Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (16)

14.
Антон Коликос

Това несъмнено щеше да е най-грандиозната история във вселената. Антон Коликос твърдо бе решил да напише биографията на прочутите си родители, без да я разкрасява особено.

Маргарет и Луис Коликос бяха откриватели на загадки, копачи в прахоляка на загинали цивилизации — достойни за преклонение герои, които щяха да устоят на вековете. Все пак родителите му щяха да държат на историческата достоверност дори за сметка на атрактивността.

Слънчевата светлина се промъкваше през щорите на университетския му кабинет на Земята и нашарваше със светли ивици насъбраните от него материали: фотодокументи и запазени изображения от детството му, информационни бюлетини и откъснати от всевъзможни списания и изследователски издания статии.

В началото на кариерата си родителите му бяха използвали илдирийска сканираща технология, за да открият заровен под пясъците на Сахара древен град. На Марс бяха изследвали пирамидите в лабиринта Ноктис и бяха развенчали теорията, че необикновеното образувание е останка от изчезнала цивилизация, за ужас на надарените с прекалено въображение теоретици. Но истината бе необорима.

След това двамата се посветиха на проучване на кликиските останки. Ларо, Пим, Корибус. След успешния опит с невероятния факел бяха заминали за Рейндик Ко, където тънеха в мълчание вече няколко години.

Отначало Антон не се безпокоеше особено. Беше на трийсет и четири години и отдавна бе преустановил близките връзки с родителите си. Маргарет и Луис бяха самостоятелни и постоянно избираха отдалечени планети, а до тях съобщенията пътуваха месеци и дори години. Дори преди войната с хидрогите, която ограничи транспортните и комуникационни канали, не бе необичайно двамата да потъват за дълго в неизвестност.

Но пет години бяха твърде много. А този път си бяха взели и зелен жрец…

Антон бе изпратил многобройни запитвания до службите на Ханзата, но беше само един обикновен изследовател в неизвестен университетски департамент и писмата му не впечатляваха никого.

Приближи се до прозореца и вдигна щорите, за да погледа заслепяващия океан. Макар сградата да беше оборудвана с климатик, той предпочиташе да отваря прозореца, за да усети полъха на хладния океански вятър в парковата зона на Санта Барбара.

Петте усукани сгради на управлението на университета в Илдирийската академия бяха проектирани от студенти. Странните геометрични силуети бяха от кристално стъкло на фасетки и напомняха за Миджистра, столицата на Илдира. Въртящите се фотонни пръскачки образуваха дъги над алеите. Слънчевата светлина на Калифорния засилваше приликата с Илдира, макар че и най-топлият и ярък ден не можеше да се сравни с ослепителния блясък на седемте слънца.

Като се възползва отчасти от известността на фамилното си име, Антон постигна уважавана позиция в департамента по епически науки. Докато беше по-млад, ходеше с родителите си на археологически разкопки и там го обучаваха учителски компита. Понякога Маргарет и Луис се отнасяха с единственото си дете по-скоро като с колега, отколкото като със син.

Така и не се научи да се грижи за върлинестата си фигура и често носеше неподходящи дрехи, без да се съобразява с никакъв стил — грабваше каквото му попадне подръка. Мръснокафявата му коса беше права и подстригана в лесна за поддържане прическа. Вследствие на постоянното четене на два пъти му бяха правени операции на ретината за коригиране на зрението и продължаваше да присвива очи по навик.

Години наред изглеждаше, че Антон ще тръгне по стъпките на родителите си, но макар да обичаше древните загадки, същинският му интерес бяха по-скоро легендите, а не точната история. Беше защитил два доктората, единия по неизвестни мъртви езици, а другия по сравнителна културна митология. Бе блестящ тълкувател на откъси от „Сага за седемте слънца“, която илдирийците бяха подарили на Земята.

Помнеше огромен брой народни приказки, много, от които на оригиналните им езици: исландски саги, Омировия епос, японския „Хайке Моногатари“, цялата сага за Артур във всичките й варианти, шумерския епос за Гилгамеш, както и голям брой народни умотворения, които изобщо не бяха превеждани дори що-годе прилично.

Само да бе имал възможност да учи при илдирийските паметители…

Четири пъти бе кандидатствал в Миджистра, бе изпращал писма до мага-император, до престолонаследника и до всеки, за когото се бе сетил. В тях разкриваше страстта си към епическите разказни цикли, отправяше молба за стипендия да отиде в Илдира, за да проучи епоса, и намекваше, че познанията му по земни митологии биха могли да разширят удоволствието на илдирийците от Сагата. И че ако техните историци пожелаят да се запознаят на свой ред с легендите на човечеството — двете раси биха се обогатили взаимно.

Но на два пъти заявленията му бяха пренебрегвани, третия път му бе отказано, а четвъртото — отпреди една година — потъна сред паниката около бъркотията с хидрогите. Също като запитванията му относно неговите родители. Не подслушваше ли някой целия Спирален ръкав?

Та вместо това запланува да създаде свой собствен мит — да напише биографията на майка си и баща си. Разпръсна бележките, които събираше от години, после ги подреди по теми от сухи биографични данни до изследователски разработки, от рутинната им, но въпреки това забележителна археологическа дейност на Земята до проучванията им на далечни планети.

Но всяка история се нуждае от финал — ако не края на живота на някой от тях, най-малкото от някакъв факт. Без никаква информация за случилото се с родителите му на Рейндик Ко Антон не бе способен да завърши труда си.

Чу звъна на вратата и погледна към входа на кабинета — там стоеше облицовано в месингови плочи компи. Вездесъщите университетски роботи-слуги изпълняваха куриерски поръчки и задачи по поддръжката. Много от тях бяха снабдени с програмата „Приятел“ и благодарение на това бяха забавни събеседници.

— Антон Коликос, моля да потвърдите самоличността си.

— Самият той в наличност. Какво искаш?

Компито подаде богато украсен оранжев пакет — увита в лъскава хартия плоча, щампована с необичайни фигури, които той моментално разпозна като илдирийски.

— Донесе го куриер. Ректорът е крайно заинтригуван. Рядко получаваме пратки от Призматичния палат.

Антон грабна пакета от компито.

— Сам ще се насладя на момента. Благодаря.

— Да кажа ли на ректора да ви уговори среща?

Антон стискаше скъпоценния пакет.

— Заминавай. Той и без това ще поиска обяснение, дори ако се окаже нещо несъществено.

Щом компито се завъртя и си тръгна, Антон заразглежда лъскавата обвивка. Откри как да разпечата защитния пласт и извади гравирана диамантена пластина.

Бе от един от водещите илдирийски историци, паметителя Вао’сх.

За разлика от запитванията за родителите му, писмата и заявленията на Антон до Илдира все пак не бяха останали незабелязани. Паметителят дори знаеше, че Антон може да чете илдирийски.

Канеха го да отиде на Илдира и „да сподели истории и да интерпретира легенди“ със самия Вао’сх. Очите му грейнаха. Не можеше да повярва. Транспортът вече бе уреден.

Сърцето му заблъска и той огледа разхвърляните върху бюрото му бележки. Пак трябваше да отложи писането на биографията на родителите си. Заминаваше за Миджистра!