Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (42)

40.
Антон Коликос

— Избрах занимание, което може би ще ти достави удоволствие, паметителю Антон — каза Вао’сх. — Заинтригуваха ме предпочитаните техники на старите човешки разказвачи. Да видим дали бихме могли да възпроизведем някои от тях.

Паметителят го заведе до морския бряг,⁴ на ветровитото плато на десетина метра над едно заслонено заливче. Вятърът бе топъл и Антон долови острия дъх на цъфтяща водна растителност от огромна маса оранжеви цветя, сякаш кръстоска от листа на водна лилия и ленти от кафяви морски водорасли.

Пристигналите преди тях шумни и суетящи се мъници бяха струпали в конусовидна купчина довлечени от морето дървета, примесени със сухи трески. Един дребосък подпали купчината и се дръпна, щом пламъците запращяха. После мъниците се оттеглиха.

Останали сами, двамата историци седна на меката мъхеста растителност. Огънят се изви нависоко, хвърляйки отблясъци върху лицата им.

— Това не е ли подходящата обстановка, паметителю Антон? Безкрайни истории край огъня под открито небе до морския бряг?

Антон се усмихна.

— Разбира се, пропускаш един съществен елемент — такива истории по-добре се разказват на тъмно, отколкото на заслепяващата дневна светлина.

Вао’сх трепна.

— Никой илдириец не би изпитал наслада от това.

Младият мъж се приведе към пламъците и потри ръце.

— Ще пробваме.

Като момче понякога вечер оставаше до късно в археологическия лагер на Пим с родителите си и слушаше истории на светлината на огъня. Усети лека тъга — надяваше се, че майка му и баща му са добре. Не очакваше да разбере нещо за тях тук на Илдира.

Пое дълбоко дъх и започна:

— Още преди нашата цивилизация да е била документирана, разказвачите на истории сядали край ярки огньове в безопасност, защото страшните вълци, пещерните мечки и древните тигри се плашели от пламъците. Разказвачите подхващали истории за огромни гиганти, чудовища или хищници, които можели да отвлекат децата. — Антон се усмихна. — Разказвали и приказки за герои, воини или ловци на мамути, по-силни и храбри от всички мъже. Разказвачите използвали историите за създаване на правдоподобни сюжети в един тайнствен свят, сюжети, които формирали нравствените ни норми.

Антон спря, защото видя тъмни фигури да плуват от открито море към скритото заливче. Вао’сх проследи погледа му и каза:

— Това са риболовци. Завръщат се с прилива.

Илдирийските плувци заприличаха на Антон на пъргави видри, чийто изящен лов на храна напомняше забавна игра.

— Плувците са покрити с тънки пера над допълнителен слой подкожна мас, която запазва топлината в хладните дълбоки течения — обясни Вао’сх. — Забележи огромните им очи. Имат допълнителна оптична мембрана, която им позволява да виждат под водата. Ушите им са прилепнали плътно към гладките глави, а носовете са разположени в горната част на лицето, за да могат да плуват с ноздрите над водата.

— Какви са тези мрежи, които теглят?

— Уловът им от водорасли, ракообразни и коралови яйца. Някои отглеждат цели рибни стада за храна.

— Океански каубои.

Изпъкналостите на паметителя се оцветиха в симфония от цветове.

— Уместна аналогия. — Огънят продължаваше да пращи и припуква. — Плувците живеят на големи салове, закотвени за морското дъно. С придвижването на рибните стада или оглозгването на плантациите от водорасли, те срязват въжетата и отплуват към други части на океана.

Антон поклати глава.

— Никога няма да свикна с такова разнообразие от различни същества. Как ги запомняте всички?

— За мен е изумително, че всички хора така си приличат. Как се различавате един друг?

Антон взе една пръчка и разбута въглените.

— Просто трябва да свикнеш с нас, Вао’сх.

Паметителят посочи плувците, понесли мрежите с товара към доковете, където ги посрещнаха сухоземни работници, за да поемат дневния улов.

— Знам една история за плувци от Сагата за седемте слънца.

— Дали е история за призраци, която най-добре се разказва край огъня?

Лицето на паметителя се оцвети като палитра.

— Това е любовна история… донякъде. Тук има същества, наричат се скейли, които живеят и работят в най-сухите ни пустини. По рождение не пият вода и приличат на гущери. Способни са да изкарат месеци с минимална влага. — Вао’сх се усмихна. — Лесно е да си представиш, че любовта между работника люспест Тре’с и плувкинята Крил била обречена.

Антон смръщи чело.

— Мислех, че различните илдирийски същества могат да се кръстосват.

Вао’сх направи жест на несъгласие.

— О, нямаме никакви предразсъдъци по отношение на смесената кръв. Но въпреки това любовта между един люспест и една плувкиня била обречена поначало. Никой не знае какво ги привлякло един към друг. Тре’с и Крил, изглежда, предусещали трудностите, пред които ще се изправят, но нищо не можело да ги раздели. Тре’с не понасял солената океанска вода, а Крил не можела да оцелее в сухата пустиня. И така, Тре’с построил своя дом на скалистия бряг толкова високо, че приливите не можели да го достигнат. Крил завързала своя сал в едно скалисто заливче близо до брега. Можели да се викат и да разговарят. И макар всеки да понасял средата на другия само по един час на ден, този прекаран заедно час бил по-прекрасен от цял живот с всеки друг.

— Тре’с и Крил изкарали така няколко щастливи години, но един ден в залива забушувала огромна буря, опустошила брега, метнала сала на Крил върху скалите и разрушила подслона на Тре’с — продължи той. — Двамата се вкопчили един в друг, а дъждът се изливал и вълните ги връхлитали. Канарите рухнали. Пясъкът и скалите се свлекли като лавина. Океанът ги блъскал в брега. Земята и морето ги погълнали.

— Телата им не били намерени, но понякога — разказваше с пламнало като утринен изгрев лице Вао’сх — някой илдириец току ще попадне на някоя пуста плажна ивица, където водата се плиска върху сухия пясък, места, където никой не стъпва и които никой не е виждал. И там има следи, на плувкиня и на люспест върху самотния бряг, едните по мокрия, другите по сухия пясък.

Огънят продължаваше да припуква. Антон се опря на лакти върху меката мъхеста земя.

— Чудесна легенда, Вао’сх. — Той се замисли с каква приказка да му отговори, преди да е угаснал огънят. — А ето една и от мен.