Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (31)

29.
Губернаторът на Добро

Момиченцето със смесена кръв бе удивително същество, надарено и интелигентно свръх най-оптимистичните очаквания на губернатора. Детето би могло да стане интелектуален мост между илдирийците и хидрогите, здрава обединителна връзка между коренно различаващите се раси, така както духовните нишки свързваха всички илдирийци.

Ако Осира’х успееше при постигането на тази безпрецедентна цел, това щеше да осмисли усилията на цели поколения. Това момиченце можеше да спаси Империята, тяхната цивилизация, всичко. Трябваше да го направи.

В ярко осветената резиденция детето погледна своя наставник с грейнала усмивка, готово да направи всичко, което той поиска. Красиво, невинно, съвършено, ярък слънчев лъч направо от нивото на Извора на светлината. Осира’х бе очарователна и мъдра не за годините си и той си помисли, че не познава дори половината й способности. Както и самата тя. Но се надяваше да са достатъчни.

Като втори син на мага-император, Удру’х полагаше постоянни старания да върши необходимата работа, останала незабелязана от по-големия му брат Джора’х, който напредваше безметежно, без да осъзнава привилегированото си положение. Губернаторът на Добро не завиждаше на Джора’х, нямаше желание да поеме неговата роля като бъдещ наследник на Призматичния палат. Вместо това бе изцяло отдаден на делова активност. Бе готов да се заеме с всичко необходимо… и понякога задълженията му не бяха твърде приятни.

Той погледна момиченцето със смесена кръв, застанало до прозореца, втренчено в спусналия се мрак, странно напрегнато, сякаш усещаше някакви сигнали отвън.

В момента, в който си помисли името й, тя се обърна и го погледна. Осира’х имаше огромни очи и пухкава златиста коса. Високите скули и волевата брадичка съчетаваха деликатност и изящество заедно с благородно излъчване. Губернаторът долавяше прилика с чертите на Джора’х, към които се прибавяха екзотичните способности на зелената жрица. Ирисите на Осира’х излъчваха вътрешна светлина, отблясък от звездния сапфирен цвят, който бе наследила от баща си, обагрен от тъмните лешникови краски на майката.

— Пак мислиш за мен — каза тя с тих, но ясен глас.

Осира’х беше само на пет годинки, но комбинацията от благородническо потекло и интензивно обучение и индоктриниране я бяха направили много по-мъдра от нейните връстници. Момиченцето никога не бе пожелавало да прекарва следобедите си в игра.

— Усещаш ли колко голяма е гордостта ми?

Момиченцето се засмя.

— Излъчва се от теб, както огънят излъчва горещина.

Той се приближи до нея и постави силната си ръка на рамото й. Допреди година Осира’х полагаше големи усилия да канализира мислите и сетивата си, за да отгатне мислите на губернатора. Сега вече го правеше автоматично, така както дишаше.

„Забележително.“

Нито едно от братчетата и сестричетата й по линия на зелената жрица — дори собственият му син Род’х — не притежаваше толкова дарби, но Удру’х все още се надяваше на нов успех чрез съчетаването на Нира Кали с различни илдирийци от сой. Останалите деца със смесена кръв бяха отглеждани на големи групи в детски ясли, училища и тренировъчни центрове в град Добро. Децата с един човешки родител имаха съзнание за своята уникалност и инструкторите и възпитателите работеха упорито, за да открият и развият индивидуалните им способности.

Но Осира’х запази за себе си.

— Имаш много голям потенциал. Има и други телепатични кандидати на Добро, но ти си най-добрата. Затова съм посветил живота си да те обучавам, да ти осигуря всички предимства, за да постигнеш истинските си възможности.

— За прослава на мага-император — отвърна Осира’х, изричайки думите, които й бе втълпил, откакто бе проговорила.

— За прослава на цялата илдирийска цивилизация — натърти Удру’х.

— Обещавам да положа максимални усилия. И ако те не са достатъчни, ще бъда още по-упорита. — На лицето й се изписа тревога, както ставаше винаги, когато поемаше отговорността от последствията. Устичката й се сви като пъпка на цвете. — Но понякога ме е страх от хидрогите. Те са чудовища. Истински.

Губернаторът на Добро погледна към мрака навън. Ярката светлина в стаята го превръщаше в черна стена.

— Ще трябва да застанеш с лице срещу тях, Осира’х. Ти ще осъществиш връзката между тях и мага-император. Ти си мостът — най-доброто ни средство за изковаване на съюз или поне на споразумение, което да прекрати тази унищожителна за нас война.

Удру’х изпита дълбока печал, примесена с изблик на родителска гордост, но потисна емоциите си, преди да ги е доловила. Никога не биваше да позволи на Осира’х да разбере, че е слаб и мекушав. Трябва да е неумолим и непреклонен — както и самата тя не биваше никога да изпита съмнение.

Тя винаги бе готова да направи всичко, което искаше от нея. Въпреки, че децата със смесени родители никога не се запитваха за произхода си, за нея Удру’х беше като баща. Момичето не се интересуваше от несъществени подробности. Просто изпълняваше ролята си.

Но дали достатъчно скоро щеше да е способна да спаси Империята?

Малко на брой илдирийски избраници от хилядолетия знаеха, че един ден хидрогите може да се завърнат и да ги унищожат. Като мярка срещу евентуалното завръщане на грандиозния и непонятен враг, маговете-императори от безброй поколения бяха насърчавали селективното размножаване между широко разпространени раси: отчитаха резултатите от изтънчените експерименти, наблюдаваха успешните мутации, за да намерят спасение — най-вече чрез усилване на телепатичните способности, когато откриеха следа от тях.

При откриването на човешката раса обаче тогавашният маг-император Юра’х бе прозрял оригинална нова алтернатива, ефикасен комплект от нови съставки за генетичния развъдник.

Когато първото тестване на оцелелите на „Бъртън“ показа забележителния потенциал на човешкия ген, разплодителният проект на Добро бе разширен специално за създаването на група от телепати със смесена кръв. Отначало това беше общо споразумение между капитан Кристал Логан и предишния губернатор на Добро, но насилията и трагичните събития от първите години бяха настроили губернатора срещу хората и бяха променили характера на цялата програма. Оттогава хората винаги бяха подчинявани. Бяха станали затворници. Средство.

Съчетаването на човешкия и илдирийския ген бе довело до отделни ужасяващи резултати, но същевременно и до забележителни сполуки, особено при второто и третото поколение: по-силни бойци, по-бързи плувци, по-надарени певци и разказвачи. Потомците със смесена кръв от тези експерименти бяха възпитани като верноподаници на Илдирийската империя, за които магът-император бе непогрешим бог.

Планът бе дългосрочен и продиктуван от бъдещ евентуален сблъсък с хидрогите. Преди десет хиляди години хидрогите почти бяха унищожили живота из целия Спирален ръкав, бяха ликвидирали кликиската цивилизация и бяха принудили Илдирийската империя да коленичи.

Твърде малко илдирийци помнеха все още истината, а в Сагата за седемте слънца не се споменаваше какво точно се е случило. Сега арогантността на хората отново бе разпалила титаничния конфликт и бе провокирала обитаващите ядрата извънземни да предприемат действия, когато биха могли да останат в пасивна летаргия столетия наред. Но хидрогите вече бяха напуснали убежищата си, а нямаше да мине много време, преди да се покажат и други врагове.

Осира’х се бе родила тъкмо навреме.

Губернаторът стисна отново раменцето й и тя потрепна. Той усети, че е проявил грубост.

— Толкова си малка, Осира’х. Би ми се искало да не те подтиквам да бързаш.

— Не се притеснявай за мен. — Тя го погледна с миловиден израз на абсолютна увереност в своята мисия, в неговата добронамереност и в предаността си към мага-император. — Аз ще свърша своята работа. С нея съм закърмена. За прослава на Илдирийската цивилизация.

— О, как биха могли да ти се противопоставят хидрогите?

Личицето й засия. Истински подарък на съдбата, тя щеше да стане най-могъщият телепат, който щеше да преброди световете на Илдирийската империя.

— Ти ще спасиш всички ни, дете.

Губернаторът я прегърна и момиченцето кимна тържествено.

— Да, ще го направя.