Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (36) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

Гребците бавно въртяха веслата, а този който отмерваше такта с бронзовия гонг, го вършеше със сънливи движения. Дионисий седеше заедно с Микон и Дорией на кърмата и беше подпрял лакът на един от прощалните подаръци на Кринип — миризлива овча кожа. Тримата пиеха вино и явно бяха в добро разположение на духа. От време на време Дионисий се провикваше към гребците да действат по-усърдно, но през по-голяма част от времето седеше мълчалив и слушаше какво му говори Микон. А той се беше впуснал в обяснения за отвъдното, за престола на забравата, за посвещението и завръщането.

Дионисий каза:

— Не вярвам особено в завръщането. Докато са силни мускулите ми и стомахът ми издържа на лошата храна в морето, а и зъбите ми са на мястото си, ще съм доволен и няма да мечтая за нищо друго. Но като гледам сега безкрайната морска шир, лазурното небе и чувам плясъка на вълните, бих искал някой ден да се върна отново дори и в образа на малка бяла чайка, само и само да видя отново цялата тази красота — тесен лек кораб, който се носи по вълните и гони безумната си мечта.

Усмихнах се тихо, като чух опитите на Дионисий да бъде поетичен.

— Красиви са белите колони на храмовете и стените им, издигнати от лъскав мрамор — подхвана Дорией. — Красива е синята планина, която се очертава в далечината. Красива е и долината, в която тече жълтата река Еврота. Красиви са и голите момчета, удряни с бич пред храма на Артемида в чест на суровата богиня, които не издават нито стон. Красив е и победителят, който пръв пристига на начертаната линия, — задъхан, не може да си поеме дъх. Но според мен най-красив е воинът, който пада в бой с окървавена глава, ала не се предава пред по-силния враг, нападнал родината му.

Микон каза:

— Красив е белият гълъб, красиво пълзи и змията изцелителка, която съпровожда Асклепий. Но най-красив е посветеният, който в предсмъртния си час отваря широко очи и на устните му се изписва блажена усмивка, защото умее да проникне в тайните на отвъдното.

Аз рекох:

— Не бих искал да споря с вас кое е най-красивото на света, макар много добре да знам що е то, а и вие знаете, макар да се правите, че не го съзнавате. Ето защо се опитвате да се утешите, като пиете вино и говорите безсмислици.

Започна да се смрачава, на небосвода блеснаха звезди и Дионисий извика на гребците да прекратят с гребането, след което заповяда трите кораба да бъдат вързани един с друг. Дойде време да бъде раздадена храната и всички да се оттеглят, за да отпочинат и да наберат сили за утрешния ден.

Микон занарежда красиво с мекия си глас:

Сънят е брат на смъртта,

а страданието — брат на смъртния.

Океан от сълзи не може да го побере,

но мен не ме е страх — нали съм посветен.

О, явете се пред мен, тайнствени богове,

и сложете в устата ми медна монета,

отведете ме при извора на истината

и не заключвайте след мен портала на забравата.

Йаооо! Йаооо!

Но това не беше заклинание на посветен, а само викът на Якх.

Вече цели три дена плавахме в открито море и гребците се трудеха непрекъснато, тъй като нямахме попътен вятър. Но никой от фокейците не роптаеше, всички охотно се подчиняваха на заповедите на Дионисий, радвайки се, че с всеки замах на веслата се отдалечаваха все повече и повече от жестоките картагенци. Нощем връзвахме корабите един за друг, а котката на Арсиное скачаше от палуба на палуба и очите й, светещи в мрака, предизвикваха суеверен страх у моряците.

Привечер на четвъртия ден Дорией се приведе в достолепен вид, въпреки че раните му все още не бяха съвсем минали, след което взе меча си в ръце и започна да разговаря с него и да си тананика бойни химни, за да повдигне духа си. След това отиде при Дионисий и застана пред него с широко разтворени крака.

— За какво мислиш, Дионисий от Фокея? — попита спартанецът. — Ние отдавна сме се отървали от картагенските кораби. Слънцето и звездите ми подсказват, че с всеки изминат ден напредваме все по на север. Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до Ерикс.

— Прав си, Дорией, и аз наистина имах намерение да поговоря с теб за това — добродушно отвърна Дионисий и направи знак с показалец на хората си. Те хванаха Дорией за ръцете и краката и го вързаха така, че да не може да ги движи. Всичко стана тъй мълниеносно, че спартанецът дори не успя да размаха меча си. Той взе да се гърчи и да ругае страшно, но след известно време си спомни за достойнството си, замълча и впери ненавистен поглед в Дионисий.

— Виж какво, Дорией, потомъко на Херакъл — миролюбиво започна Дионисий, обръщайки се не само към пленника, но и към хората си, които се бяха подчинили доста неохотно на заповедта му да нападнат Дорией, — уважаваме твоята смелост, а и по произхождение стоиш по-високо от нас, но не можеш да отречеш, че ударът с весло по главата, който получи при боя в Ладе, напомня за себе си от време на време. Твоят божествен праотец Херакъл също е имал умопомрачения. Казват, че по време на подобни пристъпи чувал в ушите си вой и непрестанен детски плач. Много се огорчих, когато видях, че разговаряш с меча си, сякаш е живо същество, а не бездушен къс метал. А още по-тежко ми стана, когато започна да говориш за звездите, слънцето и за морските дела, от които нищо не разбираш. За твоя собствена сигурност ще ми се наложи да те оставя вързан в сандък за въжета, докато не се вразумиш, а и докато не стигнем до Масилия.

Моряците се опитаха да успокоят Дорией и го потупаха по рамото:

— Не ни се сърди, постъпваме така за твое собствено добро. Водните простори често побъркват непривикналите към тях. Дори и хитроумният Одисей е трябвало да се върже за мачтата, когато щял да чуе песента на сирените.

Дорией се тресеше от ярост, та чак корабът подскачаше. Той викаше:

— Защо, о, защо трябва да плаваме към Масилия? Вместо тежко морско пътешествие аз ви предлагам лек бой на сушата, след което ще се сдобием с короната на Сегеста, а аз ще поделя между вас тамошната земя. Ще можете да вдигнете домове и да заживеете там, както и да отгледате бъдещи воини — вашите собствени синове. Робите елими ще ни бъдат от полза, а що се отнася до сиканите, аз ще ви позволя да се възползвате и от тези племена — мъжете им ще ви научат да ловувате, жените им ще ви бъдат наложници… Дионисий иска да ви лиши от всичко това!

За да заглуши думите му, Дионисий се разсмя гръмко, плесна с ръце бедрата си и възкликна:

— Чуйте го, чуйте го само, фокейци! Този човек наистина не е на себе си. Той ви предлага да изоставите морето и да копаете земята! Никога не съм чувал нищо по-налудничаво!

Но хората му нерешително пристъпваха от крак на крак, гребците изоставиха местата си и дойдоха на палубата, а моряците на двата петдесетвеслени съда се събраха на кърмите им, за да чуват по-добре. Тогава Дионисий замълча и натисна със сандала си устата на Дорией, който лежеше на дъските на палубата, след което се обърна към всички насъбрали се:

— Плаваме на север, към Масилия, и достигнахме вече тиренските води. Късметът винаги ме е съпътствал и аз имам вяра в себе си, че и този път ще съумея да се справя с трудностите. В Масилия правят отлично червено вино и дори най-големите бедняци ядат хляб и мед, а бели като сняг робини човек може да си купи само за няколко драхми.

Дорией вдигна рязко глава, за да се освободи от стъпалото на Дионисий, и завика:

— Вместо опасни приключения и чужди богове аз ви предлагам чудесна страна, където храмовете са също като гръцките, а варварите почитат всеки, който говори гръцки. Предлагам ви кратко пътуване и лека война. Сами видяхте как се бия. Така че, обещавам ви, че до края на дните си ще живеете спокойно под сянката на короната ми.

Дионисий искаше да удари спартанеца по главата, но фокейците го възпряха. Някои от тях размишляваха на глас:

— Той има известно право, а и ние не знаем как ще бъдем посрещнати в Масилия. Тиренците са могли да потопят без особен труд стоте кораба на предците ни, а ние сме само около триста души и няма да издържим дълго, когато морето почернее и почервенее от тиренските кораби.

Дорией продължаваше да крещи:

— Триста храбреци под моя команда — това е огромна сила. В боя аз няма да се крия зад гърбовете ви, а ще ви поведа напред. Вие не сте с всичкия си, а не аз, ако вярвате на Дионисий, а не на мен.

Дионисий вдигна ръка, за да усмири хората си:

— Престанете да крякате като патоци, искам да ви кажа нещо! Да, вярно е, че се съветвах с Дорией. Да, вярно е, че няма да загубим нищо, ако развържем война срещу Ерикс и вярно е също така, че Картаген няма да ни пощади. Разбирам всичко това и ако по някаква причина не успеем да се доберем до Масилия, непременно ще хвърлим котва на брега на Ерикс.

В морето думата на Дионисий означаваше повече от тази на Дорией и след като поспориха, хората решиха все пак да продължат плаването към Масилия…

Пътуването в непознато море е винаги рисковано. Капризният вятър ни носеше по вълните тъй дълго, че питейната вода започна да се вмирисва. Много от моряците се разболяха от треска, а някои имаха видения.

Освен това животът на кораба беше отровен от воплите на Дорией и опитите му да се откопчи от сандъка, в който беше затворен. Арсиное ставаше все по-бледа и с всеки изминат ден, често се оплакваше от скука и призоваваше смъртта. Нощем тя ме молеше да освободя Дорией и да вдигна бунт, тъй като гибелта в битка според нея би била много по-щастлива участ от безцелното плаване по морето, вмирисаната питейна вода, червясалото брашно и гранясалия зехтин.

След около месец на хоризонта се показа земя. Дионисий загреба с ведро морска вода, помириса я, опита я на вкус, внимателно разгледа дъното на ведрото, където беше стигнала тинята, и накрая каза:

— Тази страна ми е неизвестна, макар да се простира далече на север и на юг. Според мен пред нас е италийският бряг, което означава, че вятърът и теченията са ни отнесли далече на изток.

Скоро срещнахме два гръцки търговски кораба и търговците ни съобщиха, че плават към домовете си в Куме, а недалеч оттук се простират земите на етруските. Когато Дионисий им поиска прясна вода и зехтин, те изгледаха с подозрение загорелите ни лица и окаяния ни вид.

— Нямаме право да продаваме вода и храна на непознати в морето. Брегът е съвсем наблизо и у рибарите навярно ще се намери всичко, което ви е нужно.

Дионисий реши да не ги граби — все пак бяха гърци. Оставихме ги да продължат плаването си, а самите ние се насочихме към сушата. Така или иначе — нямахме друг избор. Скоро намерихме сладководен извор, около който бяха издигнати колиби с тръстикови покриви. Етруските се държаха по-различно от варварите и не побягнаха, когато ни видяха. Колибите бяха обшити с дъски, а съдовете им за хранене бяха метални. Посудата, която използваха при обреди, беше от изпечена глина, боядисана в черно, а жените им носеха много изящни украшения.

Слънчевият бряг със синеещите се в далечината планини ни допадна много — дори гребците не пожелаха да грабят или да насилват. Нужно ни беше време, за да се запасим с достатъчно вода, и никой от нас не бързаше обратно на кораба, дори и самият Дионисий, макар прозрението да му подсказваше, че не е безопасно да се задържа дълго време на непознат бряг. Все още бяхме около извора и свещените дървета наоколо, когато към нас се приближи стремглаво колесница, запрегната с два коня. На колесницата стоеше въоръжен мъж, който започна направо да вика, че е необходимо да му покажем съдоходно разрешение. Престорихме се, че не го разбираме, и след като хвърли кратък поглед към оръжието ни, той заповяда да се върнем на кораба си и да отплаваме оттук. След всичко това мъжът се отдалечи също тъй стремително с колесницата си, както беше дошъл. Във въздуха се носеше само прахът от бронзовите й колела. Само след миг бяхме заобиколени от копиеносци, които се установиха на известно разстояние от нас.

Те не ни попречиха да се качим на корабите си, но когато се отдалечавахме, метнаха няколко копия към нас. След като излязохме в открито море, видяхме стълбове дим на сушата, а след това от север към нас заприиждаха бързоходни бойни кораби, чиито гребци гребяха с пълна сила. Искахме да отплаваме колкото се може по-далече от брега, но течението ни попречи, тъй че неприятелят ни настигна. От чуждите кораби махаха яростно с щитовете си към нас, но ние се правехме, че не ги забелязваме.

След като разбраха, че нямаме намерение да спираме, от главния кораб пуснаха стрела със сноп кървави пера, вързани за нея. Тя изсвистя и се заби на палубата ни. Дионисий я изтръгна и я разгледа внимателно.

— Струва ми се, че разбирам какво означава това. Но аз съм търпелив и няма да се хвана за меча, докато не ме нападнат. Тъй или иначе — не бих могъл да настигна толкова леки и бързи кораби.

Корабите не ни оставиха на мира до залез-слънце, а когато брегът в далечината потъмня, те заеха бойни позиции и ни нападаха от няколко страни. Виждах как се приближават към нас и как носовете им порят вълните.

Чу се трясък и грохот — това беше от удара на неприятелските съдове в петдесетвеслените ни кораби, които бяха от двете страни на главния ни кораб. До нас достигнаха предсмъртните викове на някои от гребците — стрелите и копията ги бяха застигнали през отворите за веслата. Скоро двата по-малки кораба забавиха ход и почти спряха. Единият от вражеските съдове, който се оказа рамо до рамо с нас, успя да откърти и двете ни рулеви весла. Дионисий изрева от негодувание и собственоръчно хвърли привързаната към въже котва, която се заби в кърмата на вражеския съд. Част от дървената обшивка на кърмата се отцепи. Гребците се опитаха да изтръгнат котвата, а бойците ги предпазваха с щитовете си, но от височината на нашия кораб се оказа съвсем лесно да избием повечето от тях с копията си или да ги съборим зад борда с помощта на веслата.

Врагът реши да ни атакува откъм носа, но не му се удаде да пробие веднага здравите греди, от които беше построен съдът ни. Поискаха да ни нападнат още веднъж, ала се разминаха и ни се врязаха отстрани. Още преди гребците да успеят да освободят кораба си с помощта на веслата, по-голяма част от тях станаха жертви на копията ни.

Боят продължи кратко време, но загубите ни бяха чувствителни — на първо място това засягаше двата петдесетвеслени съда. И макар че успяхме да потопим един от корабите, който Дионисий уцели удачно с котвата, неудържимият натиск на етруските го накара да се замисли и да започне да се чеше по брадата. Постарахме се колкото се може по-бързо да поправим рулевите си весла, а екипажът на петдесетвеслените кораби затъкна отворите с овчи кожи, но чак на разсъмване успяхме да изгребем всичката вода от трюмовете. Уви, солената вода се беше смесила с питейната, а запасите храна, които бяхме взели от поселището на брега, се бяха намокрили.

Най-лошо от всичко беше, че не можехме да се откъснем от етруските бойни кораби. Пострадалите от боя съдове се насочиха към брега и скоро се скриха в тъмнината, но оцелелите се намираха все още наблизо. Когато настъпи нощта, етруските поставиха на кърмите на корабите си котли с горяща смола. Опитахме се да ги потопим, но напразно. Леки и бързи, корабите им лесно ни се изплъзваха и обсипваха палубите ни със стрели.

Дионисий предложи:

— Хайде да се посъветваме и да решим как да действаме срещу тези странни противници. Къде се е видяло такива малки кораби да нападат нашия огромен съд с три реда весла! Тиренците не се придържат към общоприетите правила на морския бой, според които в схватка влизат кораби от един и същ вид, а леките бойни съдове се използват за други цели.

Аз възразих:

— В крайбрежните си градове тиренците имат сигурно и големи кораби. Предполагам, че именно затова запалиха смола — за да ги привлекат на помощ.

Котката на Арсиное пристъпваше безшумно около нас, спираше се често около Дионисий и няколко пъти се отри в краката му, след което се протегна и започна да дращи с нокти палубата. Дионисий възкликна във възторг:

— Свещеното животно е по-умно от всички нас! Погледнете, то е обърнало глава на изток и дращи палубата, за да предизвика източен вятър. Хайде всички да задращим палубата и да засвирим с уста, подражавайки на вятъра.

И той заповяда на хората си да застанат на колене по палубите и на трите кораба, да дращят с нокти по дъските, да галят нежно мачтите и да подсвиркват. Някои дори изпълниха танца на дъжда, който бяха научили още от Фокея. Със своето странно поведение те толкова много наплашиха етруските, че последните предпочетоха да се отдалечат малко от нас. Но колкото и да се мъчихме, не можахме да предизвикаме вятър. Дори напротив, престана да духа и лекият ветрец, който галеше по-рано вълните. Морето застина съвсем неподвижно. Като разбра безплодността на усилията ни, Дионисий заповяда двата петдесетвеслени кораба да бъдат привързани към нашия, за да могат хората спокойно да отдъхнат, да се помолят, да се измият, да срешат косите си и да намажат телата си с благовония, та да посрещнат достойно смъртта на сутринта.

Забелязахме по това, че светлината от тиренските кораби ставаше все по-малка и по-малка, че те се отдалечават от нас. Бяхме заобиколени от пълен мрак, тъй че едва-едва различавахме водата зад кърмата. Аз възкликнах:

— О, Дионисий от Фокея, на теб отново ти провървя! Вражеските съдове си отидоха. Етруските се боят да останат нощем в морето, затова се изтеглиха към брега.

Дионисий загуби много време, за да се вглежда в непроницаемия мрак. Неочаквано откъм кърмата се дочу трясък и удари на брадва. Запалихме факли и видяхме, че някои от хората на етруските преспокойно чупеха рулевите ни весла. Фокейците завикаха, че в Тиренско море властват чужди богове, които трябва да бъдат омилостивени по някакъв начин, иначе всички ще загинем. Някои питаха издевателски Дионисий:

— Къде е късметът ти сега, а?

След като извършиха черното си дело, етруските се гмурнаха под вода, преди да успеем да се разправим с тях, и отново запалиха котлите със смола на палубите си. Дионисий заповяда и нашите кораби да бъдат осветени, за да успеем да ги поправим преди разсъмване. Той си скубеше косите и крещеше:

— Къде се е чуло и видяло корабите ми да светят нощем, като че ли са някакви бордеи?

Чувствах се престъпник, задето бях отмъкнал Арсиное от храма й и я бях обрекъл на гибел в морето. Спуснах се долу и надникнах в каютата на жрицата. Тя лежеше отслабнала и бледна, а очите й бяха още по-големи и по-тъмни от обичайното.

— Арсиное — казах аз, — корабите на етруските почти са се долепили до нашите. Рулевите ни весла са счупени. На разсъмване ще пристигнат още вражески съдове и ще ни довършат. Не можем да се скрием, тъй като морето е съвсем спокойно и неподвижно, а опитите ни да предизвикаме вятър се оказаха безуспешни.

Арсиное въздъхна в отговор:

— Ах, Турмс, лежах тук и броях дните си. Да, между другото, страшно много ми се хапват печени миди.

Реших, че е смъртно уплашена и затова говори несвързано. Докоснах с ръка челото й, но то беше хладно.

— Арсиное — едва събрах сили да продължа, — колко съжалявам, че те отвлякох от храма на Афродита! Но все още не всичко е изгубено. Можем да вдигнем знака на мира пред етруските кораби и да те прехвърлим при тях преди началото на битката. Ще им обясниш коя си и те няма да ти причинят зло, тъй като етруските са богобоязлив народ.

Но Арсиное не разбираше колко мъчително ми беше да произнеса всичко това, та ме погледна недоверчиво и прехапа устни.

— Защо трябва да постъпим така? Лошо ли ми е тук? Или може би мечтаеш вече за белите робини на Масилия и искаш да се отървеш от мен? Навярно съм погрозняла и не те привличам вече.

Да се разговаря с нея беше невъзможно и безполезно. Щом се опитах да й обясня, че желая само нейната сигурност, тя се разрида, хвърли се на шията ми и каза:

— О, Турмс, но аз не мога да живея без теб, макар да ти изглеждам лекомислена и вятърничава. Аз те обичам! Обичам те безкрайно много! Повярвай ми, по-рано не можех да си представя, че бих могла да се влюбя така! И знаеш ли, струва ми се, че чакам дете, твоето дете, Турмс! Помниш ли нашата първа среща в светилището? Колко странно, че веднага се хвърлих в обятията ти… Ах, как бушуваше тогава бурята!

— Кълна се в богинята! — възкликнах с изумление. — Но всичко това е невъзможно!

Тя се разсърди:

— Много е възможно дори, макар да ме е срам, понеже съм жрица. Но в онзи момент подобни мисли бяха далече от мен. Никога не съм изпитвала нещо подобно, Турмс! Ах, ако бяхме умрели тогава, със сплетени едно в друго тела, всичко щеше да е по-лесно!

— О, Арсиное! — простенах аз и я прегърнах крепко в обятията си. — Сега разбирам какво се е случило и какво е трябвало да се случи! Аз не очаквах нищо подобно. Колко съм щастлив, любима!

— Щастлив! — подигра ме тя и сбърчи нос. — А аз изобщо не съм щастлива и толкова ми е лошо, че дори те ненавиждам. Не съм мислила, че някой мъж може да ми причини толкова много зло. Ако си искал да ме обвържеш към себе си, ти успя, но пази се: ще ти се наложи да отговаряш за постъпките си.

Аз я прегърнах нежно и изпитах копнеж по нея. Тя беше много отслабнала и дъхът й миришеше на повръщано, тъй като нямаше сили да се измие и да се намаже с благовония. Не, бурята, която се вдигна тогава над Ерикс съвсем не беше случайна! Дорией и Микон бяха само временните й прищевки, които нямаха никакво значение. Отдавна й бях простил, толкова бях уверен в себе си и в Арсиное…

Но скоро отново си спомних къде се намираме и какво ни чака. Осъзнах, че единствено аз мога да спася Арсиное и детето си. За себе си изобщо не мислех. Отслабнал от оскъдната храна, от труда, от нощните бдения и тревожните мисли, изведнъж се почувствах отново освободен от земните окови. От глъбините на съществото ми се надигна неведома сила и аз отново можех да извърша чудо. Разтворих ръце и ги вдигнах към небето. Стъпалата ми не усещаха дъсчения под. Ръцете ми започнаха сами да се движат и аз не можех да ги спра, дори и да поисках. Сам не разбрах кога се озовах на палубата и четири пъти призовах вятъра на четири различни страни:

— Ела, ветре, разрази се, аз, Турмс, благословеният от мълнията, ви призовавам!

Викът ми прозвуча страшно в тъмнината, фокейците изоставиха заниманията си и се насъбраха около мен. Дионисий дотича и попита:

— Турмс, наистина ли призоваваш вятъра? Моля те, призови източен и не чак ураганен! Той би бил най-подходящ за нас.

Краката ми затанцуваха сами и аз се обърнах яростно към Дионисий:

— Замълчи, простосмъртни! Не гневи боговете! Обръщам се към тези, които са по-могъщи и по-древни от гръцките богове. Нека те сами да решат кой вятър да задуха! Мога да предизвикам буря, но каква ще бъде тя — не зная!

В същия миг морето се разлюля, корабите се разклатиха и над главите ни закапаха капки дъжд. Вятърът изведнъж се изви със страшна сила и Дионисий едва успя да заповяда да бъдат изгасени всички факли.

Етруските не схванаха веднага какво става и до нас достигнаха вопли на ужас: там силният вятър беше съборил котела с горящата смола, която се разля и подпали палубата им. Вълнението на морето се усилваше все повече и повече.

Аз кръжах и кръжах, без да мога да спра, и крещях в изстъпление, призовавайки още вятър. За да ме накара да млъкна, Дионисий се хвърли на гърба ми и ме събори: иначе бурята щеше да се превърне в страшен смъртоносен ураган. Щом усетих главата ми да се удря о дъските на палубата, изведнъж неведомата сила започна да се отдръпва от дълбините на тялото ми и аз отново станах обикновен човек. Трябваше да се хвана за нещо, та да не се озова в морето.

Гласът на Дионисий, даващ заповеди, се смесваше с воя на вятъра. Наложи му се сам да среже въжетата, с които бяха вързани двата други кораба, тъй като моряците не се решаваха да похабят толкова ценни въжета. От един от петдесетвеслените кораби дочухме викове за помощ, тъй като отворите от направените пробиви се бяха оказали без затъкнатите в тях кожи и корабът се пълнеше с вода. Нашият кораб също загреба вода от най-долните отверстия за веслата. Казано накратко, и на трите ни палуби цареше паника, докато най-накрая Дионисий не изрева към моряците от потъващия кораб да го напуснат и да се присъединят към нас. Моряците изпълниха с готовност заповедта му и дори някои от тях успяха да пренесат част от собствеността си, но каменният петел на Химера потъна заедно с кораба. Двама моряци загинаха, смазани от сблъсъка между двата кораба. Вторият петдесетвеслен кораб изчезна от погледа ни, носен със страшна сила от бурята.

За щастие Дионисий успя да насочи кораба ни по посока на вятъра, тъй че не се обърнахме. Съвсем не разбирах как фокейците съумяваха да гребат, след като корабът ни ту се издигаше почти направо с носа си нагоре, ту падаше надолу в бездната. Когато Дионисий вдигна малко платно, набързо поправените рулеви весла като че ли накараха кораба да бъде по-послушен. Но платното прекалено много ускори съда ни: някои от гребците изпонападаха под пейките с потрошени ребра. Чувах как стенеха и призоваваха смъртта.

Успях някак да се добера до Арсиное. Тя лежеше по корем на дъното на каютата си и се опитваше отчаяно да се хване за нещо здраво, а от носа й течеше кръв. Щом усети допира ми, тя се разрида и ме затрупа с упреци:

— Значи всичко това е пак твоя работа, Турмс! Нима беше необходимо да предизвикваш такава буря само защото научи, че чакам дете? Не можеше ли да постъпиш по-разумно?

Аз я прегърнах и я защитих с тялото си, което беше вече цялото в синини. А какво ставаше в стомаха ми — дори не искам да си спомня!

Колкото и да е странно, останахме живи до сутринта. Когато слънцето изгря, бурята отстъпи и на нейно място задуха умерен попътен вятър. С надути платна, порейки огромните вълни, ние се носехме на запад. Хората започнаха да се усмихват и да се чудят, че въпреки всичко бяхме оцелели. Дионисий раздаде на всеки по чашка неразредено вино и изля малко от него в чест на Посейдон. Много от хората му сметнаха, че последният жест не беше нужен — та нали тук властваха други богове!

В далечината видяхме да се белее платно и един от зорките ни стражеви се покатери на палубата. След малко той съобщи, че това е петдесетвесленият ни кораб, който беше оцелял. Когато слънцето беше в зенита си, успяхме да го настигнем и с радост открихме, че не е особено пострадал.

Аз наистина бях предизвикал източен вятър, макар и без да зная как. Небето се проясни, но вятърът продължи да духа няколко дни и да гони корабите ни все по-далече на запад. На четвъртия ден забелязахме бряг, а зад него в далечината се синееха планини. Дионисий каза:

— Пред нас е един от големите острови, на който предците ни са основали колонии. Между островите има прилив. Ако ни провърви, ще можем да го преплаваме и да се озовем в морето, на чийто северен край се намира Масилия.

Дионисий заповяда да се насочим на североизток по дължината на бреговата ивица, но вятърът не ни позволи да спазваме тази посока и непрестанно ни теглеше към сушата. Скоро се озовахме в малък архипелаг. Бяхме заобиколени от малки островчета и течението ни влачеше между тях. Дионисий реши, че най-добре ще бъде да изпрати напред петдесетвесления кораб, който да провери не е ли много тесен проходът. Разпореди да бъдат поставени съгледвачи на носа и на кърмата, които да потърсят място за спиране, тъй като не биваше да оставаме до падането на мрака, а се налагаше да изтеглим корабите и да ги поправим набързо.

След като отминахме един скалист нос, ние се натъкнахме на рибарско корабче, натоварено с богат улов. Успяхме да пленим трима мургави и чернооки сарди, на които се наложи да поемат ролята на водачи през непознатите за нас води. Те не говореха на никой познат ни език, но възлестият камшик в ръцете на Дионисий се оказа добър учител. Пленниците ни обясниха как именно да заобиколим опасните островни скали, за да навлезем в пролива. Ако разбирахме правилно по жестовете им, то този пролив беше достатъчно дълбок и плаването по него беше безопасно.

Забелязахме, че върховете на риболовните им копия са от ковано желязо, и решихме, че тези хора са или подчинени от етруските, или търгуват с тях.

Дионисий реши да се държи приятелски и да спечели доверието им. Той заповяда корабчето им да бъде привързано за по-малкия от нашите кораби и не позволи на хората си да унищожат мрежите и улова им. Заплати за рибата, от която се нуждаехме, с няколко от сребърните химерски монети, измъкнати от Кринип.

Сардите повъртяха монетите в ръцете си, след което ни начертаха пътя през пролива, водещ към открито море. Показаха ни и къде можем да спрем — на един от първите пустинни острови, който беше нисък и на чийто пясък можехме да изтеглим корабите си. В далечината зад този остров се виждаше синьо-зелена ивица земя и затова Дионисий не ни позволи да палим огън. Изядохме рибата сурова, поръсена само със сол, тъй като бяхме съвсем изгладнели. Гълтахме я направо с кожата и хрущялите.