Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (11) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

По време на войната с персите аз си заслужих името на човек, който се присмива на смъртта. Дорией се беше прославил като умел пълководец, начело с него беше безопасно да се влиза в бой. Но когато персите обсадиха Милет откъм сушата, Дорией каза:

— Милет все още предпазва йонийските градове зад гърба си. Но на сушата персите биха ни победили. Всеки от йонийците мисли единствено за собствения си град. Ето защо помежду ни цари неразбирателство. А корабите ни все още са на брега на остров Ладе!

Дорией си беше пуснал брада. Шлемът му беше украсен с конска грива, а щитът му беше обкован със сребърни фигури на герои. Той се огледа наоколо и продължи:

— Милет, този златен град с непристъпни стени, е капан за мен. Не съм свикнал да защитавам стени. Единствената защита, от която имам нужда, е собственият ми щит. Турмс, приятелю, хайде да напуснем Милет! Този град вони на мърша!

Аз недоумявах:

— Нима предлагаш да зарежем твърдата земя заради плъзгаща се под нозете ни палуба и да водим корабни боеве? И това го казва човек, който не е привикнал към морето и пребледнява при вида на прииждащите вълни?!

Дорией отговори:

— Лято е и морето е спокойно. Освен това аз съм хоплит^[1] и предпочитам да се бия на чист въздух. Корабът се движи, а градските стени — не. Да тръгнем към Ладе — да видим как стоят нещата там.

И тъй, намерихме лодка, която да ни откара до Ладе. Това не беше никак трудно, тъй като между острова и града имаше много лодки, с които се превозваха продоволствия, плодове и вино за моряците, а към града пък често идваха моряци, желаещи да се порадват на златния град.

Там имаше безброй бойни кораби от цяла Йония, сред които най-мощни бяха милетските. Тези, които бяха във водата, излизаха един след друг в открито море през тесния пролив, нареждаха се във върволица и греблата им проблясваха на слънцето. Спускаха се напред, като разпенваха вълните, гонейки въображаеми врагове, и се упражняваха да забиват подводните си ударници в също такива въображаеми вражески кораби.

Но повечето кораби бяха изтеглени на сушата. Моряците смъкваха платната и старателно ги нагласяваха като навеси, където да се крият от слънцето. Въздухът бе изпълнен с подвикванията на търговците, и врявата на пияните моряци, които се препираха с висшестоящите, а тук-там някои от тях бяха заспали, без да обръщат внимание на шума.

Дорией им извика гръмогласно:

— Безделници, защо пиянствате, когато персите могат да се появят всеки момент? Говори се, че имат над триста кораба!

Отговориха му:

— Надяваме се персите да имат хиляда кораба — та нали тогава най-сетне ще свърши тази проклета война. Ние сме волни йонийци, еднакво добре се бием и на суша, и на море, а в морски бой досега никакъв враг не е могъл да ни срази. — Но след тези думи започнаха да се оплакват: — Ако знаете само, как са ни омръзнали честолюбивите ни и безсърдечни военачалници! Заставят ни да гребем в най-голямата горещина и издевателстват над нас по-зле и от персите. Погледнете кървавите пришки по дланите ни и опърлените ни лица!

И те ни показаха ръцете си, изнежени ръце на граждани, непривикнали към тежък труд. Не беше умно от тяхна страна, че смятаха за безсмислена изнурителната подготовка.

— И ето — продължаваха те, — ние си избрахме нови, по-умни военачалници и решихме да отдъхнем и да наберем сили, след което да се нахвърлим като лъвове срещу персите и да ги разгромим!

Обикаляхме брега от група на група и разглеждахме бойните кораби. Навсякъде се чуваше ропот. Караха се даже помежду си и самите командващи, обясняваха си кой на кого трябва да се подчинява. Чухме още, че по мнението на някои моряци, на десет хоплити би трябвало да се падат по сто гребци.

Дорией поклати глава и каза:

— Броят не е решаващ, а умението на воините. Ако обстоятелствата принуждават военачалниците да хвърлят в бой неопитни воини, първото правило на военното изкуство гласи: тези хора трябва да бъдат заставени да маршируват дотогава, докато не грохнат, не огладнеят до смърт и не изпаднат в отчаяние. Чак тогава при вида на врага те няма да се обърнат и да побегнат, а ще съберат всичките си сили и ще го нападнат. Ето защо са прави тези, които карат гребците да гребат без отдих…

Едва вечерта донесе дългоочакваната прохлада. Повърхността на морето приличаше на тъмночервено искрящо вино, когато към брега се приближиха последните пет кораба. Това бяха само петдесетвеслени съдове, чиито гребци се трудеха неуморно и изпълняваха командите ритмично като един.

Дорией ги наблюдаваше със задоволство и най-накрая предложи:

— Да отидем и да видим кои са и кой ги командва!

Гребците издърпаха веслата и скочиха в морето, за да избутат корабите на сушата. Но преди това хвърлиха във водата някои от другарите си, които бяха загубили съзнание. Щом дойдеха на себе си, те изпълзяваха на брега и падаха изнемощели на пясъка. Ако не беше помощта на другите, някои от тях сигурно щяха да се удавят. Корабите бяха без украшения или фигури на носовете си, но изглеждаха маневрени и годни за дълго плаване. Миришеха силно на смола и катран.

Почакахме, докато всички се насъбраха и запалиха огън. Вечерята им се състоеше от супа от корени, хляб и зехтин. Щом почувстваха аромата на топлата супа, лежащите по брега запълзяха към казана, безсилни да се изправят на крака. Приближихме се към вечерящите и ги попитахме:

— Кои сте и откъде сте? Кой е водачът ви? Те отговориха:

— Ние сме бедни и незнатни мъже от Фокея^[2], а нашият военачалник се казва Дионисий. Той е жесток и безжалостен човек. Отдавна да сме го убили, но просто не ни достига смелост.

А в същото време се смееха и гримасничеха безобразно. Явно беше, че храната им се нравеше, макар да не можеше да се сравни с яденето, което се даваше на милетските кораби. Те ни показаха предводителя си, който с нищо не се различаваше от тях — едър на ръст, брадат и мръсен.

Дорией пристъпи към него. Обкованите със сребро доспехи на спартанеца подрънкваха величествено, а гривата на шлема му се развяваше на вятъра.

— Дионисий от Фокея — обърна се към главатаря той, — аз и другарят ми искаме да дойдем като хоплити на един от твоите кораби и да се бием срещу персите.

Дионисий се разсмя с хриплив глас:

— Ако имах пари, бих те поставил на носа на кораба си — само видът ти е в състояние да обърне персите на бяг. Но аз нямам нищо, освен кожения шлем и щит и влизам в бой не за пари, а за да защитя града си и да се прославя. Надявам се обаче покрай другото да заловя няколко персийски кораба, за да не останат хората ми съвсем без плячка. Иначе те ще изпълнят това, което ми обещават всеки ден с най-долни проклятия — да ме убият и да ме хвърлят в морето.

Не изтърпях и се намесих в разговора:

— Не дразни другаря ми. Той не обича шегите. В наши дни хоплит на кораб струва пет, дори десет драхми на ден.

Военачалникът отговори:

— Аз също се смея рядко, навярно тъй рядко, както и твоят другар, макар че в последно време ми се налага да го правя по-често. В лагера има доста повече от златото, сечено в Персия, отколкото може да се предположи. Тук хората пият и се веселят, пеят и танцуват, гуляят и се карат. Ето и аз — човек, мрачен по природа — съм се научил да се смея и дори да веселя хората си. Но ще ви кажа още нещо: по-голяма глупост от това, което искате от мен, не бях чувал досега. Защо ви е на вас, явно опитни в боя хора, да идвате при мен и да ми предлагате услугите си, макар платната ми да не са нашарени на ивици и да нямам златни гривни на китките си?

— Много просто — побърза да отговори Дорией. — Каквито и да са платната, по-добре е човек да служи на кораб, чиито гребци са опитни и работят в такт и по команда, отколкото на кораб, където непрекъснато се карат и сменят водача си според настроенията. Не владея изкуството на морския бой, но съдейки по това, което видях днес в Ладе, ти си единственият човек на този остров, който ми вдъхва доверие.

Думите ни се понравиха на Дионисий и той ни нае. Заменихме остатъците от бойните си трофеи за големи количества месо, което принесохме в жертва на Посейдон. Купихме също и вино и почерпихме уморените хора на Дионисий.

— Ние, жителите на Фокея, живеем и умираме в морето. Нашите предци са основали Масилия^[3] — най-отдалечената от всички гръцки колонии, от другата страна на Западното море. Предците ни са владеели съвършено морския бой, сражавали са се с тиренците на запад, но за нещастие, не са се връщали обратно по домовете си, за да ни предадат своя опит. Ето защо сме длъжни да научим всичко отначало и да не разчитаме на ничия помощ.

В потвърждение на думите си Дионисий заповяда да изсвирят с бойната раковина и сам започна да вдига заспалите воини с ритници. Въпреки нощния мрак те бързо вдигнаха мачтите на корабите и още преди да бях успял да стъпя на палубата, над главите ни се развяха белите платна. Но Дионисий си оставаше недоволен. Той викаше, ругаеше, нанасяше жестоки удари по гърбовете на моряците с възлестия си камшик и при това ги наричаше „охлюви“.

Шумът и виковете разбудиха целия остров. Вдигна се тревога, разнесе се слух, че персите се приближават. Мнозина се разтрепериха от страх и хукнаха да се крият из храстите. Водачите им напразно се опитваха да въведат ред. В лагера настъпи още по-голяма суматоха, отколкото през деня. Когато се изясни, че Дионисий е затръбил с раковината само за собствено удоволствие и за да накара хората си да вдигнат платната в мрака, почти всички водачи се втурнаха към нас с голо оръжие в ръце и заплашиха да ни убият, ако не ги оставим да се наспят. Но хората на Дионисий се втурнаха на свой ред към тях, опънали въжета, така че много от нападателите се оплетоха в тях и изпонападаха, а някои дори изгубиха мечовете и щитовете си в тъмнината. Ето как за малко на острова не избухна истинска война между йонийците. Но всички бяха прекалено сънени и уморени, за да се бият. А някои бяха така пияни, че дори не помнеха на сутринта къде се е дянало оръжието им.