Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (43) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

Не си заслужава да се разказва в подробности за ловните навици на сиканите и как ловяха риба от бистрите горски ручеи. В това отношение различните народи си приличат доста. Когато се сближих с някои от племето, с което живеехме, разбрах, че сиканите съвсем не са чак толкова големи варвари, за каквито ги мислех по-рано. Започнах да се разбирам доста добре с тях.

Започнах да опознавам и обичаите им и видях, че те си имат свои тайнства и свои закони като всички други народи. Само по външност напомняха на варвари, но ако можеха да живеят извън горите, те сигурно биха се установили някъде завинаги, биха започнали да се занимават с животновъдство и биха си построили къщи и храмове. Но както елимите от Ерикс, тъй и гърците от сицилийските градове колонии ги бяха потискали от много време насам, а финикийците от Картаген се опитваха да ги пленяват и да ги откарват като роби за нуждите на града си. Единственото, което им оставаше, бе укритието на горите.

Сиканите не желаеха да се подчинят на господстващите народи по начина, по който бяха подчинени например сикулите. Те твърдяха, че са по-стар народ от сикулите, които се били заселили по-късно от тях по тези земи.

Понякога строяха колиби от кал и клони, но винаги бяха в готовност да напуснат подобни убежища. Свещените им места не бяха отбелязани с ясни знаци, за да не бъдат осквернени от случайни пришълци. Дори на мен те не разкриха най-тайнствените си обичаи, макар да ми имаха доверие.

Беше в началото на престоя ни при сиканите, когато при нас дойде един чуждоземец, придружаван от няколко души от съседното племе. Той беше облечен като сикан и бе намазал лицето си като тях, но говореше добър гръцки език. Разказа ни, че е заживял сред тези племена, откакто бил прогонен от питагорейците и че със сиканите живеели и други гърци, елими и финикийци, на които им се наложило по една или друга причина да забегнат в горите и да се сприятелят със сиканите.

— Но — допълни той — сиканите държат при себе си и роби, които им трябват за изпълнението на тайнствата си. Някои от тях те пускат след време на свобода, но други биват убивани, ако се опитат да избягат например.

От него научихме, че между различните сикански племена няма особена разлика, освен че някои смятат едни животни за свещени, а други — други животни. Иначе всички сикани говорят на един и същ език и имат еднакви обичаи. Той прибави, че сиканите са доста по-хитри, отколкото ги мислят.

Питагореецът прекара доста дълго време при нас и ме научи да говоря езика на сиканите по молба на вожда на племето, при което живеехме. Той твърдеше, че животът със сиканите е особено щастлив, тъй като те не познават времето. Ако някой тръгне нанякъде, никой не се учудва от отсъствието му. Ако същият човек се върне след седмица, месец, година или даже след десет години, това също не учудва никого. Освен това сиканите делят всичко по равно помежду си.

Питагореецът обаче си остана доста странен и не искаше да разказва за себе си. Щом се сприятелихме, той предупреди Микон да не пие много-много от свещеното питие на сиканите.

— Но прави тъй, както намериш за добре. Не съм ти господар, а ти самият си учен мъж и при това си от посветените.

С помощта на струните на лирата си той ни показа как според дължината им звукът е различен и как всичко това може да бъде изразено в числа. Този прост пример според него, доказваше че в основата на съществуванието изобщо са числата и че всичко може да се изрази чрез тях.

Но аз самият не разбирам много от струнни инструменти и предпочитам свирнята с двоянка. Затова не обърнах особено внимание на приказките му.

Той ни запозна и с удивителната връзка между страните на правоъгълния триъгълник и ни доказа, като рисуваше с пръчка по земята, че двата квадрата, които начерта по двете страни на триъгълника, представляват също толкова голяма площ, колкото лежащият на напречната страна квадрат. Всичко това той изложи съвсем образно, тъй че го разбрахме без трудности, но това знание не ме възрадва. Струваше ми се, че то не е истинско, а напомня някакво фокусничество.

Веднъж питагореецът каза:

— Този свят, в който живеем, не е единственият. Има и други светове, които се застъпват помежду си. — Усмихна се и продължи: — Казано е, че световете са всичко на всичко сто осемдесет и три и че всички те са наредени от трите страни на равностранен триъгълник. На всеки от трите върха на триъгълника също има по един свят.

Микон възрази:

— Не, не, има и други светове, но те са един в друг, също както различните сетива са вътре в нас — всяко от тях представлява отделен свят.

Питагореецът слушаше изненадан думите на Микон и накрая попита:

— Как ще изразиш всичко това в числа?

Микон отпи от питието си, вторачи поглед пред себе си и накрая изфъфли с подпухналите си устни:

— Не вярвам в числата, но ето ме сега на прага и виждам две звезди. Тези две звезди са два бога и същевременно един бог. Но как да обясня това, не знам. Само виждам и знам, че е така.

— Без съмнение числата и отношенията между тях са красиви — обадих се аз, — но лицето на жена, което е тъй точно, че може да се изчисли, сигурно би ми омръзнало. Не правилността, а отклонението от нея придава чар на жената.

Питагореецът скри лицето си с ръце, за да не видим сълзите му. След като успя да се овладее, той пророни:

— Ако всичко беше тъй красиво и правилно, както навремето ни учеше покойният Питагор, мъдростта и щастието в живота биха били лесно постижими и разбираеми. Но не е така. Не съм престъпник и всъщност питагорейците не ме прогониха, а сам си тръгнах, след като осъзнах необяснимостта на битието. Красив е равностранният триъгълник. Още по-красив и съвършен е квадратът. Обаче тази проста, съвършена форма е прокълната, тъй като отношението между страната на квадрата и диагонала му не може да се изчисли с обикновено число. Цял живот да жертваш, за да изчисляваш съотношението им, числото няма никога да свърши. Ето какво ужасно беше разкритието, до което ме доведе красивото учение на Питагор. Ето защо питагорейството няма да загине от дейността на тайния съюз, както мислят тираните, а в резултат на това ужасно тайно познание. Има отношения, чието числено изразяване е без никакъв понятен край. — Изведнъж той скочи и замаха възбудено с юмрук към Микон: — Поради същата причина едно и три са свещени числа — извика той, — но две и четири са злокобни и непонятни! Двете ти звезди са зли светила, а двата ти бога са неверни божества.

Тъй като Микон бе доста опиянен от питието на сиканите, той не обърна особено внимание на думите на питагорееца, а изфъфли към мен:

— Турмс, приятелю, както виждаш, аритметиката не може да спаси никого. Тук, в тишината на гората, спомените идват при мен по-ясно от всякога. Виждам те, о, Турмс, как стоиш пред мен на остров Кос и ме викаш. Но кой си ти, не знам, както и ти не знаеш кой съм аз, Микон. Колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко сладка е забравата…

През следващите дни питагореецът ме научи да деля, което също беше част от тайното му учение. Това ми помогна да осъзная невъзможността на отношението между страната и диагонала на квадрата, както и необяснимата му красота. Това знание обаче не ме мъчеше, както мъчеше питагорееца, и аз не страдах като него.

Една сутрин видяхме, че го нямаше при нас. Беше си тръгнал, без да се сбогува, и повече не го срещнахме. Според мен той наистина не беше престъпник, нито пък беше преследван. Единствено страданието, причинено от знанието, го беше запратило при сиканите, в непроходимите им гори. От него научих как човек може да страда по незнайни и непредвидими причини.

Микон обаче взе да става все по-угнетен и мрачен. Накрая каза:

— Да се появяваш без поздрав и да си тръгваш, без да се простиш, да бъдеш чужд на всеки домашен кът и на всяко огнище — това не е умение да се живее, то по-скоро е съдба, от която не може да избяга нито един човек в този студен свят.

Микон прекара още една година при нас и сиканите му водеха болните си — дори и от доста отдалечени места, за да може той да ги лекува. Но приятелят ми се отнасяше вече доста немарливо към задълженията си на лечител. Непрекъснато уверяваше, че сиканските жреци не са по-лоши от него и че умеят да зашиват рани, да нагласяват счупени кости и да карат болните си да заспиват освежителен сън с глухия тътен на малък барабан.

— Няма на какво да ги уча — говореше Микон, — нито пък те ще ме научат на нещо повече, но за мен всичко е вече без значение. Може би е благородно да се церят рани и недъзи, но кой би могъл да излекува страдащия дух, ако дори и посветен като мен не се чувства никога щастлив и доволен?

Не можех да го извадя от унинието му и Арсиное не знаеше как да го утеши, макар самата тя да бе започнала отново да се радва на живота. Една сутрин лечителят се събуди късно, погледна към синеещите се в далечината върхове и сияйното слънце, потърка очи и вдъхна свежия утринен въздух и смолистия аромат на дърветата. После сложи ръка на рамото ми и каза:

— Време е и мисълта ми е ясна, Турмс. Лечител съм, разбирам, че съм отровен от пагубното питие на сиканите. Дълго време живях като в мъгла и не различавах кое е истина и кое — бълнуване. Но всъщност може би действителността и сънят не се различават толкова, може би те дори се пресичат, тъй че човек може да спи и да бодърства в едно и също време. — Той ме държеше здраво с меката си ръка и продължаваше да говори: — В минути на просветление знам и разбирам, че не мога да се опирам на разума си и на обичайните представи. Възможно е те да са само навик, вредна привичка, според която приемаме, че събитията следват едно подир друго. Нима не би могло да е иначе, нима не би могло всичко да се извършва или да става едновременно, но ние да не забелязваме това? — Той се усмихна, което беше наистина рядкост за него в последните месеци, погледна ме ласкаво. — Мигът на прозрението ми може би не е чак толкова важен, както ми се струваше в началото. Но ето че сега ти, Турмс, ми изглеждаш огромен, а тялото ти изведнъж заблестя като огън. Виждам пламъците през дрехите ти. Обаче знам, че това е невъзможно… Напоследък размишлявах доста за смисъла на живота и открих много неща, които излизат извън пределите на нашата действителност. Но всичко си има своите граници и бях решил, че знам повече, отколкото бих могъл да си позволя. Само че ето — озовахме се при сиканите, вкусих от питието им и разбрах защо всъщност съм се появил на този свят и в какво се крие смисълът на живота ми. — Той продължаваше да държи ръката си на рамото ми. — Това са дълбоки познания, Турмс, и аз ти ги предавам сега. Никога не търси смисъл в нещата. Това е само загуба на време. Мисълта ни е като ризница, която ни ограничава в света, който виждаме, но без да успее да ни предпази от него. Смисълът на нещата е само във въображението ни и ние тичаме към него като към завършек на надпревара. Само че такъв завършек няма. Няма нужда от никакъв смисъл. Има само осъществяване. Ако човек успее да проумее това, той би се освободил от властта на боговете.

Той пусна рамото ми, докосна с пръсти тревата под нозете ни, погледна пак към сините планини и каза:

— Би трябвало да се радвам, че знам толкова много, но вече нищо не ме утешава и се чувствам така, сякаш съм тичал няколко дни без отдих. Дори мисълта, че някога може да се събудя и да видя земята също такава зелена и красива, както в детството ми, и всичко наоколо да е радостно, не ме утешава. Впрочем днес съм доволен от себе си. Ти, Турмс, ми изглеждаш силен и непобедим и аз веднага те познах, което ми се случва рядко напоследък.

Гледах го със съчувствие и сякаш различих печата на смъртта върху лицето му. Стана ми жал за Микон, все пак той ми беше добър приятел, но погледът ми го обиди.

— Не, Турмс, не бива да ме съжаляваш. Такъв, какъвто си — а да се промениш е невъзможно, — ти не би трябвало да жалиш никого и нищо. Съчувствието ти ми причинява болка, а аз бях изпратен от боговете при теб съвсем не случайно и ти ме позна веднага. Тъй че познай ме и тогава, когато се срещнем отново! Жалостта ти не ми е нужна.

Отеклото и подпухнало лице на Микон изведнъж ме отблъсна — на него беше изписана такава завист, че сякаш дори слънцето помръкна. Той го почувства, прикри очите си с ръка, стана и си тръгна, като се олюляваше.

— Гърлото ми е пресъхнало — изломоти. — Ще отида да се напия от извора.

Исках да го съпроводя, но той ми махна сърдито и аз го оставих сам. Повече никой не го видя. Търсихме го няколко дни, сиканите също го търсиха, но от него нямаше и следа. Тогава разбрах, че Микон е имал предвид съвсем друг извор.

Не го осъждах, защото смятах, че всеки човек има право на избор — да продължава живота си или да се откаже от него като от робски тежък труд. Оплакахме го и принесохме жертвоприношение в негова чест, но скоро на мен ми олекна. Та той беше толкова навъсен и мълчалив, че като облак смрачаваше съществуванието ни! Но Хиулс тъгува дълго за Микон, който често се беше разхождал с него, беше слушал детското му бърборене и беше дялкал дървени играчки за момченцето с острия си лечителски нож, без да го е грижа, че бе похабил по този начин острието на ценния инструмент.

Арсиное се разсърди много, когато разбра за случилото се и се нахвърли да ме обвинява, че изобщо не се бях погрижил за Микон.

— Но всъщност какво ме засяга всичко това? — възкликна тя най-накрая. — Странно е, че той все пак не почака първо да родя, преди да се самоубива. Би могъл да ми е от помощ. Знаеше много добре, че съм бременна, а аз бих искала да ми помогне истински лечител, а не да се осланям на сиканските баби.

Не обвиних Арсиное за жестоките й думи, тъй като жените, които чакат дете, са обикновено доста гневливи, а Микон в името на приятелството ни наистина би могъл да изчака раждането на детето. Но когато й дойде времето, Арсиное роди момиченце и раждането мина леко. Тя роди детето, легнала на тръстиковата постеля, и отказа да ползва родилното столче, което й предложиха сиканските жени.