Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (87)

85.
Тасия Тамблин

Щом корабите на бойния флот на ЗВС заеха позиции над Оскивъл, Тасия с безпокойство прегледа показанията от тактическите аналитични проучвания. Опита се да не показва прекален интерес, но за щастие не откри нищо тревожно. Не забеляза никакви очевидни улики от процъфтяващите корабостроителници на Дел Келъм. Никакви издайнически показания върху пръстените не привличаха особено внимание. Макар да нямаше вест от преданото си компи, предупреждението на ЕА сигурно бе пристигнало навреме.

Въздъхна дълбоко и отправи благодарност към Пътеводната си звезда. Един критичен момент бе преодолян. Сега можеше да се съсредоточи върху проблема на Роб Бриндъл.

— Сър! — Тя отривисто отдаде чест на генерал Ланиан на мостика на „Голиат“. — Моля за разрешение да отида на площадката за излитане и да проверя посланическия кораб.

Той почеса квадратната си брадичка.

— Поради каква причина, командващ? Нямате ли задължения на собствения си кораб?

— Бих… Бих искала да кажа две думи на подполковник Бриндъл, преди да тръгне в изпълнение на задачата си.

Тя преглътна мъчително в опит да скрие емоциите си.

„Не че бих могла да го вразумя.“

От другата страна на мостика Патрик Фицпатрик се ухили.

— Да му даде прощална целувка, генерале.

Ланиан отмести поглед от саркастичната физиономия на Фицпатрик към пламналото от вълнение лице на Тасия, сякаш проумял някаква необяснима до този момент загадка.

— Разрешавам. Но не се бавете прекалено много. На подполковник Бриндъл му се налага да се подготви, а и вие трябва да сте на крайцера си. Искам всичките ми командири да са във върхова форма и с бистри мозъци.

Тя се отдалечи с бързи крачки, изпратена от погледите на екипажа на мостика. Някои я поглеждаха със съчувствие, други се усмихваха с разбиране. Всички бяха убедени, че опитът на Роб да установи контакт с хидрогите е обречен. Беше преминал през едномесечно интензивно обучение по дипломация, но никой не беше сигурен как ще реагират хидрогите на предложението за преговори. Това беше политически каприз и възторженият младши офицер по всяка вероятност щеше да бъде жертвеното агне.

„Бриндъл, твоята Пътеводна звезда трябва да е кафяв пигмей…“

Тасия се спусна с асансьор до площадката за излитане, където се бяха струпали любопитни войници, за да наблюдават последните приготовления. ЗВС униформата на Роб беше безупречна — сякаш хидрогите биха се впечатлили от дрехите му. Той не криеше самодоволната си горделива усмивка, застанал пред експерименталния посланически кораб.

Напомняше старовремски дълбоководен звънец, сферичен кораб с бронирани стени и системи за маневриране при огромното налягане в недрата на газовия гигант. Малки кръгли амбразури с полимерно подсилени кристални стъкла осейваха стените, осигурявайки видимост от всички ъгли.

Посланическият кораб бе конструиран единствено за отваряне на канал за преговори, а не за заплашване на хидрогите. Роб го бе изпробвал и бе проучил системите му. Според него се движеше с финеса на тухла, но щеше да свърши необходимото. Не притежаваше абсолютно никаква защита. Всъщност нито едно стандартно оръжие не бе ефективно срещу диамантените бойни кълба.

На Тасия й се прииска да се втурне и да го прегърне, но не й бе удобно пред останалите. Всички подсвиркваха и ръкопляскаха, подвиквайки окуражителни пожелания. Роб й се ухили с блеснали светлокафяви очи и вдигна ръка, но Тасия не промълви нито дума: боеше се да не даде израз на чувствата си.

 

 

Предната нощ двамата си бяха уредили да са свободни от смяна едновременно. Той смяташе да се наспи добре преди мисията, но Тасия нямаше намерение изобщо да го остави да спи. За нещастие, подхванаха спор, който се изроди в истинска битка, предизвикана от взаимните им опасения. Не така си бе представяла да прекарат нощта.

— Аз да не съм някой страхливец — отсече Роб. — ЗВС разчитат на мен. Никой друг не е подготвен в момента.

— Никой не е готов — точка. Виж какво, нямам нищо против рисковете. Шиз, аз съм скитничка, Бриндъл. Винаги съм живяла на, ръба на пресметнатия риск. Но това си е чисто самоубийство. Нищо не предвещава успех.

— Виж, нямам намерение да зачерквам всички надежди. Не разбираш ли, че ако допуснем взаимно изтребване между хора и хидроги, всичко ще стане на пух и прах? — Той се опита да я разнежи с усмивка. — Добре, съгласен съм, че това е най-безопасният план.

— Защо трябваше да си ти? Не искам да те загубя — каза тя, но се овладя.

Баща й беше строг надзирател, който не си позволяваше нежности, а майка си помнеше едва-едва. Компания й правеха братята й, но и Джес, и Рос бяха много по-големи и в това мъжко обкръжение тя бе принудена да защитава правата си със зъби и нокти.

През тази нощ с Роб, към когото наистина не бе безразлична, тя се ужаси. Отправи му глупави обвинения, но той не се засегна. Вместо това я прегърна и я погали. След това се любиха едновременно нежно и отчаяно. Беше един от най-прекрасните мигове, които бяха прекарвали заедно.

На сутринта часовникът зазвъня твърде рано и двамата светкавично навлякоха униформите и застанаха на работните си места. Без да си кажат дума и непоколебими в решението си да не се сбогуват…

 

 

В площадката за излитане инженерите и сержантите по полети заизбутваха любопитните войници назад.

— Оставете човека да си поеме въздух. Трябва да заеме мястото си в новия си просторен апартамент.

— Покажи им кои сме, Бриндъл — изкрещя някой.

Преди да влезе в звънеца, Роб докосна с пръсти челото си в безмълвен признателен поздрав, предназначен единствено за Тасия. Тя премигна от неочаквано бликналата влага в очите й.

В този момент, без да обръща внимание на войниците, Росия закуцука към люка, понесъл саксията с фиданката си в една ръка.

— Почакай, подполковник. Искам да ти дам нещо. — Той подложи шепа под фиданката и една клонка с листа падна в нея като по команда. — Ти не си зелен жрец и не можеш да го използваш за връзка… но се надявам, че все пак може да ти помогне.

Роб взе клончето и го погледна с недоумение.

— Като маслиново клонче ли да го занеса?

Жрецът повдигна рамене.

— Може би. А може и да ти дари спокойствие. Кой може да знае на какво е способна световната гора?

Роб мушна клонката в нагръдния джоб на униформата си като в бутониера.

— Благодаря.

Свършил работата си, зеленият жрец се оттегли към станцията си, преди да го е повикал генералът.

— Пригответе посланическия кораб за излитане — извика главният сержант.

— Готов за потапяне в сауната — отвърна Роб.

От мостика по интеркома се чу гласът на генерал Ланиан:

— Подполковник Бриндъл, постъпката ви е изключително смела. Не сме искали тази война и си заслужава да търсим докрай мирното решение на конфликта. Опитай се да налееш малко разум в главите на тези хидроги, момче.

Войниците отново се разкрещяха, а двама инженери заключиха тежкия люк, след което балансираха вътрешното налягане и провериха целостта на корпуса за последен път. Посланическият кораб се търкулна през спускателната камера и изскочи от площадката като метално яйце.

Гласът на Ланиан отекна по интеркома:

— Обявявам повишена бойна готовност за целия флот. Всички офицери да заемат позиции на бойните си кораби. Да не им позволим отново да ни хванат по долни гащи.

Всички се втурнаха към станциите си. С натежало, но непоколебимо сърце Тасия се покатери на малка совалка, която я откара заедно с още трима офицери на мантата й.

— Продължавам спускането без никакви проблеми — предаде Роб. Целият боен флот притаи дъх да чуе съобщението му. — Атмосферата става по-плътна и температурата се повишава. Увеличава се скоростта на вятъра. — Той неочаквано изсумтя и всички доловиха неистовия вой на вятъра. — Все едно да се опитваш да застанеш неподвижно върху пумпал.

Бойният флот вече бе на зададените позиции. Десет форсирани дреднаута и петдесет крайцера манта — дузина, от които автоматизирани и управлявани от новите бойни компита — чакаха над планетата.

Тасия зае мястото си.

— Усили канала на подполковник Бриндъл, за да го чуваме всички.

— Все още никакъв контакт, макар че изпращам стандартното съобщение на всички честоти — обади се Бриндъл. — Виждам вихрушка от цветове сред плътните газове. Почти нищо друго. — Чуха се припуквания от атмосферните смущения, докато той продължаваше да се спуска през враждебната среда. — Наистина се мятам във всички посоки. Нямаше ли хора, които обичат да се хвърлят с бурета във водопади? Нещо такова е и при мен.

Патрик Фицпатрик спусна мантата си най-отпред близо до атмосферата на Оскивъл, сякаш търсеше повод да се сбие.

— Всички сме готови за малко юмручна дипломация, генерал е, ако обстоятелствата го наложат.

Ланиан не скастри златното си момче, че е напуснало позицията си.

— Запалих всички прожектори — обади се Роб. — Някой би трябвало да ме види. Хей?

Тасия се надяваше светлините му да не привлекат вниманието на някой гигантски левиатан сред облаците.

След това цели десет мъчителни минути Роб не се обади. Офицерите за свръзка заизпращаха питания, опитвайки се да възстановят връзката. Тасия провери уредите за дълбочина, за да разбере къде се намира корабът. Притесненият й екипаж не можеше да си намери място. Нищо не нарушаваше зловещата тишина.

Най-накрая сред пукотевицата от атмосферни смущения Роб изпрати ново съобщение:

— … изумително! Виждам… никога не съм си представял нещо подобно.

Настъпи нова пауза от рева на смущенията.

— Красиво е… красиво…

След което се възцари абсолютна тишина. Тасия чу спешните призиви от флагмана. Най-добрите свързочни офицери на генерал Ланиан се опитваха да възстановят връзката, но без успех.

— Връзката с посланическия кораб напълно се изгуби, генерале. Сензорите не го засичат на никаква дълбочина.

— Дали се е сплескал от атмосферното налягане, или го разрушиха хидрогите?

— Няма отговор, сър.

Тасия се отпусна в командния стол обезумяла от скръб и ярост. „Роб!“ Заблъска по комуникационните уреди.

— Генерале, трябва да изпратим разузнавателен кораб след него! Какво ще кажете за някое от бойните компита? Могат да се спуснат и да се изтеглят посланическия кораб в безопасност.

Роб трябваше да е жив.

В този момент лейтенант Рамирес се разкрещя:

— Забелязвам раздвижване на хидрогите отдолу, командващ! Две разузнавателни ремори с компита са унищожени.

Ланиан изрева по главния канал:

— Тогава ще им отговорим. Никой не може да твърди, че не опитахме. Готови за тотално нападение! Знаете си задачите. Не им спестявайте нищо.