Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (38) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

В изненадата се крие тайната на много победи. Когато се приближавахме към пристана на Панорм, никой не можеше да си представи, че жалкият ни съд е всъщност тръгналият преди няколко месеца от Химера пиратски кораб. Стражите бяха заблудени от висящата на носа сребърна глава на Горгона, тъй че ни сметнаха за крайбрежен етруски кораб. Фокейците се помайваха из палубата и си подвикваха един на друг странни, измислени от тях думи, които не бяха на никакъв съществуващ език. Поради това стражите стояха и ни гледаха, без да разбират, че ги дебне опасност, и без да се сетят да ударят тревога с бронзовия гонг.

На палубата на търговския кораб, закотвен до пристана, седяха няколко моряка и си клатеха краката през борда. Те ни извикаха през смях да гребем малко по-бавно и се подиграваха на жалкото състояние на кораба ни, на повредения ни нос и на изпочупените ни ограждения. Видяхме, че пристанът се изпълни с десетки любопитни граждани, които бяха дошли да ни видят.

Дори когато ударникът ни се заби в търговския кораб и от този удар картагенският съд се вряза в брега, мачтата му рухна с гръм и трясък, а членовете на екипажа му се повалиха с проклятия на палубата, всички в пристана все още мислеха, че е просто случайност. Един от военачалниците ни заплаши с юмруци и се развика, че трябва да заплатим за щетите. Но изведнъж Дорией и фокейците изскочиха с оръжие в ръце и се прехвърлиха на палубата на повредения търговски кораб. Те пометоха всичко по пътя си, след което се втурнаха към брега. Разгониха всички, които биха могли да им попречат, изтичаха към хълма и нахълтаха през портите на самия град, преди стражите му да успеят да съобразят какво всъщност се беше случило.

И така, Дорией и още двадесетина от хората ни завзеха с лекота града и накараха изплашените му до смърт защитници да се предадат, а Дионисий и останалите фокейци през това време бяха завзели стоящите на пристан кораби. За съпротива никой от чуждоземците дори и не помисли. Всички бяха видели каква съдба сполетя търговския кораб, който беше имал нещастието да се окаже на пътя на страшните пришълци. Наистина, някои от тях не замолиха за пощада като другите, а се обърнаха рязко и се впуснаха в бяг, но Дионисий заповяда на хората си да ги замерят с камъни. Бегълците се изплашиха и се върнаха с покорен вид. В това пристанище явно нямаше воини, а мирни моряци от много различни краища на света.

Дионисий заповяда да бъде вдигната огромна шатра, която да служи както за хранилище, така и за място, където можехме да държим пленниците си. Местните роби паднаха на колене пред нас и ни приветстваха като свои спасители. Сред тях имаше и няколко гърци, на които Дионисий заповяда да се захванат веднага с приготовлението на вечеря. Те се спуснаха да накладат голям огън и да заколят няколко вола и макар въздухът да се изпълни с уханието на печено месо, много от хората ни бяха толкова изгладнели, че не дочакаха до изпичането му, а се заситиха с брашно, смесено със зехтин.

Завземането на Панорм мина толкова успешно и стремително, че фокейците, упоени от радостната победа, се заклеха да следват Дорией, където и да ги води оттук нататък. Разбира се, смелостта им се дължеше отчасти на виното — след като се справиха с всички способни да държат оръжие граждани, те се бяха впуснали да унищожават запасите от вино на града. Напиха се много бързо, тъй като бяха все още с празни стомаси.

Из пристана и в града преброихме не повече от петдесет въоръжени мъже. Жителите на Панорм бяха привикнали на спокоен живот и бяха забравили за възможните опасности, тъй че корабите им плаваха накъде ли не, а самият град беше оставен без защитници. Нищо чудно, че Дорией успя да постигне толкова лесна победа. Но фокейците бяха извънредно горди с победата и колкото повече се напиваха, толкова повече се самовъзхваляваха и викаха, че няма други по-смели и по-умели воини от тях. Преброиха се и решиха, че пак са триста души на брой, макар това удвоено число също да се дължеше на многото опустошени мехове вино.

За чест на фокейците трябва да се каже, че не закачаха много мирните жители на Панорм. Вярно е, че обикаляха къщите в търсене на плячка, но нищо не взимаха насила, а само посочваха с пръст вещите, които си бяха харесали. Като виждаха загорелите им лица и окървавените им ръце, повечето жители на Панорм им даваха доброволно това, което искаха, само и само да се избавят по-бързо от пиратите. Но ако някой от жителите на града започнеше да се дърпа и да не позволява да му бъде разграбена собствеността, фокейците със смях продължаваха пътя си, без да се натрапват повече.

Победата, хубавото и обилно ядене, виното и лъчезарните видения за бъдещето, което ги чакаше, докараха пиратите до прекрасно разположение на духовете. Те вече предчувстваха колко хубав ще бъде животът им в Ерикс, чийто владетел ще бъде храбрият и неуязвим Дорией.

След като остави стражи на пост, Дорией тръгна към дома на местния съвет, където си беше избрал да пренощува — дървена постройка с каменно стълбище. Спартанецът бе обзет от истинско негодувание, когато откри, че в сградата нямаше никакви съкровища, само изписана с трудни за разчитане знаци заповед за основаването на Панорм и няколко кесии със свещени камъчета на речните божества. Вбесен, Дорией изпрати да бъдат повикани старейшините на града, които пристигнаха с дълбоки поклони и побързаха да го уверят, че Панорм е беден град, който плаща огромни данъци на Сегеста. Твърдяха, че самите те не притежават почти нищо друго, освен дрехите на гърба си, а когато интересите на Панорм изисквали да се устройват пирове в чест на боговете или на пристигнали първенци от други градове, то чашите и другата посуда старейшините носели от собствените си домове. След като ги изслуша, Дорией се навъси и заповяда два огромни сребърни бокала от съкровището на Дионисий да бъдат подарени на съвета на града. Те бяха финикийска изработка и се отличаваха с изящество. Дионисий се опита да протестира, но Дорией го прекъсна:

— Отдавна съм установил една горчива истина: сърцето на човек е там, където са съкровищата му. Всъщност аз никога не съм бил обикновен човек, тъй като имам божествен произход, така че подобни неща не ме засягат лично. Сърцето ми е там, където е мечът ми. Съвсем не са ми нужни съкровищата ти, Дионисий, но длъжен си да признаеш, че всичките ти трофеи отдавна биха се озовали на дъното на морето заедно с корабите ти, ако не бях аз. Длъжен си да проумееш най-сетне, че именно аз ви спасих, като се обърнах към морската богиня Тетида.

Дионисий се възмути от думите му.

— Омръзна ми да слушам за твоята Тетида и за въображаемите ти странствания из морското дъно по време на пленничеството ти в сандъка за въжета. Въобще не мога да се примиря с това, че се разпореждаш със съкровището ни като с твое собствено.

Този път Дорией не се разсърди, а само се усмихна едва забележимо.

— Утре тръгваме към Сегеста и се надявам, че походът ни няма да е много труден. Та нима е лошо да се пораздвижим малко след изнурителното морско пътуване? Ще вземем със себе си ценностите, тъй като не можем да ги оставим на кораба: в пристана може да нахълтат картагенски съдове. Не се и съмнявам, че ще намерим магарета, коне или мулета, за да можем да пренесем всички трофеи. Вече съм дал заповед да бъдат намерени товарни животни, а собствениците им да тръгнат с нас, за да се грижат както трябва за добичетата си.

Дионисий измърмори нещо, но призна правотата на Дорией. Корабът ни имаше нужда от поправка и трябваше да бъде изтеглен на брега. Ако се заемехме сами с поправката на кораба, бихме били безпомощни, в случай че картагенски кораби наистина се появяха тъдява. Тъй че наистина разумно беше да се изтеглим от брега и да вземем със себе си съкровището. Самите фокейци също биха се сражавали по-добре, ако знаеха, че защитават трофеите си, събрани с толкова много усилия, кръв и пот.

Дионисий прехапа устни.

— Нека бъде тъй, както искаш, Дорией. Утре ще потеглим за Сегеста и ще вземем всичко ценно с нас. Където е съкровището — там е и сърцето ми, това наистина е така. Но какво ще стане с кораба ми, с триремата, която обичам като собствено дете? Нима трябва да я изоставим тук, в Панорм, сам-самичка и без всякаква защита?

— Сигурен съм, че имаш деца едва ли не на всеки пристан, където си пребивавал, Дионисий — бързо вметна Дорией. — Хайде по-добре да запалим триремата, а заедно с нея и всички останали съдове в това пристанище, за да не се чувстваме изкушени да се върнем някога.

Като чу това, Дионисий почервеня от гняв и за малко не се нахвърли с юмруци върху спартанеца. Побързах да се намеся:

— А не е ли по-добре да изтеглим кораба на брега и да заповядаме на съвета на Панорм да се погрижи за поправката му. Сребърният лик на Горгона ще го пази от всякакви нападатели и крадци. Ако в пристана пристигнат бойни финикийски кораби, старейшините ще обявят, че триремата принадлежи на новия цар на Сегеста. Картагенските морски водачи няма да се намесят по собствен почин във вътрешните дела на Панорм и Ерикс, а първо ще отидат в Картаген — да го обсъдят. По този начин ще спечелим време и ще съхраним кораба си.

Дорией се почеса по тила и каза:

— Нека Дионисий да се занимае с изтеглянето на кораба на брега. Ако е съгласен с предложението ти, Турмс, аз няма какво повече да кажа. Може би сте прави: глупаво е да се горят кораби, от които някой ден може да има полза и които, тъй или иначе, трябва да бъдат построени отново. На мен ще са ми необходими кораби за в бъдеще, за да охранявам морските си пътища.

Той заповяда на членовете на градския съвет да пазят кораба ни и обяви, че скоро ще се върне в Панорм като нов цар на Сегеста, за да даде всекиму заслуженото.

Все още беше тъмно, пълна луна грееше в небето, а фокейците обикаляха из града и пееха песни на висок глас. Все още се брояха и се изкарваха все триста на брой.

Не можех да намеря никъде Арсиное. Безпокойството, което Артемида ми изпращаше винаги по пълнолуние, ме беше завладяло и сега. Взех да тичам по криволичещите улици на града, да размахвам факла и да зова името на Арсиное.

Мина доста време, преди да я открия в малкия храм на богиня Ищар, където се бяха събрали блудниците на Панорм, за да отдадат жертва на богинята и да спестят труда на моряците да нахълтват из къщите на града в търсене на жени като тях. Жрецът на храма бе запалил благоуханни треви пред олтара на богинята. Арсиное бързо дойде при мен и каза:

— Това е възможно най-жалкият храм, какъвто бих могла да си представя, но жрецът ми помогна да почистя дрехите си и да се изкъпя. Ако не бях толкова изтощена от морския път, бих се заела веднага с подновяване на храма. Жените на Панорм не разбират нищо от подобни жертвоприношения, тъй че се срамувам от тяхно име.

— О, Арсиное! Как можа да ме накараш да се безпокоя и да те търся толкова дълго! Защо не остана на кораба при стражите? Луната е грамадна и страшна, а лицето ти е изрисувано като на жрица и аз не мога дори да те позная! И дрехите ти са дрехи на жрица — нима не мислиш за състоянието, в което се намираш?

Арсиное ми хвърли гневен поглед и започна да ме поучава:

— Турмс, приятелю, когато сме на сушата, изобщо нямам нужда от твоите грижи. Напълно съм в състояние да се грижа сама за себе си. Недей да ми напомняш за състоянието ми — достатъчно бях потисната, когато бях на кораба. Не съм от жените, които нямат нищо против да живеят затворени между четири стени и по цял ден да тъкат, да не говорим пък, че ти дори нямаш четири стени, в които да ме прибереш. Затова по-добре замълчи и не вдигай шум веднага щом се спасихме от ужасите на морето, в които ти самият ме тласна.

Несправедливите й думи ме засегнаха. По време на морското ни пътешествие се разбирахме добре, тъй като неудобствата я караха да търси опора у мен. Но ето че тя пак се беше превърнала в предишната Арсиное и много добре знаех, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Въздъхнах дълбоко и замълчах. Тя ме загледа, след което се усмихна и възкликна:

— Я виж ти, Турмс, все пак си успял да научиш нещо. Обичам те повече мълчалив, отколкото нападателен и заядлив. Ела да пийнем от виното на богинята, което жрецът беше така добър да ни предложи.

Уханието в храма замая главата ми, а и бях вече доста пиян от пиршеството на Дорией и Дионисий. Но Арсиное ме задърпа и ме накара да седна до олтара, след което сложи в ръцете ми широка купа с вино. Излях няколко капки в чест на подземните богове, след което опитах от виното със смирна. Приказливият жрец искаше да се присъедини към нас, но Арсиное не му позволи да ме заговори, а продължи:

— Разбра ли най-сетне, Турмс, че сам трябваше да освободиш Дорией и да го оставиш да вдигне бунт на кораба? Щяхме да се избавим от много неприятности, ако ме беше послушал. Но нека не скърбим за непоправимото — поне Дорией успя да докаже, че е наистина нещо повече от простосмъртен.

Отвърнах заядливо, че според мен Дорией не е доказал нищо друго, освен, че е склонен към налудничави мисли и видения.

Но Арсиное настоя:

— Нима не разбираш колко мъдро е постъпил Дорией, като се е споразумял с Тетида? Тя всъщност е морският образ на богинята. Това ще утвърди още повече властта ми в Ерикс. Аз трябва да бъда върховна жрица, когато Дорией стане цар, и да тълкувам желанията на богинята както на суша, тъй и в морето.

— Арсиное — предупредих я аз, — не обиждай напразно богинята. Спомни си за състоянието си.

Но от това Арсиное се настърви още повече:

— О, то не е пречка. Напротив, сега ми се струва, че богинята ме е изпълнила, тъй че цялото ми тяло излъчва нейната сила. Мисля дори, че бъдещото ни дете ще бъде с божествени способности, а ти самият си само оръдието, с което си послужих, за да го добия.

— Благодаря ти все пак, че говориш за „нашето“ дете — казах аз със злост. — Ще минат още няколко седмици, и съвсем ще забравиш за това незначително „оръдие“.

Арсиное сграбчи с длани лицето ми и го обсипа с целувки. Устните й горяха, а дъхът й миришеше на вино.

— Как можеш да ревнуваш още отсега нероденото си дете? Да не си посмял да попречиш на бъдещето му независимо дали ще е момче или момиче! Аз вече кроя планове за това дете. Но божествените дела са тъй необхватни! Понякога ми се струва, че главата ми ще се пръсне от мисли. И все пак — знам за тези неща много повече от теб самия.

Усетих как отново ме обзема пиянски гняв, захвърлих чашата си така, че тя се разби на парчета, и скочих на крака.

— Погледни ме в очите, Арсиное — заповядах й аз. Собственият ми глас кънтеше в ушите ми. — Погледни ме в очите и кажи — познаваш ли ме?

Арсиное вдигна поглед към мен.

— Разбира се, че те познавам, Турмс — каза тя. — Познавам те по-добре от всеки друг. Защо се гневиш? Нима виното на богинята ти замая главата?

Разбрах, че тя не ме познава. Арсиное познаваше единствено смъртното ми тяло. Но заслепен от гнева си, изведнъж поисках да се разкрия пред нея такъв, какъвто съм, и да я накарам да млъкне. Пълната луна блестеше на небето и бялата й сила изпълваше плътта ми през стените на храма.

— Арсиное — извиках с въодушевление, — някога ме накара да се закълна, че съм смъртен човек. Тогава аз все още не се познавах. Но сега се познавам. Погледни ме в очите!

Тя отбягна погледа ми и в гласа й почувствах раздразнение, когато ми отвърна:

— Ти си мъж. Ти си смъртен човек, който чувства глад и жажда, студ и жега. Имаш нужда от мечти, от страсти и изпитваш понякога скука като всички смъртни. Самият ти ми каза това и аз самата съм забелязвала, че наистина е така. Вярно, когато те видях за първи път, помислих, че у теб има нещо божествено, но оттогава насам си се смалил доста в очите ми.

Втренчих се в нея и не вярвах на ушите си. Струваше ми се невероятно, че именно тя, най-близкият ми човек на земята, не ме познава в това ми състояние.

— Аз съм безсмъртен, Арсиное — казах й. — Аз, Турмс, съм приел посвещение от мълнията. Слънцето и луната се съревновават за мен, но самият аз не съм обвързан с никой земен бог или богиня.

Арсиное поклати със съжаление глава и ме хвана за ръката. Опитвайки се да ме успокои, тя каза:

— О, колко детински и суетни са мислите ти, Турмс! Познавам те по-добре, отколкото самият ти познаваш себе си. Или морето те е замаяло, както замая Дорией, или бълнуваш от завист към него. Разбира се, още от самото начало ти се ядосваше за това, че разбирам тайнствата на богинята. Искаше ти се на всяка цена да бъдеш равноправен с мен, Турмс. Но аз съм по-силна от теб. Понеже съм жена, аз съм по-силна от теб, макар че ти никога няма да го разбереш.

Тъй като ме държеше за ръка и изпитваше съжаление към мен, аз усетих, че силата ме напуска. Усетих как душата ми се изпълва със съмнение. Седнах отново и оклюмах глава. Ето такъв ме обичаше Арсиное. Тя коленичи пред мен и ме прегърна.

— Напразно изпитваш завист, Турмс — подкачи ме тя. — Разбира се, че Дорией е по-способен от теб, защото знае точно какво иска. А ти не знаеш какво искаш. Но тъй много те обичам, о, Турмс, че наистина понякога мислех колко хубаво би било да споделя с теб радостите на обикновения живот. Да те последвам там, където ме поведеш… Когато разбрах, че чакам дете от теб, още повече замечтах за някаква сигурност. За малка къща с лоза и маслинови дръвчета наоколо. За няколко козички и една-две крави в двора… Разбери, за жената сигурността, безопасността в живота й е най-важното нещо. Ти само се присмиваш на земните блага, макар аз да бих могла да се задоволя и със съвсем скромен, но уреден живот. Но ти, Турмс, ти нямаш никаква цел в живота!

— Единственото, което всъщност желаеш, са украшения и красиви дрехи — заспорих аз умърлушен. — Необходима ти е власт само за да можеш да задоволиш всичките си капризи и да въртиш на пръста си всички мъже около себе си. Каквото и да ти набавя, няма да се задоволиш, а ще искаш още и още… Ти си ненаситна, Арсиное!

Тя обхвана отново с длани лицето ми и започна пак да ме целува, въпреки че се противях.

— Може би си прав — каза Арсиное и сви кокетно рамене. — Приеми ме такава, каквато съм, или ме остави на мира. Трябва да мисля и за бъдещето на детето си. Необходима ми е сигурност и сама ще си я създам, щом ти не можеш да ми я дадеш.

Тя бе победителката в спора ни, а аз усетих как душата ми се изпълва с горчивина под пълната луна на Панорм, в храма на богинята. Арсиное ме накара да се почувствам смъртен сред смъртните. Не можех да се откажа от нея, макар самото й докосване да се бе превърнало в страдание за мен.