Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (42) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Срещнахме сикани за първи път при свещения им камък. Според обичая си казаха, че са ни очаквали и че са знаели за идването ни. Ако бяхме мнителни, щяхме да си помислим, че сигурно са ни следили, тъй като сиканите умеят да се движат съвсем безшумно. Но те се славеха със способността си да гадаят бъдещето, те винаги познаваха кой се приближава към тях и дали това е сам човек или множество от хора. Винаги усещаха къде се намират членовете на племето, към което принадлежаха, и с какво точно се занимават. Тази тяхна способност беше сходна с дарбата на оракул. Отгоре на всичко тя не беше само особеност на жреците им, а на всички сикани — едни я имаха по-силно изразена, а други по-слабо. Те не бяха в състояние да обяснят откъде се беше взело ясновидството им и го смятаха за съвсем естествено, при това доста рядко допускаха грешки. Всъщност и на оракула му се случва понякога да сбърка или думите му да бъдат изтълкувани погрешно. Сиканите мислеха, че всички хора притежават подобна на тяхната дарба и че дори и животните я имат — особено кучетата.

Докато ни очакваха, сиканите бяха намазали с мас свещения си камък и танцуваха около него в чест на подземните богове. Жрецът носеше на главата си рога и дървена маска, а на кръста си беше вързал опашка на див звяр. Бяха наклали огромен огън, над който кипеше котел с вода — канеха се да заколят магарето ни и да го сварят, след което да си хапнат от месото му. Магарето беше свещено животно според вярванията им и след като бяха видели, че идваме към тях с магаре, те бяха приели това за много добър знак и бяха изпълнени с уважение към нас. Макар да бяха опитни ловци и да не изпитваха недостатък от месо, те вярваха, че жилавото магарешко ще ги дари със сила и ловкост. Канеха се също да изпълнят и обреден танц около главата на магарето, след като го заколеха и я набучеха на прът.

Магарето ни не се възпротиви на съдбата си и биде заколено без особени трудности. Сиканите изтълкуваха и това като добър знак.

Котката на Арсиное обаче ги изплаши много, тъй като не знаеха що за животно е тя. Щяха да я убият, ако Арсиное не я бе взела на ръце, за да им покаже, че е питомно животно. Към Арсиное сиканите се отнесоха с особено уважение, тъй като тя бе пристигнала, яхнала магаре и с младенец в ръцете си. След като принесе жертва, жрецът на племето изпълни танц около момченцето, с който изрази радостта на племето от появата му. Той заповяда да сложим детето върху намазания с кръв свещен камък, след което напръска тялото му с магарешка кръв. Сиканите закрещяха в един глас:

— Еркле, Еркле!

Микон все още имаше малко вино, без което, струва ми се, не би могъл да издържи пътуването. От желание да предразположи сиканите към себе си той ги нагости с остатъка. Те пийнаха от виното и поклатиха глави, след което го изплюха. В отговор на почерпката на Микон жрецът му подаде със смях дървена купичка с някакво сиканско питие. Микон пресуши купичката, след което каза, че питието изобщо не може да се сравнява по вкус с виното, но скоро след това той изведнъж замръзна на мястото си и ни разкри, че вижда какво става в най-тъмните глъбини на гората, както и в земните недра.

Това свещено питие жреците и вождовете на сиканите варяха от горчиви горски плодове, гъби и корени, които трябваше да се събират търпеливо през всички времена на годината, като същевременно се следят лунните знамения. Пиеха го, когато искаха съвет от подземните си богове и духовете, които ги закриляха. Но аз забелязах, че пиеха от напитката и с единствената цел да се опиянят, тъй като не познаваха виното. С времето питието им допадна на Микон и докато живеехме сред сиканите, той го употребяваше всекидневно, макар и в малко количество.

Умората от бягството и пътя, близостта със свещената скала и облекчението от това, че успяхме да намерим убежище при дружелюбните сикани, всичко това сякаш подкоси нозете ми и аз седнах на земята. Когато всички замълчаха, чакайки явно някакво знамение, от гората се дочу крясък на сова, който се повтори няколко пъти.

— Арсиное — казах аз, — нашият син все още няма име. Хайде да го наречем Хиулс, както ни подсказа совата.

Микон избухна в смях. Той се тупна с длани по бедрата, облещи очи и възкликна:

— Прав си, Турмс! Кой си ти, че да даваш име на детето? Нека горската сова да го дари с име, а не собственият му баща!

Арсиное беше толкова уморена, че не можа да ни възрази. След като хапна от жилавото магарешко месо, тя се опита да накърми детето, но преумората, опасностите, които ни бяха дебнали на всяка крачка, и вълнението от смъртта на Дорией бяха пресушили гръдта й. Ханна взе внимателно детето в скута си и го нахрани от топлата супа, в която се беше варило месото, с помощта на подходящо продупчен кози рог. След това тя го зави в овча кожа и го приспа. Когато сиканите видяха, че момченцето спи, те ни заведоха до входа на една пещера, до която се стигаше по тясна тайнствена пътечка. Подът на пещерата беше застлан с тръстика, която служеше и за ложе и за завивка.

На съмване, когато се събудихме, аз изведнъж си спомних ясно всичко, което ни се беше случило, и първата ми мисъл беше — ами сега? Щом излязох от пещерата, едва не се спънах в един таралеж, който веднага се сви заплашително на кълбо. Спомних си за Ларс Тулар, когото бяхме принесли в жертва на морето, и думите му за таралежа, в чието знамение не повярвал. Ето защо приех срещата си с таралеж за предупредителен знак и реших, че явно ще трябва да останем известно време при сиканите. Явно тъй беше най-безопасно. Разбрах, че ще трябва да чакам друг знак и чак тогава да поема отново на път.

Щом взех решение да останем тук, изведнъж бях обзет от чувство на огромно облекчение и усетих как се изпълвам със свежи сили. Упътих се към близкия клокочещ ручей и пийнах от бистрата вода, след което се изкъпах.

Скоро и Арсиное се събуди и се разсърди страшно при вида на опушената пещера, грубото огнище и недодяланите дървени панички. Микон продължаваше да хърка.

— Ето докъде ме докара, Турмс! — каза тя с горчивина. — Ти ме направи нещастна и бездомна. Сега, когато грубата тръстика дращи нежното ми тяло, не съм сигурна дали те обичам или те ненавиждам.

Но аз бях бодър и изпълнен с необясним възторг, затова не се почувствах обиден, а казах шепнешком:

— Арсиное, любима моя, ти винаги си искала да живееш в сигурност и спокойствие. Винаги си мечтала и за собствено огнище. Тук си заобиколена от здрави стени, а огнището си е твое собствено, ако и да е тъй примитивно. Освен това си имаш прислужница и лечител, които ще се грижат за сина ти. Аз ще се науча да ловувам и да събирам горски плодове и корени, за да те храня и да изхраним и детето. За първи път през живота си се чувствам напълно щастлив и доволен от съдбата си.

След като разбра, че не се шегувам, Арсиное се нахвърли да ме удря и да крещи, че трябва час по-скоро да я изведа от проклетата гора, докато не стигнем до някой гръцки град, където би могла да води приличен живот. Не си спомням колко време ми беше необходимо, за да я накарам да се успокои и да се примири със съдбата, но тъй или иначе, лошите мигове се забравят. Към края на лятото, когато Арсиное забеляза, че синът ни расте и крепне независимо от всички лишения, тя самата започна да участва в къщната работа и в другите ни всекидневни задължения. Цяло лято тя ходеше забрадена с кърпа, тъй че косата й беше скрита. Казваше, че това е в знак на скръбта й за всичко изгубено, за което аз бях виновен, но самият аз мислех, че постъпва така, за да ме дразни. Знаеше как обожавах вълнистата й руса коса. Веднъж в любовен момент тя дръпна кърпата от главата си и ми показа косите си, които се бяха променили напълно — от вълниста и блестяща като злато косата й бе станала съвсем права и гарвановочерна.

— Погледни какво ми стори — обвини ме тя. — Разбираш ли най-сетне, Турмс, какви страдания съм изживяла. По-рано косите ми бяха златни като на богинята. А сега мястото където ме доведе, ме промени напълно и до неузнаваемост. Красивата ми коса е черна и груба като на сиканска жена!

Не вярвайки на очите си, аз докоснах с пръсти косата й. Беше чиста и мека както винаги, тъй като Арсиное бе поддържала с тайни грижи косата си и я беше мила редовно, когато не бях наблизо. Но черният цвят бе истински.

В първия миг помислих, че това е чудо. Помислих си, че явно тя наистина може да се променя според обстоятелствата — суровият ни живот сред сиканите, техните мургави лица и синьо-черните им коси бяха променили и цвета на косата й. Но надви разумът и след изблик от смях аз възкликнах:

— О, Арсиное, колко си суетна! Разбира се, че като жрица ти се е налагало да изсветляваш косата си и да я къдриш, за да приличаш на богинята. Ти просто се срамуваш да си го признаеш. Но ето че сега ми показваш истинската си коса, а аз те обичам такава, каквато си, въпреки суетата ти. Това, че криеше промяната, показва, че и ти не си безразлична към мен.

Арсиное се разсърди и ме удари през лицето. После избухна в плач и извика:

— Нима не ми вярваш, Турмс! Не ми вярваш и за най-малките, най-незначителни неща! А аз, горката, провалих живота си заради теб! Ти си неблагодарник и те ненавиждам!

— Арсиное, не се опитвай да ме заблуждаваш и да ме караш да вярвам в неща, които не може да бъдат истина. Разбира се, че чудеса стават, но и най-своенравното божество не би могло да промени естествения цвят на косите ти.

В очите й заблестя ненавист и тя отвърна:

— Аз съм жрица на богиня Афродита, която е най-своенравната от всички божества. Ти би трябвало да го знаеш, Турмс! Нима не виждаш, че самата Афродита ти дава знак колко лошо си се държал с мен. Ако успея да предразположа богинята отново към нас, може би тя пак ще превърне косите ми в златни и вълнисти като преди.

— Разбира се — казах подигравателно, — ако някога се озовем отново в град, ти ще намериш подходящи багрила. Но мен не можеш да ме измамиш, Арсиное.

Тя впи тънките си пръсти в рамото ми, втренчи се в лицето ми, а очите й се разшириха и потъмняха.

— Турмс, в името на богинята, в името на сина ни, заклевам се, че това, което твърдя, е самата истина. Разбира се, аз съм слаба жена и често съм те послъгвала за какви ли не дреболии, тъй като ти си мъж и не разбираш някои неща. Но защо ми е да те лъжа за цвета на косата си. Той се промени, защото целият ми живот е различен, и това е тъй вярно, както че стоим сега един до друг. Ти трябва да ми повярваш.

Това, че тя се закле в сина ни и ме гледаше с такава жар в очите, ме накара да се разтреперя и аз усетих, как болка прониза тялото ми. Ако Арсиное се беше заклела само в името на богинята, не бих й повярвал. Самата Афродита е най-невярната от всички богини и все пак човек не може да не я обича. Но след като се закле в момченцето, аз не можех да не й повярвам.

Малкият Хиулс пълзеше около нас и се опитваше да избяга от Ханна. Аз го вдигнах от пода, дадох ми да смуче мазен кокал и казах на Арсиное:

— Сложи ръката си на главата на детето и се закълни отново, чак тогава ще повярвам, макар и да не разбирам как е възможно това.

Без да се замисли дори и за миг, Арсиное сложи ръката си на челото на момченцето, погали кестенявата му къдрава косица и се закле отново в истинността на думите си. Не ми оставаше нищо друго, освен да й повярвам. Косите на хората посивяват, тъй че защо пък да не почернеят косите на една капризна жена. Разбира се, това не беше нещо обичайно, но пък и Арсиное не беше обикновена жена.

Тя повдигна с ръце косите си и ме попита свенливо:

— Намираш ли, че съм грозна така?

Вгледах се в нея. Раменете й бяха голи и черната коса подчертаваше белотата им. Тя си беше вързала червено герданче от горски плодове на шията, а между гърдите й блестеше лунният камък — единственото украшение, което й беше останало от изгубените огърлици, обици и гривни. Усетих как силно заби сърцето ми и казах:

— Арсиное, точно сега си по-красива от когато и да било. Никоя друга жена не може да се сравнява с теб! Винаги когато те поемам в обятията си, ти си нова, непонятна, невъзможно сладостна. Обичам те, Арсиное!

Тя се протегна мързеливо като котка:

— Сигурно и аз те обичам, Турмс, макар да си невъзможен! Но на гърдите на една сиканска жена видях огърлица от зъби на див звяр. Може би ще те заобичам още повече, ако някоя вечер ми донесеш също такава огърлица.

Обещах да се постарая и усетих как сърцето ми прелива от щастие. Котката дойде и потърка голите ми стъпала с кожухчето си.

От този ден нататък Арсиное започна да се облича и да се кичи като сиканските жени — с кожи, пера, цветни камъчета и корали. Тя се научи и да рисува веждите си като тях, както и устата си. Сиканските жени татуираха телата си, но тази украса беше вечна и Арсиное не пожела да се разкраси по подобен начин. По това разбрах, че все пак нямаше намерение да прекара живота до края сред тези племена.