Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (125)

123.
Осира’х

Телепатичният повик беше толкова мощен, че разтърси сърчицето на момиченцето, сграбчи мозъка му и го събуди в най-спокойните среднощни часове на Добро.

Осира’х се почувства изтощена и самотна. След внезапната смърт на мага-император губернаторът на Добро бе отлетял за Илдира и бе заповядал на инструкторите да работят по-усилено от всякога върху обучението и тренировките й.

— Не знаем с колко време разполагаме. Осира’х трябва да е готова за отговорностите си.

Но тази нощ, докато бе сама в резиденцията на губернатора, нечий изпълнен с копнеж глас заля съзнанието й със същия копнеж. Беше вик на кръвта, обичта и вярата, какъвто подсилените й телепатични способности не бяха долавяли досега. Неотдавна бе усетила чуждото присъствие — по време на най-яростните пожари, но губернаторът я наблюдаваше отблизо и не й остави достатъчно време за съсредоточаване и изследване.

Но сега, когато безопасната трептяща мрежа на тизма бе разрушена, Осира’х можеше да схваща и мисли по-ясно. Странното съобщение беше по-силно и по-разбираемо. И размърда в паметта й нещо отдавнашно — ръце, които я бяха носили, които се бяха грижили за нея.

Настойчивото усещане се върна като отекване на далечен гръм и привлече Осира’х така, както никога не й се бе случвало.

Осира’х не можеше да чака, за да попита губернатора за това след завръщането му от погребалната церемония и възкачването на новия маг-император. Трябваше сама да намери отговора. Веднага. Трябваше да разбере какво е това… кой е това.

Употреби интелектуалните си умения, за да разреши проблема. Удру’х и съветниците я бяха научили как да използва знанията си, а сега Осира’х се нуждаеше от уменията си повече от всякога. Съсредоточи телепатичната си енергия, която бе наследила от смесения брак — от една страна, способността да се свързва с тизма чрез илдирийските си гени, а от друга — да използва телевръзката на човешките зелени жреци. Само тя можеше да управлява тази комбинирана енергия.

Заобиколена от успокояващите светлини, Осира’х седна в леглото си и огледа ярко осветената си стая и мрака навън. Навън. Тя проследи призива, усети копнежа… близък, физически.

Идваше от лагера за разплод. Отговорът беше ясен и очевиден. Някой… някой, който почти бе изгубил надежда.

Осира’х се приближи до прозореца, но успя да види съвсем малко от осветеното пространство. Светлините за безопасност огряваха ослепително бараките и прогонваха и най-мъничката сянка на нощта. Трябваше да излезе навън и да разбере. Тази непозната искаше нещо така отчаяно, че бе способна да скъса сърдечните струни на Осира’х като конец.

Преди да замине, губернаторът категорично й бе забранил да напуска резиденцията и да посещава лагера. Изтръпнала от изненадващата я независимост, Осира’х взе решение. Облече се набързо в проста дреха, промъкна се кротичко покрай нищо неподозиращата охрана и забърза по добре осветените улици.

Звездите над главата й блещукаха като диаманти на фона на черно кадифе, безчет мънички светлинки. Навсякъде имаше сажди и пепел от скорошните пожари и миризмата им изпълваше въздуха. В комплекса нямаше много охрана и всички човешки семейства спяха в общите бараки. Осира’х успя да се промъкне натам, без да я забележат.

Никога не си бе задавала въпроса какво става в тези сгради. Губернаторът я уверяваше, че всичко това е необходимо, че самата тя е продукт на провеждани поколения наред проучвания, междурасови експерименти. В последна сметка нейните способности оправдавали абсолютно всичко.

Осира’х зърна силует на жена, която се бе спотаила до оградата. Поколеба се — изпита моментен страх. Ясното и необикновено усещане се излъчваше точно от тази непозната. Цялото й тяло бе в рани, а главата я болеше. Очите й бяха възпалени от взирането в резиденцията на губернатора. За да я открие.

Щом се приближи, Осира’х почувства близка връзка със затворничката… с тази човешка жена.

Със своята майка!

Вцепени се от връхлетелите я мисли на зеленокожата жена — на тази жена, която живееше зад оградата, работеше като роб, забременяваше от илдирийци и раждаше още деца.

Осира’х се втурна към нея, едновременно объркана и развълнувана. Майка й беше слаба и жилава, заобиколените й от тъмни кръгове очи гледаха втренчено, страните й бяха хлътнали. Но щом видя момиченцето, погледът й грейна.

— Моята принцеса! Моята дъщеричка!

От очите на момиченцето бликнаха сълзи.

— Защо си тук? — попита Осира’х. — Ти си майка ми. Не трябва да си в бараките за разплод. Защо не ми помагаш в обучението заедно с губернатора?

Нира протегна загрубялата си зелена ръка през оградата и погали дъщеря си по бузата.

— Толкова си красива… малкото ми момиченце. Джора’х би се гордял с теб. — Лицето й се натъжи. — Може би дори не знае, че има дъщеря.

— Аз съм създадена да спася Илдирийската империя.

— Не. Ти си зачената с любов, но ме плениха и ме захвърлиха тук. Позволиха ми да се грижа за теб само няколко месеца като бебенце… а след това те отнеха от мен. Исках да съм с теб, но ме затвориха тук, принудена да преживея… ужасяващи неща. Теб те мамят.

— Това не е вярно — отвърна Осира’х. — Нищо не разбираш.

Лицето на Нира се озари от бегла, но искрена усмивка и тя отново погали момиченцето по бузката. Осира’х усети, че връзката между тях става все по-здрава, в съзнанието й възникваха мисли и мъчителни спомени, които не бяха нейни.

— Разбирам те, милото ми дете. Но губернаторът ти казва само онова, което той иска да знаеш, а не истината. Не цялата истина. Ти си негово оръдие, негова жертва.

Осира’х се ядоса. Никога досега не бе усещала толкова мощно, толкова активно телепатичните си способности, но не искаше да повярва в това.

— Моята цел е да спася Илдирийската империя! Аз съм единствената, която ще може да се разбере с хидрогите и да постигне продължителен мир.

Нира я изгледа недоверчиво. Лицето й бе татуирано с тъмни линии, които приличаха на белези.

— Мир и за хората, и за илдирийците, и за хидрогите ли? Или само съюз за спасяване на Империята за сметка на моята раса? — Тя поклати глава. — Защо ли ти говоря? Ти си още дете. Все още нищо не знаеш.

— Мога! Години наред съм поглъщала знания от най-съвършените учители. Мозъкът ми е развит от най-изтъкнатите интелектуалци. Губернаторът казва, че съм два пъти по-интелигентна, умна и зряла за физическата си възраст. Това се налага, тъй като вече няма време.

Говореше така, сякаш повтаряше заучени фрази.

Нира сведе глава и се намръщи разочаровано.

— Така съжалявам, Осира’х. Когато разбрах, че съм бременна, бях сигурна, че престолонаследникът ще иска да пораснеш в Призматичния палат. Не допусках, че ще се наложи да изгубиш детството си и че ще те използват по такъв начин. О, каква ужасна съдба! Та ти дори нямаш представа колко ужасни неща са направили с теб и защо.

Осира’х усещаше, че майка й не лъже, но все още не можеше да повярва в онова, което й казваше Нира, нито да се усъмни в абсолютно всичко, на което я бе учил губернаторът. Гласчето й се разколеба.

— Но аз съм… великата надежда на мага-император.

— В такъв случай ме чуй, Осира’х. Щом предназначението ти е да изпълниш такава важна роля, би трябвало да съзнаваш последиците от всичко, което правиш. Ако наистина си избавителка на илдирийците, не позволявай да те превърнат в безмозъчен войник, който само изпълнява заповедите на пазителите на тайните.

Осира’х неохотно протегна малката си ръчица през оградата.

— Вече мога да чуя някои от мислите ти. Нека… нека да разбера всичко.

Нира примигна, вторачена в лицето й.

— Нима можеш да изтеглиш цялата информация от мен? Направо?

— Мисля, че притежавам тази способност. Отчасти от теб, отчасти от баща си.

Жената се усмихна някак странно.

— Предполагам, че това е като достъп до информацията на световната гора… но нямаме дръвче, което да ни помогне. Налага се да се задоволим с връзката ни като майка и дъщеря.

Осира’х докосна бузата на майка си, веждите, слепоочията.

— По-различно е от друг път, но губернаторът винаги е искал да постигна тъкмо това — да отворя различен канал за комуникация. — Тя пое дълбоко дъх и заговори, сякаш изричаше мантра. — Нека знанията, спомените ти, информацията, натрупана в съзнанието ти, се превърнат в хладна вода, а аз да се превърна в жадна гъба. Нека науча истината от твоето сърце и тя да стане моя.

Сякаш уплашена дъщеря й да не промени решението си, Нира сграбчи ръчичката й и я притисна с все сила до черепа си. И разтвори съзнанието си, освобождавайки спомените и мислите си, а Осира’х бе готова да ги приеме…

Щом контактът се установи, Осира’х запоглъща жадно всяка подробност: образа на Джора’х, прекрасните дни, които баща й и Нира бяха прекарали заедно в Призматичния палат. Винаги бе искала да научи повече информация за Илдира, но губернаторът на Добро винаги й бе пречил с обяснения, че е несъществена.

Осира’х усети споделената любов между Нира и баща си, чу обещанията, които си бяха разменяли… и най-накрая научи за подлата постъпка на мага-император и губернатора на Добро. Двамата бяха ликвидирали старата Отема, защото вече не можеше да ражда. Бяха затворили Нира в тъмна килия и я бяха държали в изолация, докато не научат, че носи детето на престолонаследника — нея, Осира’х. А след успешното раждане, след като Нира няколко месеца бе отглеждала детето си с обич, й го бяха отнели, за да го възпитават… за да промият мозъка му.

Все по-неутолимото й съзнание поглъщаше още и още, възприемаше всеки ужасяващ спомен от неспирните насилствени зачевания. Осира’х внезапно осъзна скритата зад суховатите обяснения на Удру’х истина, макар да не й се искаше да го повярва.

Научи за радостта да служиш на световната гора, за тръпката да се включиш в разумната мрежа, за чудните неща, които Нира бе видяла на Терок и в Миджистра. Накрая усети любовта и щастието, които Нира бе изпитала някога, и всичко, което майка й бе изгубила, когато я бяха затворили на Добро, превръщайки я в жертва на опитите на губернатора.

Когато и последната мисъл се просмука като капчица, изпълвайки като с екот съзнанието й, Осира’х вече знаеше всичко за майка си, всичко, което тя бе преживяла и премислила. Всяко ново откритие отекваше в съзнанието й като гръм.

Илдирийските владетели не бяха прекрасните герои, които я обучаваха да боготвори. Задачата й да се свърже с хидрогите и да спаси Империята не беше алтруистичната цел, към която й бе обяснявал, че се стреми губернаторът на Добро.

Изцедената и напълно изтощена Нира се свлече на колене, но върху лицето й разцъфтя усмивка на радост, че най-после е успяла да свърши нещо толкова важно. Осира’х стоеше, без да помръдне, ръката й все още бе на главата на майка й.

Преди момиченцето да успее да каже нещо, майка й неочаквано се задъха и отскочи встрани. Осира’х видя страха върху лицето й и се обърна.

По ярко осветения плац към тях бързаха двама охранители.

— Нира Кали, ела с нас — каза единият. — Заповед на губернатора.

От външната страна, по улицата, към момиченцето се приближи трети страж.

— Осира’х, не ти е позволено да напускаш резиденцията без охрана — каза той. — Опасно е. Може да пострадаш. Ела да се приберем.

Момиченцето заби предизвикателен поглед в плещестия войник.

— Нищо ми няма. Какво може да ме заплашва на Добро?

Той я хвана за ръката.

— Ние не задаваме въпроси на губернатора. И ти не трябва да го правиш.

И откъсна Осира’х от майка й, а другите двама сграбчиха Нира за кльощавите китки. Зеленокожата жена не оказа никаква съпротива.

— Оставете я! — Вече разбрала всичко, Осира’х инстинктивно не каза нищичко за онова, което бе научила. — Не ми е направила нищо.

— Изпълняваме заповедите на губернатора.

Докато войниците дърпаха Нира към бараките, тя извика на Осира’х:

— Помни… само помни.

Третият страж бързо поведе Осира’х по осветените улици към високата блеснала в светлини резиденция. Макар вече да не виждаше майка си, Осира’х продължаваше да усеща връзката с нея със съзнанието си. Сърцето й тупкаше от страха, обладал и нея, и Нира. Детето усети покорството на майка си. Внезапно зелената жрица започна да се бори и почти успя да се измъкне…

Връхлетя я внезапна болка, много по-силна от това, което можеше да понесе. В гърдите я прониза ледена стрела и й отне дъха. Осира’х се олюля. До слуха й достигна далечен болезнен вик и звук от последвал удар.

Същото като онова, което бяха направили с посланик Отема! Същото!

Обезумяла, Осира’х изскубна ръката си от хватката на изненадания пазач и се спусна към оградата.

— Спрете! Какво направихте?

Тичаше по-бързо от всякога и щом стигна до оградата, видя охранителите да влачат отпуснатото зелено тяло на майка й към една от бараките. На ярката светлина зърна върху гладкия й зелен череп кърваво петно.

Никакви мисли не пристигаха от майка й, абсолютно нищо.

Осира’х изкрещя и се опита да се промуши през теловете, но дотичалият пазач я сграбчи. Момиченцето се извърна към него.

— Какво й направиха? Защо я биете?

— Опита се да избяга — отвърна той, докато другите двама теглеха тялото на майка й към сенките. — Губернаторът ни предупреди какво може да направи. Нира Кали е опасна.

— За кого? — настоя Осира’х.

— За всички.

На мястото на присъствието на майка си Осира’х усети празнина, огромна загуба. Но вече бе събрала всяка мисъл на майка си в собственото си съзнание и сърце и си даваше сметка за опасностите, с които щеше да се сблъска, ако губернатор Удру’х или някой друг научеха за онова, което бе разбрала.

Трябваше да пази тайните си, докато не реши как да постъпи, докато не научи още.

Току-що бе срещнала майка си за първи път, а сега трябваше да се сбогува с нея. Нейната непозната майка й бе дарила повече от живот. Тя събуди в нея истината и бе разобличила лъжите на наставниците й. Нима бе възможно всичко, което бе научила — фактите за самото й съществуване, — да е лъжа?

Осира’х пусна скръбта си да изтече и скри чувствата си зад детинско бърборене.

— Питах я защо кожата й е зелена — каза тя, вдигнала очи към животинското лице на пазача, докато той я отвеждаше непоколебимо към резиденцията. — Защо, а?

— Не е твоя работа — отсече пазачът.

„Благодаря ти, мамо — помисли си тя. — Благодаря ти за всичко.“

В тялото си на шестгодишно момиченце Осира’х носеше огромно знание и зрялост. Сега бе станала по-силна, изпълнена с тайни и замисли, много, от които бяха само нейни.

Докато пазачът я отвеждаше към резиденцията на губернатора, мислите бушуваха в главата й. Осира’х не искаше да мрази губернатора на Добро, но знанието за всичко, което бе сторил на Нира, вече бе посято дълбоко в паметта й. И семенцето на гнева пусна коренче и започна да никне.