведа оттук. Жалко все пак, не бих искал да ти причинявам болка.

Моите думи я накараха да се стресне и тя се отдръпна от нас, като че ли искаше да размисли. През това време жрецът ми връчи чаша и кремъчен нож и каза:

— И така, трябва да приемеш посвещение!

— Да приема посвещение? — попитах аз. — Какво имаш предвид?

— Приеми посвещение в името на богинята — отвърна той нетърпеливо. — Длъжен си да се свържеш навеки с Афродита. Това е най-малкото, което трябва да направиш, независимо дали си смъртен или не.

Аз не отговорих нищо и той реши, че ми е непонятен предстоящият ритуал. Започна сърдито да ми обяснява:

— Вземи ножа на богинята и направи малка рана на бедрото си. Ножът е толкова древен, колкото и изворът. Постави чашата, която е направена от дървото на богинята, под раната. Докато кръвта капе, трябва да повториш някои слова след мен. Това е всичко.

— Но, добри човече, изобщо нямам намерение да се обричам на Афродита. Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова. Това би трябвало да е достатъчно за богинята, а като дар от нея аз взимам със себе си тази жена.

Жрецът ме гледаше удивено, без да може да повярва на собствените си уши. След това устните му затрепериха от гняв, той прошепна нещо и рухна на пода, като изпусна ножа и чашата от ръцете си. Уплаших се, че е получил удар, но бързах прекалено и не можех да остана, за да му помогна.

Арсиное ме гледаше с широко отворени очи. Искаше ми се да взема за спомен древния нож и чашата, но се въздържах, дори накарах Арсиное да се завърти пред мен, за да се убедя, че не взима нищо със себе си. Опипах и косата й и самото съприкосновение с нея ме накара да потръпна от блаженство. После завих Арсиное с наметката си и я поведох със себе си. Тя мълчаливо ми се подчини, но когато се качихме по стълбите й казах:

— Ако викнеш, ще те ударя по главата.

Тя кимна с разбиране и продължи да мълчи. Спотайвайки се, прекосихме тъмния двор и се изкатерихме по дървената стълба на стената. Спуснахме се от другата страна по клиновете. Аз слизах първи и й помагах да поставя стъпалата си върху тях, докато не се озовахме на земята, след което вадех клиновете, за да не може жрецът да се досети как бях влязъл в храма. Сложих ръка на рамото й и с туптящо сърце я отведох в дома, в който бяхме отседнали. Тя не каза нито дума.