Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (17) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

7.

До късна вечер непрестанният остър вятър ни теглеше на североизток, към синеещия се кипърски бряг, и усилията ни да се измъкнем в открито море не се увенчаха с успех. Както и да се опитвахме да обърнем платната, всичко беше напразно: като че ли някаква неумолима сила ни теглеше напред. При такъв вятър греблата бяха безполезни, тъй че предпочетохме да дадем почивка на гребците, в случай че вятърът се промени и наистина ни подгони към брега. Когато се стъмни, Дионисий заповяда платната да се смъкнат наполовина и трите кораба да се вържат един за друг, за да не бъдат отнесени прекалено далече един от друг през нощта. Той заповяда също да се поставят нощни караули, които да охраняват корабите на смени. Самият той изобщо не си легна, а се разхождаше неспокойно напред-назад по палубата до сутринта.

Нощта обаче премина без тревоги, а на сутринта ни събудиха удивените възгласи на караулите. Когато се качихме на палубата, видяхме, че морето е спокойно и че корабите ни се поклащат на вълните източно от най-източния край на остров Кипър. Слънцето с цвят на червеникава мед изгряваше над хоризонта и озаряваше със светлите си лъчи издигнатия на върха на най-източния хълм храм на Афродита Акрейска. От кораба се виждаха добре терасите и колоните му и дори дочухме кукуригането на черните петли на славната богиня, които поздравяваха новия ден.

Нашите спътници от Саламин се развикаха, че бурята била явно предизвикана от самата Афродита от Акрея, която ни доведе тук. Богинята Афродита, която е покровителка на всички моряци, беше особено почитана тук, в източните морета. Финикийците й се покланяха под името Астарта, тъй че това беше именно божеството, свързващо Изтока със Запада. А Кипър се славеше като родината на Афродита — именно тук, на този остров, се беше родила тя от морската пяна и само златистите й коси покривали прекрасното й снежнобяло тяло, когато за първи път излязла на брега. Трябваше непременно да се отбием в храма, за да й принесем жертва, та нали иначе бихме предизвикали гнева й, а както е известно, Киприда е страшна в гнева си.

Но Дионисий с гръмък глас заповяда на гребците да изведат корабите в открито море. При това само по чудо не се натъкнахме на някоя подводна скала. Тук крайбрежните води бяха пълни с такива клопки, а между малките скалички, които се подаваха на повърхността, имаше опасни за нас плитчини. Екипажът роптаеше, когато потеглихме на югоизток, а пленниците повтаряха, че не отговарят за последствията, ако не принесем жертва на Афродита.

Дионисий обяви на всички:

— Прекланям се почтително пред могъществото на златокъдрата богиня и се заклевам, че ще й принеса жертва при първа възможност. Нали виждате големите кораби, които са на пристан на брега. Рано е още да слагаме сами главите си в капана. Не, по-скоро бих си навлякъл гнева на Афродита, отколкото гнева на бога на войната. — И той заповяда със страшен рев на гребците да гребат по-силно. — Нека потта по челата ви да изтръгне от главите ви всякакви мисли за жертви! — провикна се Дионисий.

Скоро на гребците наистина не им беше до приказки. Вдишвайки жадно въздух, те се напъваха с всички сили, но корабите се придвижваха едва-едва напред. Ала когато храмът на Афродита се скри от погледите ни, корабите набраха скорост, а и гребците задишаха по-равномерно, като че ли от гърдите им бе паднала тежест. Небето беше ясно и безоблачно, морето приличаше на меко покривало и всичко около нас сияеше.

Дионисий извика победоносно:

— Сами виждате, Киприда няма власт над нас!

Но в същия миг гребците запяха, тъй че дори ударите по гонга, отмерващи такта на гребането, бяха заглушени. Те пееха:

Очите й по-сини са от теменуги,

нозете й по-бели от вълните,

косите й блестят със блясък дивен

и щом усмивката й грейне, тя разтапя

сърцата на герои и безсмъртни.

О, щом Киприда се усмихне,

дори и немият пропява,

дори и слепият отново вижда,

дори и старецът се подмладява!

Колкото по-силно пееха, толкова по-леко им се струваше гребането. Малките вълнички се пенеха около носа на кораба и аз също изпитах желание да запея. Божествено успокоение изпълни сърцето ми. Отворих уста и се включих в песента с пълен глас.

По обяд наблюдателите се развикаха, че виждат върховете на мачти и червени платна. Срещу нас плаваше кораб и след време различихме обкованите му със сребро и украсени с дърворезба прегради, както и блестящите гребла, обковани с мед.

Когато този бърз, строен кораб се приближи до нас, спътниците ни от Саламин, които съгледаха знаците на мачтата, извикаха:

— Те са от Тир. Не смей, Дионисий, да влизаш в разпра с Финикия — владетелката на моретата!

Но Дионисий без колебание заповяда на финикийския кораб да спре и хората ни го превзеха без никаква съпротива. Финикийците само крещяха с хрипливи гласове и простираха напред ръце, като че ли се опитваха да ни преградят пътя. Помежду тях имаше много жреци, загърнати в пурпурни плащове, превръзките през челата им бяха украсени с бисери. На шиите им висяха сребърни огърлици, по китките им подрънкваха сребърни гривни.

— Какво са се развикали тези? — попита Дионисий и отпусна меча си.

Саламинците, разтреперани от страх, обясниха:

— Това е свещен кораб. Те носят благовония и жертви за покровителката на мореплавателите — Афродита Киприда.

Дионисий започна да се чеше притеснено по брадата. Очите му шареха по палубата на кораба. През цялото това време жреците размахваха заплашително жезлите си и крещяха. Дионисий им извика да спрат, но те го послушаха чак когато той вдигна високо във въздуха една бойна секира.

Заедно с най-близките си помощници той обходи кораба. Имаше много ценни, но безполезни за нас неща — освен няколкото обшити със скъпоценни камъни свещени дрехи. Ала когато Дионисий поиска да влезе в ограденото с тежки тъкани помещение на кърмата, жреците се вкопчиха в завесата, която преграждаше входа към това помещение. Дионисий обаче я разцепи с меча си и влезе вътре, но веднага се върна обратно, а лицето му беше съвсем червено.

— Тук няма нищо — каза той. — Само четири дъщери на Астарта.

Думите му ни заинтригуваха. Нашите саламинци, които разговаряха с жреците, обясниха, че девойките са предназначени да бъдат принесени в дар на Афродита от сестра й, Астарта от Тир.

— Чудо, чудо! — започнаха да шепнат мъжете, а накрая се развикаха, че искат да видят девойките.

Дионисий, който все още не беше решил как да постъпи с кораба, заповяда със смях да изведат четирите.

С плавни движения, без следа от страх, те излязоха от укритието си — с разпуснати коси, с огърлици на шиите и с пояси на жрици. Кожата на едната от тях беше бяла като сняг, на другата — жълта като синап, на третата — червена като мед, а на четвъртата — черна като смола. Всички ахнахме от изумление, тъй като досега никой от нас не беше виждал жълтокожи. Някои от най-недоверчивите твърдяха, че девойката е намазана с някакво багрило. Дионисий си наплюнчи палеца и започна да търка моминското рамо, но цвета му не се промени. Девойката го гледаше спокойно с дръпнатите си черни очи.

— Няма спор, това наистина е чудо! — каза Дионисий. — Богинята разбра, че не можем да слезем на брега да й принесем жертва, ето защо тя сама ни донесе жертвата, която трябва да й поднесем. Жертва, равна на която не бихме могли никога да намерим сами. Завзехме този кораб. Той е наш. И ето — аз забивам тази секира в палубата в знак на това, че принасяме кораба в дар на Киприда.

Хората му одобриха намерението му и казаха, че не искат да са против богинята и да причинят зло на девойките, които са предназначени за нея. Някои от тях започнаха да събират миролюбиво, по-скоро като за спомен, някои от украшенията на жреците, но от девойките те не взеха нищо.

Четирите, когато видяха, че имаме намерение да се оттеглим, започнаха изведнъж да говорят оживено и да ни сочат с пръст. Негърката хвана Дионисий за брадата, червенокожата сложи ръцете си на рамената на Дорией, а белокожата докосна с пръсти устните ми.

— Какво искат те? — сви вежди Дионисий.

Жреците от Тир започнаха да обясняват притеснено, че според девойките хората на Дионисий са длъжни да принесат и друга жертва на Афродита — богинята на любовта. Но тъй като пиратите са прекалено много, продължиха жреците, девойките са решили да изберат четирима мъже, от които да приемат жертвата. Самите жреци бяха против, стигаше им дарът на Дионисий — забитата в дъската на палубата секира. Но Дионисий, който се освободи от прегръдката на чернокожата, се размисли и накрая отсъди така:

— Не трябва да правим нищо наполовина. Ако ще принасяме жертва — да го направим тъй, както желае богинята. Нека жребият да реши кои ще бъдат четиримата, които да извършат обреда.

Моряците намериха, че решението на Дионисий е мъдро и благородно.

Богинята разпредели равномерно милостта си: от екипажите на всеки от трите кораба имаше щастливци, които изтеглиха червения, жълтия и черния жребий. Невероятно, но четвъртият, белият жребий, се падна на мен. Погледнах стреснато бялото камъче в шепата си, отново усетих допира на пръстите на белокожата до устните си и се опитах да си представя блаженството, което ме очаква. Въпреки това успях незабелязано да притисна камъчето в дланта на Микон, тъй като той беше по-съобразителен от Дорией, който навярно щеше да подвикне от учудване и да ме издаде.

— Започвам да разбирам — прошепна Микон, — защо бурята ни доведе до храма на Киприда.

Аз го прегърнах и го накарах да вдигне ръка и да покаже белия жребий. Гребците измиха и натриха с благовония четиримата щастливци. Докато всички ние насядахме около котела с гозбата, четиримата избраници начело с Микон като най-старши по ранг влязоха в ограденото със завеси помещение на кърмата. Жреците отново затвориха входа му със завесата, разцепена от меча на Дионисий, и взеха да припяват химни с хрипливите си гласове. Оставихме оръжието и започнахме да се храним, а Дионисий поиска и вино — да отпразнуваме тържественото събитие.

Но мнозина сред нас, забравили за виното, седяха разсеяно на палубата, с устремен поглед към завесите на кърмата.

Когато слънцето започна да клони на запад, Дионисий прояви признаци на нетърпение. Най-накрая той не издържа и скочи:

— Изведете четиримата оттам и ако прекъснете някое недовършено жертвоприношение, нека се сърдят на себе си.

Като видяхме как гребците влачат другарите си вън от помещението с девойките, ние зяпнахме от учудване. Клетите, те почти не можеха да ходят, а влачеха едва-едва нозе. Бяха с помътнели очи, провесили езици. Последен беше Микон. Той прескочи с усилие огражденията на нашия кораб и се сгромоляса на палубата.

Дионисий заповяда да се гребе на североизток, та който ни види, да помисли, че имаме намерение да заобиколим Кипър и да се върнем в йонийски води. Досещаше се, че жреците от Тир ще съобщят на персите за срещата с пирати, и затова реши да ги измами.

Кой би могъл да помисли, че ще отплаваме всъщност към финикийски води — там, където ни чака сигурна смърт? Когато свещеният кораб се скри зад хоризонта, Дионисий заповяда на кормчията да завие на изток. В същия миг по морето пробягна лек ветрец, като че ли Афродита бе решила да бъде милостива към нас.

— Не съм човек, който вярва в боговете — отбеляза Дионисий. — Но дори и аз разбрах, че Афродита предпочита да приеме кораба с жертвите от нас, а не от финикийците. Тъй че нека да откарат даровете ни и ако искат, да ни предадат на персите, към които уж плаваме.

Микон изпълзя на колене на палубата и едва успя да се добере до огражденията, за да повърне. Щом ме видя, той прошепна с мъчителна усмивка:

— Мислех си, че съм умен човек, но едва сега ми се изясни, че всъщност нищо не знам. Чак сега разбирам — невидимите мрежи на Афродита могат да оплетат и най-силния мъж.

Когато настъпи нощта, той ми върна бялото камъче с думите:

— Скрий този камък, Турмс! Той беше предназначен за теб. Ти си любимецът на богинята.

Взех камъка и го скрих, също както някога скрих черното камъче от храма на Кибела в Сарди. Този мой щастлив жребий беше знак, че е завършил още един период от живота ми, въпреки че тогава не разбрах това.

Микон ме предупреди:

— Макар боговете да обсипват с дарове избраниците си, те искат още повече в замяна. Твоята богиня е Артемида, властваща над теб в образа на Луната. Когато на небето месецът е млад, ти си слаб и угнетен. Но когато той започне да расте, ти набираш сили, докато не се възпламениш по пълнолуние. Афродита също е благосклонна към теб и в това се крие опасност. Двете богини са съпернички, така че гледай да им принасяш еднакви жертви! Гледай да съхраниш благоволението и на двете — нека те самите да се борят за теб! — Той протегна ръка към мен и зарида с глас: — Завиждам ти, Турмс! Познах богинята ти в мъка и телесно наслаждение и съм готов на всичко, само и само да й принадлежа до смъртта си. Силата й е упоителна и ужасна. Тя кара човек да забрави другите богове и да не се спира пред нищо, да пренебрегва всеки един от тях, само и само да се сдобие с любовта на Киприда. — Помълча, после добави: — Знаех, че човек може да постигне боговете с пост, с плътски лишения и бдения, както постъпват посветените. Но не съм и подозирал, че дори и на върха на блаженството може да се прогледне и да се види това, което е скрито от нас: бъдещето и миналото. Афродита, макар и лекомислена, е мъдра богиня. А може би именно в лекомислието й се състои великата й мъдрост?

Слушах дърдоренето му снизходително, мислейки си колко слаб човек е Микон. Себе си аз смятах за силен.

Но всичко това се изтри от паметта ми, когато заплавахме из финикийски води. Беше пълнолуние и ние се носехме по вълните като разярените черни псета на богинята луна. Убивахме, грабехме и потопявахме всеки кораб, който ни се изпречеше на пътя. Скоро съдовете ни, препълнени с богата плячка, натежаха и станаха неповратливи. Финикийците започнаха да палят сигнални огньове по бреговете. В тежък бой успяхме да потопим още два от стражевите им кораби. В битките загинаха много от другарите ми, а още повече бяха ранените. Мен обаче като че ли ме пазеше невидим щит: не бях дори одраскан.

Воините започнаха да мърморят, че виждат сенките на умрелите, които призовават да бъдат отмъстени, бродейки нощем по палубата ни. И денем понякога морето и небето изведнъж притъмняваха без видима причина.

Дионисий се мъчеше да омилостиви загиналите, като им принасяше жертви. Късметът му не го напускаше: морето и битките бяха оставили все още цели корабите ни. Вярно, че след сблъсъците с финикийските кораби нашите бяха протекли на няколко места, но успявахме все още да поправяме повредите.

Когато над хоризонта блесна сърпът на младия месец, Дионисий каза:

— Достатъчно сме изкушавали съдбата, а и нямаме повече къде да прибираме плячката. Не съм толкова алчен, че да продължа да грабя, докато потопя корабите си. Време е да се погрижим за самите себе си и как да съхраним събраните богатства. Тръгваме на запад и нека Посейдон да ни е в помощ да прекосим безкрайните морски простори.

Дионисий остави живи някои от пленниците от завзетите кораби, които бяха вещи в мореплаването, но не им се доверяваше напълно: та нали най-тежкото престъпление за финикийците беше да издадеш на чужденци тайните морски пътища и течения.

И все пак той принесе много жертви. Лицето, ръцете и краката на дървения бог на носа на кораба бяха намазани с кръвта на много пленници. При моряците човешката жертва е нещо обичайно, както и изливането на кръвта й в морето. Друго би било, ако всичко това се извършваше на сушата. Но в морето на никого не му хрумна да възрази на такава варварска жестокост. Единствено Микон беше на мнение, че подобни приношения са прекалени.

Когато извърши и последната жертва, Дионисий извика:

— О, морски богове, близки и чужди, дайте ми буря, която да ни отнесе на изток, далече, там, където преследвачите ни не могат да ни стигнат! По-добре е да се удавим, отколкото да попаднем в плен!

Омаяни от кръвта и от плячката, както и от досегашните успехи, моряците също започнаха да призовават бурята. Беше към края на плавателния сезон, неспокойни птичи ята прелитаха над нас и морето менеше непрекъснато цвета си. Но слънцето все още печеше жестоко, палубата блестеше ослепително и вятърът беше насрещен. С окървавени длани и с прегракнали гърла гребците се обърнаха най-накрая към мен:

— Турмс, Турмс, призови вятъра! По-добре наистина да се удавим, отколкото да умрем от напрягане с веслата. Тъй тежка е плячката ни!

От виковете им усетих как ме обзема някаква празнота. Видях сенките на много мъртъвци, които се опитваха с безплътни ръце да спрат кораба ни. В странното си състояние почувствах непреодолима сила да призова източен вятър, защото усещах, че съм по-силен от мъртъвците. Всички моряци завикаха като един след мен, наподобявайки думите, които се изтръгваха от устата ми, макар никой, дори и аз самият, да не ги разбираше. Триж призовах вятъра, след това седем пъти и накрая дванадесет пъти. Микон се зави от страх презглава с плаща си, но не понечи да ме възпре, защото финикийските и египетските кораби и без това бяха по петите ни. Воините удряха щитовете си един о друг, готвачите блъскаха с черпаците по казаните, Дионисий пусна във въздуха цветни вълнени ленти, използвани от предишните собственици на кораба за магии за вятър и само финикийските кормчии ни гледаха мълчаливо с намръщените си бронзови лица с медни халки на ушите.

На изток морето придоби жълт цвят и изведнъж върху ни връхлетя пясъчна буря, донесена от ураганния вятър. Последното, което видях, беше огромен воден стълб зад кораба ни, след което се проснах в безсъзнание. Събудих се в трюма, вързан за една от извитите греди от вътрешната страна на кораба. Микон и Дорией ме бяха донесли тук и ме бяха вързали, за да не падна от клатенето на кораба и да не се убия по време на бурята.