Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (76)

74.
Крал Питър

На помощниците му им бе необходим цял час, за да го облекат: да изберат подходящите дрехи и да нагласят всички гънки, джобове и украшения по местата им. Гримьори оглеждаха лицето му и подреждаха прическата, за да обявят най-накрая, че кралят може да се покаже пред всяка медия, която би могла да го издебне.

Питър вече бе привикнал с досадните официални приеми. Знаеше как да изпълнява ролята си и да скрива мислите си. Дори не трябваше да полага особени старания. Вечерта храната щеше да е изобилна и изискана до степен на несмилаемост, но той щеше да се усмихва, да се забавлява и да внимава да не повреди легендарния порцеланов сервиз, в който сервираха на великите крале от две столетия.

Питър помнеше отдавна отминалите нощи, когато бе полагал неимоверни усилия да осигури прехрана за себе си и семейството си. Ядяха някакви преварени отпадъци и макарони. Не можеше да си спомни точно кога бе спрял да мисли за себе си като за Реймънд Агуера и се бе възприел като крал Питър. Сега предишният му живот му приличаше на кошмарен сън.

Искаше да направи впечатление единствено на бъдещата си съпруга Естара. Задаваше си въпроси каква всъщност е тя, дали може да й разкрие сърцето си, дали тя си мисли подобни неща за него. Дали изобщо някога ще разбере…

Даваше си сметка какво преживява в момента младата жена и й съчувстваше. Естара изглежда различна от сестра си Сарейн, очарователна и интелигентна, любознателна, а не посредствена и суетна, както бе очаквал. Явно не бе свикнала с подобни тържествени церемонии и толкова настойчиво внимание към собствената й особа — а дори все още не бе официално представена на ханзейското общество. Министрите по протокола планираха всяка секунда от събитието, което бе предвидено за след около седмица.

Засега двамата имаха възможност само да се усмихват един на друг и да си разменят любезности в присъствието на постоянно следящите ги подслушвачи. На Питър му се искаше просто да останат насаме в някоя стая и да споделят оплакванията си, но това нямаше да се случи тази вечер. И въпреки всичко нямаше търпение да я види…

Докато крачеше по коридорите, придружаван от седемчленна свита, вестители оповестяваха всяка негова крачка с досадните си фанфари. Когато влезе в банкетната зала, сановниците скочиха на крака, като шумоляха с дрехите си, скърцаха с отместваните столове, тракаха с обувки и подрънкваха с бижутата и ордените.

Кралят протегна ръце в жест на гостоприемство. ОХ също бе в навалицата, почистен и излъскан специално за случая. Питър с радост погледна усърдното и всеотдайно учителско компи, най-близкото му същество в Двореца на шепота. Чувстваше го почти като приятел.

Масата бе отрупана с букети, красиви салфетки и сребърни прибори, които блестяха под светлината на полилеите. Двамата с Естара щяха да имат възможност само да се споглеждат и да се усмихват един на друг или на околните. Ако можеха да останат само десетина минути насаме…

Свитата и придворните всеки път задължително се погрижваха кралят да пристигне с нужното закъснение, за да бъде изчакано кралското присъствие. Но начело на масата той забеляза до своя стол празния стол за Естара. Нямаше я. Той погледна въпросително към един от вестителите, а след това към ОХ.

Престорено усмихнат, Базил Венцеслас се приближи и прошепна:

— Не можем да намерим Естара. Тя закъснява.

Макар изражението му да продължаваше да демонстрира спокойна самоувереност, Питър усети в тона му лек упрек, сякаш го обвиняваше за закъснението.

Питър удостои председателя с леко кимване и продължи към официалния си стол начело на масата.

— На моята гостенка й се налага да закъснее, но всички вече сме свикнали с непредвидените закъснения. — Знаеше, че не бива да им позволява да подозират, че нещо не е както трябва. Базил не обичаше някой да допусне, че положението не е под контрол дори за миг. — Моля да заемете местата си. Сигурен съм, че разполагаме с достатъчно ястия, за да се нахрани цяла малка колониална планета.

Около масата се чуха дежурни хихикания. Питър не бе сигурен дали да се безпокои, или да е доволен, че Естара отсъства. Надяваше се, че е намерила някакво приятно занимание. Където и да се намираше, би предпочел сега да е с нея, а не тук.

— Предлагам да започнем с първото блюдо. Както виждам, главните готвачи имат намерение да ни държат тук до след полунощ, за да вкусим от всеки деликатес, сътворен от неукротимото им въображение.

Преди да приключат със салатата, двама стражи въведоха разтревожената Естара в банкетната зала. Питър веднага се изправи, останалите около масата също се разбързаха да се надигнат, колкото е възможно по-енергично. Макар дрехите й да бяха великолепни и екзотични с терокския си стил, тя явно се бе приготвила набързо.

— Просто разглеждах. — Изразът върху мургавото лице на Естара беше по детински уплашен. — Загубих представа за времето. Не исках да закъснея, но Дворецът на шепота е толкова… огромен!

Базил пое ръката на младата жена.

— Позволете ми да ви заведе до мястото ви, скъпа.

И я смъмри шепнешком, сключил вежди.

Естара зае мястото си с демонстративно покорство, а ОХ застана между двамата. Питър се приведе и й заговори достатъчно тихичко, за да попречи на всяко любопитно ухо.

— Няма за какво да се притесняваш. Базил е толкова вманиачен на тема спазване на дневния график, че дори се изпотява по разписание.

В първия миг тя не го погледна, но след малко вдигна тъмните си очи, в които се четеше облекчение.

— Благодаря.

Докато присъстващите изказваха възхищението си от всяко сервирано блюдо, Питър бе озадачен от неестественото мълчание на Естара. Какво ли си мислеше за него? Бе приел факта, че ще се ожени за нея, но искаше да разбере каква е всъщност. Погледна я, опитвайки се да отгатне. Жизнерадостна ли беше, или мрачна? Общителна или саможива? Боеше ли се от него? Отблъскваше ли я? Възнамеряваше да го използва ли?

Досадното бърборене и вежливите смехове наоколо не го интересуваха. Естара все още бе притеснена от бурната реакция на разходката й из Двореца. На Терок бе свикнала да обикаля, където й хрумне, и бе изненадана от ограниченията, с които щеше да й се наложи да се съобразява. Хранеше се, отговаряйки едносрично на задаваните й въпроси.

Питър покорно вдигна чашата си, когато поредният гост предложи поредния тост за краля и неговата забележителна дейност — беше четвъртият тост от началото на вечерята, а все още не бяха сервирали главното блюдо. Опита се да срещне погледа на Естара. Искаше да й подскаже, че и на него случващото не му се нрави.

Базил с желязна хватка контролираше всяко действие на Питър, а сега прилагаше същите прийоми и към Естара. Ако тя се научеше да дава вид, че му се подчинява, двамата можеха да се разбират, независимо от безбройните съображения. Но Базил поставяше всевъзможни пречки, за да не даде възможност на Питър да общува свободно с жената, която предстоеше да стане негова съпруга. Председателят не допускаше непланирани предварително срещи, дори лични.

— В такъв случай как ще я опозная? — попита го веднъж Питър в личния му кабинет. — Ако имаме намерение да създадем една идеална двойка за пред хората, не трябва ли поне да я познавам?

Базил се навъси.

— Не е нужно, Питър. Само усложняваш ситуацията, която вече съм нагласил. Ще имаш достатъчно време за това по-късно.

Но сега, когато Естара се намираше само на метър от него; той се усмихна — този път искрено — и каза на бъдещата си съпруга:

— Сигурно много ти липсват горите на Терок.

Изненадана, тя го погледна преценяващо.

— Не е минало много време и се справям.

— В Двореца на шепота има великолепна ботаническа градина, добре поддържани екзотични градини, а също и няколко световни дървета. Предполагам, че ще ти е приятно да видиш това отлично подредено естествено кътче.

— Вероятно ще е по-интересно, отколкото да се разхождам из зали, пълни с музейни останки. — Тя хвърли възмутен поглед към невъзмутимите стражи. — Особено след като някои хора се дразнят, когато се разхождам сама. — И възкликна невъздържано; — Сякаш никога не съм се разхождала сама! На Терок обичах да тичам по цели часове, да се катеря по върховете на дърветата, за да огледам целия свят.

— Не се ли страхуваше да не се загубиш?

Естара помръдна рамене.

— Няма начин да се загубиш в родното си място.

Питър вдигна очи към извисяващия се куполен таван и великолепните полилеи.

— Дворецът на шепота отдавна е мой дом, но понякога все още се губя из него.

Естара се засмя тихичко.

— В такъв случай си доволен, че многобройните стражи постоянно дишат във врата ти.

— Ако двамата отидем да разгледаме градините, мога да убедя охраната да стои поне на двайсет крачки от нас. Ако обещаеш да не се катериш по дърветата.

Базил се изправи и призова за внимание. В знак на подчинение и уважение всички моментално млъкнаха. Слугите изчезнаха.

— Естара, дъще на Терок, събрали сме се, за да те поздравим с добре дошла и да дадем израз на своята признателност. Скоро Ханзата ще обяви официално твоята сватба с нашия любим монарх. — Той се обърна към учителското компи. — ОХ ще продължи да те запознава с нашите порядки тук. Ще те инструктира по въпросите на етикета, поведението и маниерите, както правеше с нашия принц, когато беше по-млад.

Питър й се усмихна. Естара се бе изчервила от срам поради цялото това насочено към нея внимание.

— Благодаря — отвърна тя.

Настъпи церемониална пауза и Базил седна на стола си. Слугите поднесоха основното блюдо — димящи котлети от сочно говеждо, залято със сосове. Питър си спомни, че на Терок Естара не е яла друго месо, освен от гигантски насекоми. Такова ядене сигурно бе новост за нея.

Усмихна й се отново, усетил особена топлота в сърцето си. Може би щяха да се харесат един друг… ако им позволяха.