Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (63) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

На дванадесетия ден на празника винаги се провеждаха свещени състезания, по време на които окончателно се решаваше кой ще бъде главният етруски град за следващите дванадесет месеца.

Беше светъл есенен ден, над свещеното езеро и над сините планини грееше топло слънце. Лукумоните и другите пратеници на дванадесетте града заеха местата си на дванадесет свещени камъка. Аз стоях зад камъка на град Клузиум, тъй като все още не бях провъзгласен официално за лукумон на града си. Все още не носех свещения плащ на божествен водач.

Първо на игрището се появи престарял авгур с полиран извит жезъл в ръка. Зад него крачеха дванадесет юноши — представляващи градовете си в състезанието. Те бяха голи, с пурпурни превръзки през челата. Всеки от тях носеше кръглия щит на града си и свещения меч. С жребий беше определен редът, в който вървяха, тъй като всички етруски градове бяха равни. Всеки от юношите се спря пред посланика на собствения си град.

След това авгурът тръгна към откритата носилка, на която седеше една девойка, и й подаде ръка, за да я придружи до каменната ложа насред арената. Тя също беше гола, само очите й бяха превързани плътно с бяла превръзка. Авгурът развърза превръзката, тя падна и откри лицето й. Девойката се уплаши и се изчерви, опитвайки се да закрие с ръце голотата си от погледите на младежите. Юношите добиха напрегнат вид — явно беше, че се готвеха за битката. Аз не разбирах нищо от целия този ритуал и усещах само, че сърцето ми ще се пръсне, защото, когато превръзката падна от лицето на девойката, видях, че това беше Мисме!

За извършването на жертвоприношението винаги избираха най-красивата и най-благородната сред етруските девойки. Изборът се смяташе за огромна чест. Но откъде бяха намерили Мисме и защо точно нея бяха избрали? — блъсках си главата, докато следях безмълвно сцената пред мен.

На игрището цареше дълбока тишина, както изискваха обичаите. Смущението и уплахата, които се четяха по лицето на Мисме, ме наведоха на мисълта, че не се беше съгласила да участва доброволно в жертвоприношението. Но избраницата трябваше да се държи така, сякаш е напълно съгласна да вземе участие в тайнството. Ето защо авгурът се зае да успокоява Мисме и тя най-накрая вдигна гордо глава и спря да се дърпа, а застана спокойно пред всички и не се опитваше вече да прикрива голотата си. Юношите я гледаха с жадни погледи, докато авгурът връзваше ръцете й със свещена вълнена лента.

Изпитвах огромна и необяснима мъка при вида на голата Мисме, тъй че ми се прииска да си тръгна, да се махна от мястото на жертвоприношението. В последния миг забелязах обаче, че двамата лукумони ме гледат изпитателно и на лицата им се четеше интерес. Точно така гледаха и към Мисме. Тогава разбрах, че съм подложен на следващото изпитание. Очевидно предполагаха, че Мисме е моя дъщеря, и искаха да видят дали съм способен да жертвам собственото си дете за свещения етруски ритуал и да докажа с това още веднъж, че съм истински лукумон.

Не знаех в какво точно щеше да се състои жертвата, но разбирах, че каменната ложа в центъра на арената е олтар и че юношите скоро щяха да се сражават един с друг с мечове. По-късно разбрах, че ранените, които съумяваха сами да излязат от арената, спасяваха живота си. Научих също, че ако някой бъде тежко ранен и падне на арената, тъй че не може да се движи, но все още не изпуска от ръката си свещения меч, може да бъде пощаден от авгура.

Изведнъж почувствах ясния поглед на Мисме. Тя ми се усмихна радостно. Усмивката й ми напомни болезнено за Арсиное. Мисме отстъпваше по красота на майка си — фигурката й все още беше прекалено момичешка и неразвита, макар гърдите й да бяха кръгли и корави на вид, краката й — стройни и дълги, бедрата й — съблазнителни, а по крехките й рамене се виеше меката й кестенява коса. Тя се държеше вече съвсем спокойно и не се смущаваше. Напротив, по сиянието в очите й разбрах, че усещаше колко силно бе желанието, което тялото й бе събудило у младежите.

Не, нямаше защо да се безпокоя за Мисме. Те бе дъщеря на майка си и знаеше отлично в каква игра взима участие. Аз си поех дъх с облекчение. Не беше важно как се бе озовала при етруските, важното беше, че сама бе дала съгласието си за участие в жертвоприношението. Изведнъж срещнах погледа на Ларс Арнт, който седеше на свещения камък на Тарквиния. Той гледаше ту към мен, ту към Мисме и в очите му прочетох възхищение от красотата на момичето. Когато се обърна отново към мен, той присви очи, сякаш ме питаше нещо. Без да се замислям, аз кимнах.

Като видя това, Ларс Арнт скочи от мястото си, съблече плаща си и го хвърли на раменете на юношата, който представляваше Тарквиния. След това съблече хитона си и свали от китките си и от шията си всички украшения, които носеше. Той положи всичко това на земята пред камъка и най-накрая махна от пръста си и тежкия си златен пръстен. После най-спокойно пристъпи към юношата и взе от ръцете му щита и свещения меч на Тарквиния, а на самия него заповяда да седне на свещения камък. Това бе нечувана чест, тъй че младежът не се почувства разочарован.

Авгурът се огледа, за да види дали има някой, който да се противопоставя на подмяната на бореца, а след това докосна с жезъла си рамото на Ларс Арнт, изразявайки по този начин съгласието си. Кожата на тялото на Ларс Арнт блестеше снежнобяла на слънцето и се отличаваше от загорелите златисти кожи на останалите юноши. Строен и мускулест, той не изглеждаше по-възрастен от другите атлети. С уста, полуотворена от нетърпение, той гледаше към Мисме, а тя му отвръщаше с поглед, пълен с любопитство и изумление. На живото й лице бе изписано задоволство от факта, че един толкова знатен мъж може да проявява интерес към нея. Този млад мъж, който беше един от най-богатите и известни тиренци, се готвеше да рискува живота си, за да я спечели.

Нищо друго не ми оставаше, освен да се усмихна и да замръзна на мястото си.

Разбрах, че всичко, което се случваше, е просто весела шега на боговете, които искаха сякаш да ми покажат колко сляп е понякога и най-проницателният човек и че няма смисъл да се отнасям сериозно към нищо, което се случва на земята. Четях в душата на Ларс Арнт като в отворена книга. Несъмнено той беше очарован от Мисме, но същевременно преценяваше колко много би спечелил, ако вземе участие в свещената битка и победи. Ларс бе претърпял поражение по време на съвета за външнополитическите дела. В Тарквиния се отнасяха не особено приятелски към него след поражението му в Химера. Старият му баща бе все още жив и имаше влияние, но Арнт се съмняваше дали би могъл да стане владетел на Тарквиния след смъртта на Арунс дори и да бъдеше назначен от баща си. Ларс Арнт бе привикнал да действа смело, напористо, в духа на новите времена, но политиката му пречеше на тези от старейшините, които държаха страната на Гърция.

Ако успееше да победи в свещеното тайнство, Тарквиния би се превърнала в главен град на Етрурия за следващата година именно благодарение на неговото участие в битката. Някога, в старите времена, самите владетели участвали в подобни тайнства, а не техни представители. Ето защо това би издигнало Арнт в очите на съгражданите му. Та нали в сегашно време беше немислимо младеж от благороден произход да се сражава в жертвоприношението, още повече пък самият пратеник на града! Ако Ларс Арнт победеше, това би се приело като добро знамение за Тарквиния. Той щеше да спечели и дъщерята на лукумон, нещо повече — внучката на самия Ларс Порсена, тъй че щяха да му обърнат особено внимание, щом предстоящата битка се свърже с идването на нов лукумон.

Боговете се усмихваха и аз се усмихвах с тях, тъй като всичко се крепеше на лъжа. Та нали Мисме не беше моя дъщеря, ала всички я смятаха за такава! Изведнъж ме осени мисълта, че в света на хората лъжата не се отличава особено много от истината. Всичко зависи от това кое хората смятат за истина и кое — за лъжа и заблуда. Боговете стоят някъде по средата между правдата и лъжата. Взех решение да призная Мисме за своя дъщеря и да й забраня да разказва на когото и да било, че не съм истинският й баща. Достатъчно беше ние двамата с нея да знаем как стоят нещата.

Авгурът надяна на врата й черен кожен нашийник и я накара да седне на края на каменното ложе. Китките й бяха все още вързани със свещената вълнена лента. След това старецът даде знак с жезъла си да започне битката. Бойците се хвърлиха един към друг и всичко се случи тъй бързо, че първата схватка ми се стори странна и безредна. Едва успях да разбера какво става, когато двама окървавени юноши вече лежаха на земята, изпуснали мечовете си от ръце.

Съгласно древния обичай в първата схватка шестима заставаха срещу шестима, крайморските градове — срещу градовете във вътрешността на страната. Забраняваше се да се нанасят удари в гърба или в хълбока на борец, който стоеше откъм същата линия. След като си поеха дъх за няколко мига, бойците отново се хвърлиха един към друг, но вече петима срещу петима. Мечовете им блестяха, а щитовете им се блъскаха с трясък един о друг. Чуха се викове и стонове и скоро битката продължи само с осмина участници. Един от ранените бе успял да излезе от арената на боя, други двама се опитваха да се измъкнат. Пълзейки и оставяйки кървави следи зад себе си, четвъртият от ранените бе загубил щита си и меча си, а бе изгубил и пръстите на ръката си, петият лежеше по гръб, от устата му течеше розова пяна — сигурен знак, че бе получил дълбока рана в гърдите, шестият от ранените се намираше под защитата на авгура, но все още стоеше на колене и размахваше меча си.

Скоро бойците, които продължиха битката, останаха само четирима и сред тях беше и Ларс Арнт. Те си хвърляха изпитателни погледи, а очите на Мисме бяха впити във владетеля на Тарквиния. Самият аз стисках с всички сили тоягата си, желаейки ако не победа за Ларс Арнт, то поне да не бъде смъртно ранен. Известно време противниците стояха един срещу друг в различните краища на арената, но скоро най-нетърпеливият се втурна към противника си. Последният го отблъсна с щита си и заби меча си в долната част на корема му. Третият от воините се възползва от благоприятния момент и се хвърли към атакуващия, за да го удари в гърба. Той не искаше да го убива, а само да го рани и да го накара да напусне боя.

Оттук нататък всичко се разви стремително: десет от най-красивите и смели младежи на Етрурия бяха победени. Някои от тях щяха да умрат от раните си, един щеше да остане с осакатена ръка. Само Ларс Арнт и борецът на Вейи не бяха ранени и продължаваха боя. Беше настъпил решителният миг. Сега изходът от сражението ще се реши в зависимост от това, кой от двамата владее по-изкусно боя с меч, кой е по-издръжлив и невъзмутим.

Двамата не бързаха. Те разбираха, че нетърпението би им донесло поражение, и затова само се обикаляха един друг и не се изпускаха от поглед. Но все пак и двамата хвърлиха светкавични погледи към Мисме, която ги следеше със затаен дъх. След това юношата от Вейи се хвърли към противника си. Щитовете се удариха с глух тътен един в друг, а от мечовете изхвърчаха искри. Никой не се оказа победител от тази схватка. След като си размениха мълниеносно десетки силни удари, и двамата отстъпиха, за да си отдъхнат. От прасеца на Ларс Арнт течеше кръв, но той се намръщи сърдито, когато авгурът понечи да го предпази и ето че юношата от Вейи изгуби за миг бдителността си, Ларс Арнт се нахвърли и заби меча си някъде под щита му. Воинът се отпусна на едно коляно, но държеше щита си вдигнат и се защитаваше ловко и умело, тъй че Ларс Арнт трябваше да отстъпи. Дълбоката рана в слабините не позволяваше на пратеника на Вейи да се вдигне на крака, но той яростно отхвърли с меча си подадения му от авгура жезъл в знак на защита, и погледна отново към Арнт.

Ларс Арнт бе принуден да продължи боя въпреки нежеланието си. Той, разбира се, съзнаваше много добре, че противникът му е по-добре подготвен, по-опитен и по-издръжлив. Ето защо Арнт взе решение да завърши колкото се може по-скоро схватката — преди ръцете му да престанат да го слушат. Той се хвърли в нападение, държейки ниско щита си, за да защити слабините си. Но юношата от Вейи отвърна ловко на удара и като изпусна само за миг меча от ръката си, взе шепа пясък и я хвърли в очите на Ларс Арнт, за да го ослепи. След това бързо хвана меча си и го насочи към откритата гръд на противника си. С всички сили нанесе удара си, след което падна изнемощял на земята. Ларс Арнт успя в последния момент да отблъсне нападателя и да отскочи встрани, тъй че мечът на противника се заби в хълбока му. Най-сетне имаше възможност да удари с края на щита си съперника си по шията, или да отреже пръстите на ръката му, държащи меча, но той се задоволи само да настъпи с крак ръката на юношата, която все още стискаше меча, и притисна с щита си лицето му към земята, без да му нанася удар. Това беше благороден жест, тъй като само миг преди това Ларс Арнт бе смъртно заплашен от същия юноша и единствено по щастлива случайност бе останал жив.

Атлетът от Вейи бе извънредно храбър младеж и направи опит да се освободи. Но не успя и не му оставаше нищо друго, освен да се признае за победен. Той зарида от мъка и отпусна оръжието си. Ларс Арнт взе меча му и го запрати далеч от арената на боя. След това протегна ръка към противника си и му помогна да се изправи, макар очите му все още да сълзяха от пясъка и да не виждаше почти нищо.

След всичко това Ларс Арнт постъпи тъй, както навярно никога по-рано никой не беше постъпвал. Огледа се с премрежени очи, дишайки дълбоко, целият плувнал в пот и кръв, кимна доволно, след което отиде при авгура и преди последният да разбере намеренията му, Ларс Арнт дръпна свещения плащ от раменете му. Изуменият авгур остана неподвижен, облечен само с риза, под която се виждаха слабите му старчески крака. Ларс Арнт се приближи с плаща под мишница към Мисме, преряза с меча си превръзките на китките й, наведе се над каменното ложе и я прегърна, след което покри и двамата с широкия авгурски плащ.

Всичко се случи толкова бързо, че присъстващите, забелязали изумлението на авгура, избухнаха в смях, който дори се усили, когато Мисме показа голия си крак изпод плаща и размърда стъпало. Двамата лукумони се смееха до забрава, тъй че дори сълзи течаха по страните им, а другите пратеници се бяха превили и се удряха по колената. Дори и юношата от Вейи се смееше, когато напускаше арената, притиснал с две ръце кървящата си рана, тъй че кръвта бликаше между пръстите му.

Смехът донесе облекчение. Мисля, че никой, дори и самият авгур, не се обиди особено от постъпката на Ларс Арнт. Напротив, всички говореха по-късно, че така е било най-добре и че не би било подходящо за внучката на Ларс Порсена и за владетеля на Тарквиния Ларс Арнт да извършват публично обичайното жертвоприношение. Лично на мен ми се стори, че Ларс Арнт и Мисме се радваха един на друг под плаща и само се прегръщаха, отлагайки за по-подходящ момент жертвоприношението.

Когато бурята от смях утихна, Ларс Арнт отметна с рязко движение плаща. Двамата с Мисме станаха прави, хванати за ръце и загледани един в друг. Авгурът дръпна плаща си и го надяна на раменете си. След като чукна с кривия си жезъл двамата по главите доста по-силно, отколкото се полагаше, той ги обяви за съпруг и съпруга, а Тарквиния — за главен етруски град на следващата година. Усмихнати, младоженците напуснаха арената. Дадоха на Мисме сватбено наметало, с което тя прикри голотата си, а челото й бе увенчано с венец от мирта. Ларс Арнт също се облече. Аз побързах да отида при Мисме и я притиснах в бащинска прегръдка:

— Само да знаеше колко се страхувах за теб!

Мисме отметна назад глава, разсмя се високо и попита:

— А сега вярваш ли най-сетне, Турмс, че съм пораснала и поумняла?

Прошепнах на ухото й, че от този ден нататък трябва да ме нарича „татко“, да се държи с уважение и да не забравя, че всички я мислят за внучка на Ларс Порсена. Тя на свой ред ми разказа тихо, как полските братя се помъчили да я защитят от гнева на римляните, как се опитали да спасят и имението ми, но тълпата го подпалила, откраднали добитъка и унищожили посевите, когато станало известно, че съм избягал от затвора. За щастие Мисме и двамата старци успели да се скрият и да спасят живота си. В същата нощ тя изкопала от тайното място златната волска глава, отчупила единия рог и го дала на двамата стари прислужници, а другият на момчето, което отначало работеше в имението ми като пастирче, а после стана негов управник.

Едва успяла да скрие в дрехата си остатъка от златната волска глава, когато стражите на Вейи, които били забелязали заревото от пожара, пристигнали и щом видели Мисме, я отвлекли със себе си. Отнесли се към нея с уважение, макар един от конниците — младежът, току-що победен от Ларс Арнт — да я притискал здраво към себе си, докато яздели.

— Аз никак не се уплаших от всичко това — уверяваше ме Мисме. — Та нали и твоят управник беше влюбен в мен и непрекъснато се опитваше да ме прегръща и да ме целува, та само добих увереност, че наистина съм красавица, и вече не се стеснявах от погледите на мъжете. Но не си мисли, че не можех да се пазя! На никого не позволявах никакви волности. Само едно нещо не разбирам — защо по-рано не ми разказа колко благородни и колко красиви са етруските? Ако знаех всичко това, отдавна щях да искам да се преместим да живеем при тях. Тук животът е толкова по-интересен! — тя ме погледна с упрек. — Аз щях да съм научила вече езика им. Нима искаше да ме оставиш в Рим завинаги, татко Турмс? Не обичам Рим, а етруските се отнасят добре към мен и аз се чувствах много добре във Вейи. Тук, във Волсиния, е също много хубаво, макар да мислех отначало, че ще ме продадат като робиня. Красивите етруски жени ме научиха на много неща и ми показаха как да се грижа за кожата си и как да сресвам косата си. Твърдяха, че съм очарователна и че на мен се е паднала честта да участвам в свещеното състезание. — Тя се намръщи и добави: — Отначало мислех, че всичко се дължи именно на външността ми, но после разбрах, че съм избрана в твоя чест, тъй като са искали да изразят по този начин уважението си към бъдещия лукумон. Чух някои неща за теб…

Бях радостен, че нещата с Мисме се уреждат по благоприятен начин и че Ларс Арнт се гордее с нашето познанство. Разбира се, той заслужаваше истинско щастие, стига дъщерята на Арсиное да бе в състояние да му го дари. Но Мисме ми се закле, че ще бъде по-мъдра от майка си и винаги ще бъде вярна на съпруга си. Тя прибави, че не била виждала по-красив мъж от съпруга си. Впрочем не можех да бъда напълно сигурен в клетвата й поради простата причина, че момичето не сметна за необходимо изобщо да дава такава клетва. Предполагах, че животът на Ларс Арнт с жена като Мисме едва ли би бил спокоен.