Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (28)

26.
Адар Кори’нх

Адар Кори’нх знаеше, че рискът да замине на пряка мисия на газов гигант е безразсъден, но искаше сам да види останките от небесната мина на Дайм.

Магът-император му бе наредил да проучи възможността за реактивиране на изоставените илдирийски съоръжения. След катастрофата със скитниците преди сто осемдесет и три терански стандартни години там не бе извършван добив на екти. След изпъстреното й с разнообразни събития минало мината бе изоставена и от хората, и от илдирийците.

Вероятно и от хидрогите — поне се надяваше да е така.

Първоначално три огромни илдирийски небесни мини бяха кръстосвали из небесата на Дайм, първите ектисепаратори, превърнати в бегълци от човешкия заселнически кораб „Канака“. При една ужасна злополука един от тези три дрейфуващи града бе потънал в бездната. Всички членове на екипа бяха изчезнали, освен един-единствен оцелял, който бръщолевеше за странни демони в дълбините под огромно налягане. Оттогава Дайм се бе превърнала в избягвано място на свръхестествени светлини, мистериозни шумове и пълзящи сенки, където не можеше да вирее нищо.

За нещастие, странните същества от дълбините в края на краищата не се бяха оказали налудничави халюцинации на умопобъркан…

Неговият подчинен тал Зан’нх пилотираше патрулния кораб, с който излетяха от мощния боен лайнер към студения синкавосив гигант. За един-два часа щяха да останат само двамата, макар да усещаха в непосредствена близост успокоителното присъствие на екипажите в огромните кораби над тях. Никой илдириец не понасяше да е толкова уязвим.

Кори’нх не го свърташе на едно място — нямаше търпение да зърне рухналото старинно съоръжение, да изготви доклада и да се завърне сред комфорта на тълпите. Хидрогите бяха непостоянни и непредвидими. Досега бяха отвръщали единствено на провокации и адарът се надяваше, че няма да обърнат внимание на малък кораб с двама пътници. Но странните враждебни създания бяха доказали, че не може да се разчита на предположения по отношение на поведението им.

— Открих съоръжението, адаре.

Зан’нх показа светло изображение върху скенерите на патрулния кораб. На фона на мразовитата атмосфера гигантският някога промишлен град представляваше мъничко петънце сред студен бушуващ океан.

Адарът бе виждал изображения на небесната мина на Дайм от времето на нейното процъфтяване. Ектидобивните градове бяха кръстосвали в различни посоки и на всеки пет-шест месеца ектисъоръженията се струпваха на едно място и самотните илдирийци се радваха на повишено общуване. Ставаше размяна на ектиекипи и любопитни истории и после небесните течения отново ги понасяха в различни посоки, за да продължат добива.

Тъй като илдирийците се нуждаеха от достатъчно по размер население, за да поддържат тизма, Дайм беше необичайно скъпа операция. Затова бе имало смисъл предишният маг-император да поддоговорира тези съоръжения с енергичните скитнически работници. Хората бегълци се бяха заели с цялата ектипродукция с такава забележителна ефективност, че много скоро илдирийците закупуваха по-голяма част от междузвездното гориво от скитническите кланове.

За съжаление, причинената от хидрогите криза бе разрушила тези внимателно балансирани елементи и сега се налагаше магът-император да обмисли всички възможности. Империята разполагаше със значителни ектизапаси, натрупани в продължение на столетия, но и те бяха започнали да се стопяват. Илдирийците се нуждаеха от собствен добив на гориво, независимо по какъв начин.

Зан’нх разпределяше вниманието си между сензорите на патрулния кораб и онова, което можеше да види със собствените си очи. Изглеждаше изненадан от показанията на скенерите.

— Небесната мина е изоставена и се руши вече повече от цяло столетие. Но е в по-добро състояние, отколкото предполагах. Конструктивната изграденост е почти осемдесет процента. Някои по-неустойчиви материали са се разпаднали — прозорци, изолатори на врати и прочие, — но в повечето зони площадките са достатъчно солидни.

Небесната мина приличаше на реещ се из пространството призрачен град от разрушени сгради и промишлени съоръжения. Около конструкциите се извиваха сиви влажни мъгли, напомнящи фантастични дракони. Поради отдалечеността на Дайм от централната звезда най-силната дневна светлина не бе по-ярка от сумрак.

— Въпреки това, адаре — продължи Зан’нх, — не вярвам много илдирийци да се съгласят да живеят тук.

— Това ще го реши магът-император, след като предадем доклада — отвърна Кори’нх. — Ако той сметне за оправдано възстановяването на ектидобива, ще се намерят много доброволци.

„Стига да не съм аз.“

Кори’нх бе войскови офицер, смесица между войник и благородник като младия Зан’нх. Всяка молекула на неговата ДНК го бе програмирала да бъде командир. Други илдирийци имаха други наклонности и умения и всеки следваше собствената си душевна нишка от тизма на мага-император. Облачните миньори обичаха задълженията си, макар че след пристигането на скитниците миньорското съсловие бе намаляло, тъй като не бе така необходимо на Империята. Може би сега отново щяха да станат необходими.

Патрулният кораб кацна с глух удар върху корозиралите деформирани плочи на главната площадка. Бяха попаднали над комуналните съоръжения, където някога бяха живели и работели тълпи илдирийци. Много по-малкото на брой скитници сигурно се бяха губили из огромната небесна мина на Дайм.

Усещането за колосалната пустош и отсъствието на хора притесняваше Кори’нх. Дори сега, седнал до Зан’нх, той се чувстваше твърде самотен и изоставен. Макар да знаеше, че корабите от септата се носят в орбита над главите им, те му се струваха прекалено далеч. Паниката драскаше като остър нокът по нервите му и Кори’нх знаеше, че ще се почувства отново цялостен едва когато се върнат на главния боен лайнер сред хилядния екипаж.

— Атмосферните компресорни полета все още функционират около жилищния комплекс — обади се Зан’нх, — но с много намален капацитет. Левитационните двигатели поддържат височината — ще работят още хиляда години, — но няма да ни посрещнат с гореща супа. Няма кой.

— Няма да останем толкова време, че да ядем тук. Да си свършим работата и да се махаме.

Нагласиха дихателниците и навлякоха изолиращите комбинезони — температурата на високо облачните площадки беше много по-ниска от оптималната. Талът се поколеба дали да предостави на командира си възможността да стъпи пръв на историческата реликва, или да поеме като младши офицер водачеството, за да посрещне всяка евентуална опасност. Двамата пристъпиха заедно навън, притиснати един към друг за опора срещу вятъра, който бучеше сред извисяващите се сондажни кули и пусти конструкции. Всичко изглеждаше мъртво, самотно и вкочанено.

Някога дейностите по добива вероятно бяха сгрявали това място. Свистящите изгорели газове, буботещите ектираектори и съскащите всмукателни помпи бяха оживявали града, поглъщайки цели облаци, за да ги филтрират през високоенергийните катализатори и да превърнат водорода в редкия алотроп екти. А сега Кори’нх чуваше единствено слабите стонове на корозиралите конструкции, които се слягаха и рушаха.

Зан’нх закрачи напред със скенер да проверява за напукани писти и да измерва нивото на ръжда и износеност. Стигна до една стръмна метална стълба, която се спускаше към ектиреакторите — основната им цел.

Заслизаха по стъпалата и едно от тях се строши под левия крак на Зан’нх, но той се хвана за перилото. Едно метално парче издрънча надолу, отскочи, задържа се и накрая се изтърколи от изкорубената площадка и пропадна в безбрежната облачна бездна.

За миг се мерна някакво блестящо черно многокрако създание и се мушна в тъмна пролука между плочите. Кори’нх се извърна при изпърхването на криле зад гърба си, но не видя нищо. Взираше се в сенките се и питаше дали не му се счуват прекалено много шумове сред нестабилните отломки. Скитниците бяха прочути с отглеждането на ненужни същества — може би бяха оставили някои от тях.

Магът-император искаше да обмисли възстановяването на операциите с надеждата, че може да се измъкне благодарение на възобновения добив на екти. И че хидрогите няма да забележат. Кори’нх би изпълнил заповедите на своя повелител… но с цялото си същество усещаше, че опасността е прекалено голяма.

Дълбоко сред затворените механични нива въздухът имаше лек киселинен привкус, който се усещаше дори през дихателните филтри. Площадката под краката им вибрираше от буботенето на левитационните двигатели, които ги поддържаха на височина.

Зан’нх се приближи до контролните уреди на реактора, извади компактен енергиен източник от един джоб в широкия си колан и го свърза с диагностичните инструменти.

— Отделих време да се запозная с операциите на небесната мина, адаре. Тези уреди са сходни с използваните в момента от скитниците.

Част от екрана потъмня, но младшият офицер продължи да измерва със скенерите.

— Забележителна предвидливост, Зан’нх. Очаквах я от твоя страна.

Зан’нх се опита да рестартира най-малкия ектиреактор — шумът на пърпорещите и тресящи се спомагателни двигатели не изглеждаше наред. Въпреки неколкократните му опити, системата си оставаше безмълвна и мъртва. Той поклати глава:

— Това е максималното, адаре. Ще се наложи всички реактори да бъдат подменени, а никой от сегашното поколение инженери няма опит в тази работа.

Кори’нх се намръщи.

— Представям си какви усилия ще са нужни: метал, машини, огромни екипи монтажници.

Стените сякаш се приближиха. Светлината едва мъждукаше сред студения и застоял въздух. Бе потискащо самотно.

Зан’нх изглеждаше обезсърчен.

— Ще са необходими месеци упорита работа.

Голяма част от небесната мина бе застрашително неустойчива. Имаше опасност хората да падат в дупките по площадките. Поддържащите колони и сондажните удължения можеха да рухнат. От глъбините отекна силно мучене, сякаш мяукане на гигантска исикска котка.

— А и не бихме могли да я скрием от хидрогите, как мислиш?

Зан’нх поклати глава.

— Невъзможно.

Адарът се обърна, усетил безпокойство. Знаеше, че е неоправдано, но искаше да е на борда на патрулния кораб и да лети към бойния лайнер. Но не трябваше да издава притеснението си пред своя подчинен.

— Свършихме добра работа. Ще докладвам на мага-император, че по мое мнение операциите на Дайм не си заслужава да бъдат възстановени.

— На едно мнение сме — отвърна моментално Зан’нх.

Двамата забързаха нагоре по многобройните стъпала към платформата, където ги очакваше корабът — контурите му едва се забелязваха сред спусналите се студени мъгли. Макар никой от тях да не се втурна откровено да тича, крачеха доста по-бързо, отколкото налагаше ситуацията.