Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (12) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Войната по море е безжалостна и никакъв бой на сушата не може да се сравни с нея. Тъй като научих това от личен опит, не бих искал да коря прекалено корабите на Милет и съюзниците им. Все пак това бяха съвсем не лоши съдове, а екипажите им се състояха от смели и дръзки воини. След като им омръзна да се оплакват, те се заловиха яко за греблата и скоро се научиха да гребат чудесно в такт.

За новака няма по-коварен враг от греблото. То удря по главата и дори троши ребра. Дионисий ми връчи весло още на първия ден, а вечерта дланите ми бяха разкървавени.

Милет изпрати в морето учебни кораби, натоварени със стърготини. Те не потъваха, дори когато страните им бяха пробити. Много от военачалниците не желаеха да участват в тези учения, тъй като се страхуваха, да не би да повредят металните ударници на собствените си кораби, което от своя страна би повредило съединенията на гредите, но Дионисий каза:

— Трябва да изпробваме съдовете си, за да видим дали са наистина здрави и дали ударниците ни биха могли да пробият търбусите на вражеските кораби, а и дали бихме могли да се откъснем лесно след подобен удар.

При първата атака полетях с главата надолу — за малко не загубих греблото си. Откъм палубата над главите ни се чу страшен тътен и шум, който проехтя от носа до кърмата, сякаш някой роб беше изтървал чувал с бронзови съдове и те се търкаляха по стръмна каменна улица. Ала това беше просто Дорией, който се бе прекатурил на палубата при първия удар.

Нямам особено желание да разказвам с подробности за тези учения. Колкото и привикнало на несгоди да беше тялото ми, то не беше привикнало към греблото. Всяка вечер, когато ме хвърляха в морето, за да се свестя, мечтаех да не се събудя никога вече. Солената вода пареше дланите ми, останали без кожа, но още по-силно ме изгаряше накърнената ми гордост. И с греблото, както и с всичко друго, исках да си докажа, че съм по-добър от който и да било друг.

Дионисий не се и опита да направи гребец от Дорией, а уважи благородния му произход. Дорией беше обучен да се движи леко дори в пълни бойни доспехи и да прескача всякакви високи препятствия. Ето защо той се справяше на кораба по-добре, отколкото Дионисий бе очаквал, и само се усмихваше мрачно на многобройните си натъртвания и на разкървавените си лакти.

След като видя, че съм напреднал с греблото, Дионисий реши да ме повиши и ме взе при себе си на палубата, тъй като умеех да чета и да пиша. Той ми разкри смисъла на морските знаци, както и на различните сигнали с рог, а аз от своя страна му четях на глас писмата, написани на восъчни плочки, които се получаваха от градския съвет, и пишех отговорите му. Преди това той винаги беше захвърлял подобни плочки в морето. Изумлението му беше огромно, когато само с помощта на едно такова писмо той получи на кораба цял жертвен бик, три овце и лодка, натоварена с плодове, овощия и кореноплодни.

Казах:

— Градът е длъжен да ви плаща с провизии. Можеш да си поръчаш от Милет и други неща — например свирачи на сиринга, зехтин, вино, дори медни лъвски глави, с които да отличаваш хората си, ако искаш.

Дионисий отвърна:

— Никога не бях чувал нещо по-невероятно. Мислиш ли, че бих могъл да пратя восъчни плочки и на персите, с които да ги помоля да вдигнат платна и да се махнат оттук. Самият аз не успях да измъкна от Милет дори чувал брашно, а ти ме правиш богат само като драскаш някакви завъртулки по восъка на плочките! Може пък тази война да не е чак толкова лошо нещо!

— А нима ти мислиш, че тази война е лошо нещо? — попитах аз.

Дионисий ме изгледа изпод рунтавите си вежди и се разсмя на глас. Белите му зъби блеснаха на слънцето:

— Странен човек си ти, Турмс — каза той. — Ако сам не го разбираш, няма смисъл да ти го обяснявам.

Поразмислих се, и стигнах до извода, че хората наистина бяха почнали да се съмняват в настоящата война. Властта в Милет поддържаше едва-едва единството на флотата — да не се разпръснат корабите и да не тръгнат към родните си места. Как беше станало така, че великият град, основал стотици колонии, бе достигнал до такъв упадък?

Едва-що падна вечерта, и небето над Милет бе озарено от кървава заря^[1], а в лагера плъзнаха слухове, че персите били завладели и разграбили храма на Аполон Йонийски, а след това го подпалили, за да дадат сигнал на корабите си.

Като гледах пурпурното небе, бях почти уверен, че персите са решили да си отмъстят за подпалването на храма на Кибела в Сарди. Какво щастие, че в малкия лагер на Дионисий никой не знаеше кой всъщност бях аз! Ако бях останал в Милет, разгневените тълпи сигурно щяха да ме разкъсат на парчета.

През целия следващ ден Ладе беше обхванат от паника, но през нощта хората като че ли се поокопитиха. Някои говореха, че персите, които бяха разрушили божествения храм, са си навлекли гнева на боговете. Други твърдяха, че никой не е достатъчно силен, за да спаси Йония, щом дори самият Аполон не бе съумял да защити най-голямата си светиня. Хората се къпеха в морето, сплитаха на плитки косите си и се обличаха в най-хубавите си дрехи — в очакване на предстоящото сражение.

Същата нощ в лагера на Дионисий се появи орфически жрец, който засвири с лирата си и запя за слизането на Орфей в страната на мъртвите. Той каза:

— Не ми е позволено да разказвам за тайните ни обреди на непосветени като вас. Но за утеха на тези, които утре ще паднат в боя, искам да споделя, че ние, посветените, не признаваме смъртта. Има хора, които са живели преди и които се връщат отново на белия свят чрез прераждането.

Дионисий рече:

— Участвал съм в някои тайни обреди, за които не се говори много-много. От обречените на Дионис съм чувал, че богът се появява в Елевзин като Якх^[2] винаги когато Деметра извежда дъщеря си Персефона от царството на Хадес. Житното зърно трябва да умре, за да се роди ново жито от същото зърно. Но безсмъртието, пред което свободните мъже са равни с робите или с жените, не е по вкуса ми.

Дорией каза:

— За мен безсмъртието се изразява единствено в надгробния надпис, изписан на камъка, който е издигнат в чест на падналия в боя.

Орфическият жрец възкликна:

— О, неверници! Нима бихте се примирили да бродите вечно като сенки и да пиете размесена с вода жертвена кръв в мрака на ада? — Той се вторачи пред себе си като обзет от някакво вдъхновение, прокара поривисто пръсти по струните на лирата си и извика през безумната мелодия:

— Нима сред вас няма никой, който да ме познае и да се отзове на призива ми?

Странно, но усетих, че душата ми разпознава песента на орфика, сякаш я беше слушала някога преди векове. Облещих очи и извиках:

— Аз, аз ти отговарям, защото виждам, че лицето ти е обкръжено от бледо сияние!

Нещо повече, когато се огледах около себе си, видях, че лицата на някои други също бяха обкръжени от сияние, което менеше цвета си — ту червеникаво, ту синкаво, ту жълто или зелено. Но повечето от лицата тънеха в мрак.

Орфическият жрец се приближи, докосна лицето ми с длани, погледна ме в очите и каза:

— Познавам те. Ти си един от тези, които се връщат. Защо се цапаш с кръв, защо убиваш себеподобни, макар да си от рода на Орфея?

Откъснах се от него, поклатих глава и казах:

— Не, не можеш да ме измамиш, орфико! Сън е, пиянство е това, което изчезва с изгрева на слънцето! И друг път съм следвал Артемида и съм скитал в чудновати градове, макар тялото ми да е оставало в постелята. Но винаги съм се пробуждал от лъжата. Не ти вярвам!

Той ме дръпна настрана, за да ме поучи:

— Редки са моментите на пробуждане и на спомен за онези, които преминават от тяло в тяло. Понеже виждам в очите ти, че ти си един от тях, искам да ти дам съвет, макар да е явно, че не си посветен. Някой ден, когато отново ще заскиташ като сянка във владенията на Хадес, ще бъдеш обзет от нетърпима жажда. Трябва да победиш жаждата си и да отбегнеш извора, който ще се изпречи на пътя ти. Този извор носи забрава. Ала в царството на Хадес има и друг извор — изворът на паметта. Посветените знаят как да потърсят пътя към него, но на теб не мога да разкрия тази тайна, а само да те уверя, че познанието съществува.

В моите очи тогава той беше само безумец, тъй като животът ми в Ефес ме беше научил да не се доверявам на никого и нищо. Но думите му ме накараха да потръпна и да усетя странно замайване. Когато той продължи пътя си сред воините и чувах само отдалече свирнята му, аз се върнах при другарите си и усетих, че студенината ме напусна. Дионисий сложи тежка длан на рамото ми и каза:

— Човек живее по-лесно, колкото по-малко знае за подземните и за небесните тайни, Турмс.

Животворното му потупване върна силите ми. Разтърсих цялото си тяло, за да се освободя от странното състояние, в което бях изпаднал. Усетих пясъка под нозете си и уханието на водорасли, донесено от нощния полъх. Усетих и вкуса на зехтин в устата си. Но за първи път се усъмних в собственото си съмнение.