Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (35) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

4.

Алчният Кринип с радост би задържал за себе си богатствата ни и ако имаше смелост, би заповядал на хората си да убият Дионисий. Но понеже беше голям хитрец, той се отнасяше с уважение към него и чувстваше, че военачалникът е нащрек. Освен това се беше обвързал пред Дионисий с клетва над свещените амулети. Този старец с болен стомах беше господствал дълго и щастливо в Химера благодарение на същите амулети, та беше започнал да вярва в тях. И когато бе почувствал, че смъртта не е далече, той бе решил да не дразни подземните духове и да не нарушава клетвата си.

Когато влязох в залата за пиршества, видях, че Кринип се пазари добродушно с Дионисий за част от съкровищата. Искаше да получи една десета от цялото богатство, скрито в подземията му, срещу това, че корабите ни ще напуснат Химера без никакви затруднения. Кидипа наблюдаваше любезно беседващите мъже. Почувствах изпитателния й поглед и затова реших да разкажа незабавно на другите за новините, които бях научил току-що от Арсиное. В този миг в залата влезе кормчията и съобщи, че жертвените клади пред храма на Посейдон вече горят и жреците приготвят волското месо за изпичане. Дионисий разпореди да бъдат изпратени някои от хората му при градските врати, за да залеят с вода кладата близо до олтара на Якх, а така също и незабавно да се каже на всички моряци да се приготвят за път.

Кринип доби строг вид, прекрати пазаренето и заяви:

— Много се радвам, че по-рано издадох заповед жителите на Химера да не излизат навън след залез-слънце. Това, разбира се, не се отнася за жреците. Ако хората ти срещнат стражари, нека не се стесняват, а да ги бият, както правят винаги, поради което мисля, че и стражите ми предпочитат да избягват хората ти, Дионисий.

Кринип се уговори с Дионисий преди разсъмване някои от най-хитрите моряци (в чиято вярност Дионисий не се съмняваше) да нахълтат в дома на тирана, да обезоръжат охраната и да проникнат в съкровищницата, а прощалният ни дар да се разпилее по пода, сякаш един от чувалите е бил изпуснат в бързината и съдържанието му се е разсипало.

— Забранявам ви да убивате пазачите ми — каза Кринип. — Те са ми нужни, затова трябва само да ги вържете, за да не тръгнат подире ви. Запушете им и устите, да не викат и да не вдигнат всички в къщата. А що се отнася до стражата при градските врати, може да убиете един-двама, за да изглежда всичко правдоподобно. Плиснете портите на града с кръвта им. Аз ще сложа нарочно някои хора, от които бих се отървал с удоволствие по най-различни причини. Въздържал съм се сам да издавам смъртни присъди, за да не всявам безпричинен страх у гражданите. — Навъсен от болките в корема, той същевременно се разхили и си поглади брадата. — Не знам дали финикийците ще ми повярват, че си се изплъзнал от града с плячката си въпреки волята ми. Но в картагенския градски съвет заседават мъдри и опитни хора, за които мирът и търговията са по-важни от ненужните спорове, та се надявам те да се направят, че ми вярват. И доброто ми име няма да пострада, въпреки че цяла зима съм оказвал гостоприемство на пирати.

Кидипа погали дядо си по бузата и го помоли:

— Не се вълнувай, дядо, и не се уморявай с толкова приказки! Всичко ще се уреди. Прибери се вкъщи и се наспи добре. Не забравяй да се завиеш презглава, за да не чуеш нищо и да не видиш нищо. Надявам се, че ще ми разрешиш да целуна за сбогом присъстващите тук мъже, нали, дядо, и да им пожелая щастливо плаване?

Тя прегърна Дионисий и притисна устните си до неговите. Но мислите му бяха заети със съвсем други неща. След това тя целуна по същия начин Дорией и Микон. Най-накрая се приближи и до мен, вдигна се на пръсти и внимателно се вгледа в лицето ми, а след това, без да пророни и дума дори, изведнъж ме захапа по долната устна, и то така силно, че тя веднага се поду. Вместо да мисля за това, което ни чака, аз се разтревожих какво ще каже Арсиное, като види устната ми.

След като се простихме с Кринип, пожелахме му дълъг живот и му благодарихме за гостоприемството, настъпи ред да принесем жертва пред домашния бог на Танаквил. По време на обреда Дорией изведнъж избухна в смях:

— Интересно би било да се види лицето на Кринип, когато узнае, че сме се запътили към Ерикс и ще нападнем Сегеста. Ще му се наложи да се разправя доста повече с финикийския съвет, отколкото си мисли.

Дионисий също се разсмя и отвърна:

— Прав си, и на мен също ми е смешно, като си го помисля. Щом излезем в открито море, ще потеглим в посока, която ще обърка картагенските кораби.

Дорией беше толкова самовлюбен и дотолкова заслепен от собствените си планове, че потупа приятелски Дионисий по рамото и каза:

— Когато сме в морето, ти си военачалник. Дори се радвам, че картагенците ни разкриха. Иначе в момент на отчаяние ти би решил навярно да отплаваме все пак за Масилия. А сега не ти остава нищо друго, освен да се включиш във войната за Ерикс, тъй като картагенците веднага биха ти одрали кожата, само да им паднеш в лапите.

Дионисий се усмихна и отвърна:

— Ти изрече златни слова, о, потомъко на Херакъл!

Дорией прие това в буквален смисъл и се изпъчи горделиво, но аз подозирах, че Дионисий имаше предвид следното: когато боговете дарили Херакъл със сила и мъжество, те същевременно му отнели разума.

Времето течеше и Дионисий реши да започне последните приготовления, а на мен ми каза да проверя по списъка с вещите дали Кринип не си е присвоил повече, отколкото му се полагаше. Дорией заяви, че няма намерение да участва в никакви обири и няма да убива никого, тъй като е под достойнството му. Остатъкът от нощта той реши да прекара при съпругата си Танаквил, за да се прости с нея и да уговори тайните условни думи и знаци, които трябваше да се предадат на синовете й в Сегеста, както и на сиканите в горите на Ерикс, щом се разгори бунтът. Той се съгласи с желание да се погрижи също и за Арсиное и нещата, които тя трябваше да вземе със себе си. Все пак не бях сигурен дали Дорией ще се справи както трябва, затова помолих и Микон да следи Дорией и да има грижа дори за котката, на която явно съдбата беше отредила да отплава с нас.

Всичко беше извършено точно по план, както предвидихме. Стражата в дома на Кринип не оказа съпротива и остави оръжието си още при първата заплаха. Хората на Дионисий им вързаха ръцете и ги удариха по главите, за да не се усъмни никой във верността на тези стражници към Кринип. Самият Кринип беше оставил на видно място ключа за подземията, за да не се наложи да разбиваме красивата порта, която водеше към тях. След като се добрахме до съкровищата си, моряците на Дионисий ги отнесоха на гърбовете си до пристана под освиркванията на нощната стража по улиците. По-едрите и по-неудобни за носене вещи Дионисий разпиля собственоръчно из къщата на Кринип — това беше уговореният прощален дар за тирана и семейството му. Но го извърши без особено желание, само за да не наруши дадената вече дума. Аз също бях обзет от яд, като гледах колко много скъпи вещи остават в дома на алчния Кринип.

Дионисий обаче ме успокои и каза, че грабенето е винаги по-лесно, отколкото продаването на придобитата с кръв плячка на разумна цена. Загубата ни беше неминуема още от момента, в който съкровищата ни се намериха в подземията на тирана.

Моряците, които не бяха малко, се трудиха цяла нощ. Те пренесоха на корабите и жертвеното месо, изпечено на олтара на Посейдон, и отмъкнаха някои неща от къщите на Химера — мехове с вино, зехтин и торби с грах. Дионисий махна пренебрежително, чул оплакванията и виковете на ограбените граждани, а когато женският плач стана почти непоносим, той заключи:

— Оплакват мъжете си, които тръгват на опасен морски път. Плачът и стенанията са нещо естествено за женското поведение и ние не можем да им заповядваме да замълчат. Уверен съм, че скоро ще се смеят от радост, когато родят красиви и здрави младенци. Ясно е, че оставихме вечна следа в Химера!

Но и на него, както и на мен, му беше трудно да се раздели с Химера, града, в който преживяхме толкова много незабравими спокойни часове.

Бяхме сред последните, които напуснаха града. След като се убеди, че Дорией, Арсиное и Микон са вече на кораба, Дионисий даде знак на хората си, които бързо се разправиха с градската стража, която ни наблюдаваше недоброжелателно. Както беше уговорката с тирана на града, кръвта на градската стража беше плисната пред вратите на града, и то доста обилно, сякаш моряците искаха да облекчат болката си от раздялата с жените си и с града. За спомен от Химера те снеха с голям труд каменния петел от градските врати и го качиха на един от корабите.

Пролетната нощ бе огласена от всевъзможни звуци. Вълните се блъскаха с шум в прибрежните камъни. Мракът все още не беше отстъпил на зората и хората различаваха едва-едва силуетите на другарите си. Щом усети под нозете си клатещата се палуба, Дионисий взе да върти нос, за да определи посоката на вятъра, погледна на север, на запад и накрая каза:

— Турмс, повелителю на ветровете, направи така, че да се вдигне лек вятър, иначе бялата ти кожа като дреха ще падне в нозете ти.

Навярно само се шегуваше, тъй като не последва команда за вдигане на платна. Той разпореди само корабът да бъде приготвен за отплаване и гребците да бъдат готови по местата си. Двата петдесетвеслени съда вече напредваха към открито море и се скриха в тъмнината от погледите ни. До нас достигаха само далечните удари по гонга, определящи такта на гребците. Но ето че Дионисий даде тихо някаква заповед на кормчиите и на началниците на гребците. Три реда весла с шум се врязаха в морската вода, а под палубата се дочуха болезнените крясъци на гребците, които, несвикнали с новите гребла, бяха успели вече да прищипят пръстите си между отворите и веслата. Бавно и предпазливо започнахме да се отдалечаваме от брега.

Ако не беше лекият ветрец, навярно бихме заседнали в плитчините, но всичко потръгна и гребците свикнаха скоро с новия кораб. Съдът увеличи скоростта си.

Химера остана далече зад нас. Мъката ми беше толкова голяма, че сълзи потекоха от очите ми. Струваше ми се, че не оплаквам само града, а и своята слабост. Когато Дионисий ме помоли да призова вятъра, аз разбрах какво беше имал предвид Ларс Алсир, когато беше казал на Арсиное, че съм се обвързал със земята. Тази жена ме теглеше към земята и всяваше смут в мислите ми, като ме караше да мисля за неща, които не ме засягаха. Молбата на Дионисий беше предизвикала странно чувство в тялото ми, като че ли на врата ми тежеше олово. Това можеше да означава само едно: че силите са ме напуснали.

Като забеляза, че не му отговарям, а само въздишам тежко, Дионисий ме потупа по рамото и каза:

— Не се напъвай напразно. Нека хората ми да се потрудят малко с веслата, за да привикнат на новия кораб и да разберат как се носи той по вълните. Иначе може да стане така, че при първия по-силен вятър да останем без мачти и да се обърнем.

— Накъде плаваме? — попитах аз.

— Нека Посейдон реши това — спокойно отговори Дионисий. — Но все пак няма да е лошо да видиш дали не е ръждясал мечът ти в ножницата през дългата ленива зима. Защото първата ни работа ще бъде да се отбием при двата картагенски кораба, скрити наблизо, които изобщо не очакват посещение от нас. Плавал съм и по-рано тук и бреговите знаци са ми познати, затова мога да отгатна горе-долу къде са скрили корабите си картагенските военачалници, ако, разбира се, са опитни мореходци. Не ги ли открия до изгрев-слънце, да не ми е името Дионисий!

— А аз мислех, че искаш час по-скоро да се озовеш в открито море, за да не се срещаш с тях! — удивих се аз. — Та нали заповяда да залеят с вода кладата, която трябваше да бъде запалена като знак за картагенците. По изгрев-слънце ще бъдем вече далече, извън видимостта на неприятеля…

— … който неотстъпно ще ни следва като хрътка — прекъсна ме Дионисий. — Нима не разбираш, че с два кораба те нямат да посмеят да влязат в бой с нас, а ще се опитат да ни привлекат направо в обятията на бойната флота на Картаген, която вече е на поход. Защо да не се възползвам от случая? Хората ми са си отпочинали и им е необходима победа, за да забравят мъката си по изоставените химерийки. Но ако не искаш да се биеш, Турмс, слизай долу и лягай до Арсиное.

Продължавахме да напредваме на гребла, като не се отдалечавахме прекалено много от брега. Усещах под нозете си клатушкащия се кораб и страхът ми нарастваше, докато не доби панически размери. Не знаех нищо за морските течения и за силата на приливите и отливите, не умеех да отгатвам времето по облаците, както Дионисий, а и вятърът не ми се подчиняваше вече. Отново се бях превърнал в прах и тленна плът. Не ми се вярваше, че някога съм бил благословен от мълнията. Всичко, което се случваше, беше само сляпа игра на случайността. Изобщо не ме радваше мисълта за Арсиное, която се намираше в безопасност под палубата — мислех единствено колко много тревоги ми беше донесъл съвместният живот с нея.

Отидох до ограждението на кораба, при въжената стълба, надвесих се над водата и веднага повърнах от мъка и страх. След известно време почувствах облекчение.

Това кратко плаване под командването на Дионисий през тази пролетна нощ като че ли беше по-убедително доказателство за познанията му в морските дела, отколкото цялото ни плаване досега и спасяването на трите ни кораба от бурите и всички други премеждия, макар тогава да не го разбирах. По изгрев-слънце трите ни кораба навлязоха в някакъв залив и веднага след това чухме звън на бронзови финикийски гонгове и бойния сигнал на финикийски рогове. Картагенската стража, която не беше мигнала цяла нощ, гледаше с изумление как се приближаваме заплашително към тях — по средата най-големият нов кораб, а от двете страни като верни кучета на богинята на смъртта — двата петдесетвеслени съда. Макар и опитни моряци, картагенците едва-едва успяха да пуснат корабите си на вода и да вдигнат хората си на тревога. При застрашителния ни вид те бяха готови да отстъпят в бяг, но в паниката се получиха противоречиви команди и в края на краищата те тръгнаха да ни посрещнат.

Дионисий подканваше фокейците със страшни бойни викове. Обичайната проницателност не му изневери и този път. Корабът ни, който следваше като сянка един от финикийските съдове, се заби с ударника си в хълбока му и го притисна към крайбрежните скали, така че нашият кораб остана незасегнат, а финикийският бе потрошен като орехова черупка. Успяхме да спрем навреме, за да не заседнем в плитчините. От всички страни се чуваха предсмъртни вопли. Картагенските хоплити скочиха във водата, а гребците се хвърлиха по собствена воля след тях, надявайки се да намерят спасение на сушата. На разбития съд останаха само двама стрелци с лъкове. Те бяха решили да се защитават, но Дорией прониза единия с копието си, а другият беше изтикан зад борда от нашите гребци.

След като разбраха, че са обречени, картагенците от втория кораб се върнаха на брега и се укриха из крайбрежните храсти. Към тях се присъединиха и останалите живи финикийци и скоро откъм гората започнаха да свистят стрели. Ние се защитавахме с голям труд от тях, като се прикривахме с щитовете си. Стрелите, които попаднаха в отворите за веслата, раниха двама от гребците, така че Микон взе да ги преглежда и превързва. Дъждът от стрели се усилваше все повече и повече, поради което Дионисий заповяда да обърнем към открито море:

— Имат късмет, че войската им се състои повече от стрелци, отколкото от бойци с мечове. Впрочем, както знаете, те изобщо не са страхливци…

В това време картагенците се бяха заели да извадят от водата ранените, като се приканваха едни друг с викове и ни заплашваха с юмруци. Ругаеха ни на различни езици, дори и на гръцки. Повечето бяха с медни на цвят тела, но имаше и негри, и жълти. Разсърден, Дорией заудря меча о щита си и предложи:

— Хайде да слезем и да убием всички, които останаха живи. Омръзна ми да слушам оскърбленията им. В края на краищата — кой тук е победител?!

Дионисий го изгледа замислено и отвърна:

— Само да напуснем кораба, и финикийците ще ни примамят навътре в гората и ще ни избият. Този съд, който потопихме, е вече негоден, но другият кораб трябва да бъде запален на всяка цена, дори и да бъде забелязан димът му, за да не тръгне да ни преследва.

— Запалването на кораб е не по-малко почетна работа от истинския бой — заяви Дорией. — Разреши ми да сляза на брега и да увелича славата си. Ще отвлека вниманието на картагенците, а в това време някои от нашите хора ще подпалят кораба.

Дионисий се направи на извънредно учуден, но влезе в спор с Дорией.

— Сам каза това, за което си мислех, но не смеех да те помоля, тъй като се страхувах да не те обидя. Защото смел воин като теб не бива да се изпраща да върши работа, която не е по сърцето му.

Дорией едва изчака Дионисий да довърши и започна да вика, че са му нужни доброволци, които да свършат с него тази работа. Фокейците обаче се оказаха изведнъж доста заети и само когато Дионисий спомена, че по всяка вероятност корабът, който трябваше да бъде запален, е натоварен с ценни трофеи, се образува прилична група от доброволци.

Когато съдът се приближи до брега, спартанецът първи скочи на сушата. Двама от нашите воини, с огниво, прахан и два съда с мазнина се насочиха незабелязано към картагенския съд, а петдесетвесленият ни кораб отстъпи назад, за да не прихване огъня.

При вида на Дорией, който стоеше сам на брега със застрашително вдигнат щит и копие под мишницата, целият облечен в бляскави бойни доспехи, картагенците зяпнаха от учудване. Дорией започна да крещи и да тропа, като ги призоваваше да се бият. Най-сетне финикийците забелязаха, че от кораба им се издига стълб дим, и хукнаха да го спасяват. Те бяха двадесетина души, все хоплити, към които Дорией се спусна стремглаво и успя да убие четирима от тях с копието си, преди да разберат какво всъщност става. След това той извади меча си и като призоваваше яростно Херакъл да го води в битката, се спусна към останалите. Финикийците изпаднаха в ярост и в ужас от подобно дръзко поведение и двама от тях хукнаха да се спасяват, а останалите загинаха от меча на Дорией — в това число и един от военачалниците им, който в яростното си заслепление направо се наниза на меча на спартанеца.

Като гледаше Дорией, Дионисий ругаеше, скубеше си брадата и викаше:

— Ето това се казва воин! И защо точно него трябваше да го ударят с весло по главата при Ладе?

Колкото да си поеме дъх, Дорией се наведе и откъсна от ушите на убития си враг златни обици, след което смъкна и от шията му верига със златна лъвска глава. През цялото време трябваше да се пази от стрелите, които свистяха към него. Ние дочувахме звъна им, когато отскачаха от щита му и ризницата му.

През това време фокейците, които бяха проникнали на финикийския съд и го бяха подпалили, претърсваха основно съдържанието му от носа до кърмата и чак когато решиха, че не си заслужава да се търси повече, те го поляха с мазнината от двата съда, хвърлиха се във водата и заплуваха към нас. През това време пламъците на горящия кораб се вдигнаха високо към небето.

Дорией измъкна от щита си няколко вражески копия, хвърли ги на земята и ги стъпка с крака. След това извади и от бедрото си една забила се там стрела, а подир малко и друга, която проби бузата му. Финикийците, като видяха, че лицето му се обагри от кръв, се зарадваха и към спартанеца заваля нов дъжд от стрели и копия. Дорией, който куцаше силно, се нахвърли отново към врага. В гнева си той беше толкова страшен, че картагенците отстъпиха назад към гората. Някои от воините призоваваха ужасени бог Меликерт^[1].

Тук Дионисий, който следеше неотлъчно невероятните прояви на Дорией, заплака горчиво и възкликна:

— Никога няма да си простя, ако оставя толкова храбър воин да загине в незначителна схватка, макар по този начин да спасява всички нас!

В същия миг осъзнах, че дълбоко в душата си аз желаех смъртта на Дорией. Ето защо следях борбата му с огромно чувство за вина, но не му се притекох на помощ. Сега можех да не се коря повече, тъй като Дионисий заповяда на един от корабите да отиде до брега и да прибере Дорией. Разбрах, че Дионисий беше имал намерение да остави Дорией да загине, но хитрецът бързо беше съобразил, че ще изгуби доверието на хората си, ако остави на смърт такъв смелчак.

Чак когато Дорией беше вдигнат на кораба, откъдето го прехвърлиха на нашия и кръвта му обагри палубата, аз забелязах, че Арсиное също бе излязла навън и следеше с възторг боя. Беше облечена с къса бяла туника, която откриваше коленете й, и беше препасана със сребърен колан, който подчертаваше тънката й талия. Краката й бяха обути в сандали със сребърни връзки, а косата й беше сресана високо над врата й. Тя накара Дионисий и кормчията да забравят за Дорией, а началникът на гребците обърка такта на ударите по гонга. Но Дионисий бързо се съвзе и започна да крещи и да дава заповеди наляво и надясно, като шибаше всички разярен с камшика си. Водата се разпени под веслата и скоро горящият кораб на финикийците остана далече зад нас.

След като помогнах на Дорией да смъкне доспехите си, а Микон остана при него, за да намаже раните му с лечебни мехлеми, аз отидох при Арсиное и попитах със злоба в гласа:

— Защо се показваш пред мъжете в такова облекло? Мястото ти е долу и аз ти забранявам да излизаш на палубата — ако не за друго, то заради собствената ти сигурност.

Но тя не ми обърна никакво внимание, приближи се до Дорией, коленичи пред него, погледна го възхитена и каза:

— О, Дорией, ти си истински герой! Струваше ми се, че гледам самия Арес в цялото му великолепие, когато те наблюдавах как се биеш! С какво наслаждение, стига да можех, бих изцерила раните ти с целувка! Не можеш да си представиш колко ме възбужда засъхналата пяна на яростта ти в ъгълчетата на устните ти и силната миризма на пот, която се носи от тялото ти!

Микон, който все още не беше привършил с превързването на раните на спартанеца, отстрани с ръка Арсиное, но аз забелязах, че Дорией спря да трепери, а очите му се проясниха. Той загледа с копнеж към Арсиное, след това хвърли и към мен презрителен поглед.

— Жалко, че Турмс не беше рамо до рамо с мен, както в добрите времена по-рано… Чаках го, но той не дойде. Арсиное, само ако знаех, че ме наблюдаваш, бих убил още повече картагенци в чест на красотата ти. Но тъй като ме раниха в крака, позволих им да се скрият.

Жрицата ме погледна мълчаливо, после възкликна:

— Колко чудесен беше ти в боя, Дорией! Бих искала да сляза на брега и да взема шепа пясък и миди от него за спомен от възхитителната ти смелост!

Спартанецът се разсмя, горд с победата си:

— Какъв трофей би бил пясъкът? Аз имам у себе си нещо по-добро. Ето — вземи!

Той протегна ръка и подаде на Арсиное златните обици, по които имаше засъхнала кръв и кожа от ушите на убития картагенец.

Арсиное запляска щастливо с ръце и взе подаръка, без да се смущава от останките по обиците. Златото блесна на слънцето и тя взе да благодари:

— Ако настояваш, аз, разбира се, не бих искала да те обидя с отказ. Сам знаеш, че стойността на тези обици не се измерва в злато за мен. Главната им ценност е в това, че ти си ги добил в честен бой, от който си излязъл победител. — Тя продължи да го гледа с благоговение, но след като разбра, че Дорией няма какво повече да й каже, се намръщи леко, поклати глава и възкликна: — Не, не, не мога да ги приема. Та те са си твой трофей.

За да покаже, че не е права, Дорией измъкна още едно украшение. Това беше веригата, смъкната от шията на врага. За да може да разгледа по-добре лъвската глава, Арсиное я взе в ръцете си и внезапно възкликна:

— О, та това е знак на картагенски военачалник! Същата верига с лъвска глава получи някога едно познато ми момиче от богатия си покровител. Помня как плаках от завист тогава, защото знаех, че никога не ще имам нещо подобно!

Дорией каза великодушно:

— Можеш да я задържиш, щом толкова ти се нрави. Такива дрънкулки не са ми чак кой знае колко по вкуса, а и без това от Турмс никога не можеш да получиш такива ценни подаръци.

Арсиное изрази учудване и няколко пъти отблъсна веригата, но накрая каза:

— В никакъв случай не бих приела такъв дар, ако не беше желанието ми да бъда наравно с онази млада жрица, която получи тогава също такава верига с лъвска глава. Но как бих могла да се отплатя за добротата ти? Аз се държа тъй свободно с теб само защото вие с Турмс сте приятели.

Длъжен съм да призная, че докато слушах разговора им, аз съвсем не изпитвах приятелски чувства. Чак когато Арсиное се убеди, че у спартанеца няма нищо друго ценно, тя стана бавно, разтри коленете си и заяви, че не иска повече да мъчи Дорией, който навярно изпитва болка от раните си.

Дионисий заповяда да бъде увеличена скоростта, за да можем колкото се може по-бързо да излезем в открито море и да не се отклоним към брега, откъдето биха могли да ни забележат. Но той беше видял всичко, което се случи между Арсиное и Дорией, и се приближи към нас, като разсеяно галеше златната обица на собственото си ухо.

— Арсиное — произнесе почтително той, — хората ми мислят, че на кораба ни е дошла някоя богиня, и присъствието ти тук ги смущава. Ако им позволиш дълго да ти се любуват, кой знае какви мисли биха се родили в главите им! Затова най-добре е ти и Турмс да слезете долу и ти да не се показваш много-много на палубата.

По израза на лицето й разбрах, че тя се готви да му възрази, и затова реших да се намеся незабавно:

— Никой не те принуждава да слезеш долу, Арсиное. И все пак жалко за бялата ти кожа. Скоро тя ще стане съвсем червена от слънцето.

Арсиное извика уплашено и започна да придърпва диплите на туниката върху раменете си.

— Защо не ми каза по-рано? — упрекна ме тя и заслиза към малката каюта, която беше приготвена за нея под палубата. Аз я последвах и щом влязохме вътре, тя се обърна към мен и каза: — Не се сърди, Турмс, и не мисли лоши неща за мен. Кълна се, още сега бих хвърлила даровете на спартанеца в морето, ако ми обещаеш, че няма да ме гледаш вече така! Вярно е, че имам слабост към украшенията и че ми е приятно да получавам подаръци от мъже — особено ако това са редки и скъпи вещи. Турмс, любими, надявам се, не си забравил, че досега от теб не съм получила нищо освен няколко парцала и този прост камък. — Тук тя се върна към мен, прегърна ме и добави: — Но не мисли, че чакам от теб подаръци! Ти самият си подарък за мен. Не бих могла и да мечтая за нещо по-добро, моля те само, не бъди дребнав и не ми забранявай да взимам от другите това, което ми се полага като на красива жена. Истина е, че те обичам такъв какъвто си и когато сме заедно, на мен ми е достатъчна тръстикова постеля и къс осолена риба за обяд. И все пак по-добре би било, ако имаме красив дом и прислуга, която да го поддържа. Тъй че разреши ми да мисля и за бъдещето и да посъбера малко злато.

Думите й смекчиха болката ми, тъй като тя ми даваше да разбера, че има намерение да живее с мен до края на живота си. След като забеляза, че гневът ми се изпари, тя ме погали по бузата и помоли:

— Турмс, опитай се да разбереш своята Арсиное и не мисли само как стоят нещата за теб. Красотата — това е единственото богатство, което притежавам и което няма да бъде вечно. Трябва да разбереш, че имам намерение да се възползвам от красотата си, докато я имам. Обичай ме такава, каквато съм, с всичките ми недостатъци, и не се стреми да ме променяш!

— Ах, Арсиное — въздъхнах аз, — не е възможно човек да отгатне каква е следващата стъпка, която ще предприемеш. Ти си тъй загадъчна. Но може би именно затова те обичам толкова много и страдам тъй безумно… Стига само да протегна ръце, за да те прегърна, и ти ми се изплъзваш. Кажи, Арсиное, как да се доближа до теб?

Тя отвори широко очи, погледна ме безсрамно и отвърна:

— Е, Турмс, трябва да решиш сам, не мога да ти дам съвет…

Зад преграда от корабни греди дочувах плясъка на веслата и шума на вълните. Отново бяхме сами. Тялото й не знаеше умора и с всеки миг тя ми се струваше все по-жизнена. Към привечер Арсиное беше все още свежа и весела, а аз се чувствах като изцеден. Тя си оставаше винаги по-издръжлива от мен.