Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (43)

41.
Нира

ТЪЙ Като илдирийците предпочитаха да живеят в близко съседство, за да усещат присъствието на другите, бяха планирали и построили спалните помещения на човешките затворници по подобен начин. Жилището на Нира представляваше огромна постройка с голям брой легла, маси и общи пространства. Тук хората готвеха, спяха и играеха на разни игри, когато не им възлагаха някакви задължения. Бяха като огромно семейство под един покрив.

Нира живееше кротко сред тях, хранеше се с тях и спеше, когато те спяха. И все пак се чувстваше изолирана, обградена като със стена от тях, защото бе много различна. Не я отблъскваха умишлено от себе си, но на нея й бе трудно да свикне с тях. Грижеше се за другите затворници, но винаги я преследваше усещането за самота.

Сега, когато над Добро се бе спуснала тъмна нощ, тя седеше кротко, заслушана в бърборенето около себе си. Отглеждаше в импровизирани саксии няколко растения — едно храстче и няколко уханни билки. Даряваха й спокойствие.

Спомни си множеството колоритни празници и тържества, които устройваха отец Идрис и майка Алекса в огромния град в гъбения риф на Терок. Работниците се покатерваха по високите световни дървета и обираха черните семенници, от които правеха стимулиращо кли, и епифити за сокове и срязваха кондорови какавиди заради крехкото месо в тях. Групи помощници на зелените жреци — сред тях и Нира — се изкатерваха по бронираните стволове, за да достигнат ширналата се като балдахин зеленина, където четяха на висок глас на любознателните дървета.

Това бяха най-щастливите години в живота й…

Един от мъжете се разкашля и определената за него съпруга го сложи да легне, след което отиде да попълни заявка за необходимото му лекарство. Нира огледа другите легла, скупчилите се на групи семейства, инстинктивно оформени от хората дори при тези обстоятелства. Сякаш ги приемаха за нормални.

На Добро мъжете и жените продължаваха да се влюбват, да се свързват и да създават деца — въпреки че по всяко време някоя от жените биваше избирана заради генетичните си качества и отвеждана в бараките за разплод. Дори съпрузите им да не бяха доволни от това, се примиряваха. Поколения наред бяха възпитавани да спазват този нов и неестествен социален ред.

От своя страна, мъжете бяха принуждавани да се съвкупяват с десетки, дори стотици илдирийки. Стражите и медицинските служители многократно „събираха“ спермата от всеки мъж, който отказваше да изпълнява задълженията си, а след това го изпращаха в работните групи като евнух…

Нира страдаше заради тях. Знаеше, че хората са отстъпчиви и склонни да приемат много неща. Но не съдбата на тези затворници я опечаляваше все пак, а това, че бяха забравили какво би трябвало да е животът.

Въпреки че мракът се бе спуснал отдавна и красивите звезди бяха изгрели в ясното небе, осветлението в пренаселените бараки никога не угасваше. В съответствие с илдирийската практика тъмнината в закрити пространства се прилагаше единствено като наказание. Човешките затворници отдавна бяха свикнали да спят на ярката светлина. Много от децата си бяха легнали, но възрастните все още разговаряха и си почиваха.

Това бе най-подходящият момент, за да поговори с тях. Затворниците не знаеха почти нищо за заселническите кораби от Земята, нито пък за огромната Илдирийска империя или за Теранския ханзейски съюз. Не познаваха произхода си, освен от предаваните от поколение на поколение фантастични устни разкази, съхранили отломъци от истина. С познанията си за историческите цикли и на илдирийската Сага Нира намираше изопачените истории за интересни в редките моменти, когато можеше да ги погледне отстрани.

Тя се приближи към седмина мъже и жени, застанали в неправилен кръг — разказваха си истории, шеги и клюки. Бен Стоунър, мъж с дрезгав глас, чиято кожа изглеждаше като разранена от пясъчна буря, я забеляза и подвикна:

— Ела тук, Нира Кали. Каква история ще ни разкажеш тази вечер?

— Да е хубава!

— Цял ден стоя под горещото слънце, за да измисли поредната глупост… — подхвърли един по-млад мъж, но млъкна, щом Стоунър го изгледа.

Нира се престори, че не е забелязала. Дори да не вярваха на онова, което им казваше, затворниците на Добро поне я изслушваха. Приказките й им помагаха да минава времето.

— Ще ви разкажа историята за Тара Уен и как станала първата зелена жрица на Терок.

Изчака един момент ироничните им усмивки, защото знаеше, че хората се надсмиват над историите й за „фантастични земи“.

— Тара се родила на „Кайли“ само няколко години преди илдирийците да открият нашия заселнически кораб и да ни свалят в световната гора. Терок бил красив и с умерен климат, изобилствал с храна и ресурси. Първоначално нашата колония била спокойна. Почти нямало престъпност, защото нямало причини за нея.

— Също като тук на Добро — вметна злобният млад мъж.

— Не. Не като на Добро. Ни най-малко. — Нира пое дълбоко дъх. — Но понякога, поради непонятни за нас причини, човек носи мрак в душата си. Такъв един човек нападнал Тара Уен в най-дълбоката световна гора и я подгонил с намерение да я убие. Вече бил извършил и други убийства. Но тя избягала в гъсталака и се спотаила сред най-големите листа на световните дървета. Гората я защитила, скрила я от убиеца, и дърветата се свързали с нея, обгърнали я… и установили контакт.

— Когато Тара отново се появила сред хората — продължи Нира, — бялата й коса била опадала, а кожата й била станала яркозелена. — Нира разтри ръцете си. — Можела да общува с дърветата. Помнела всичко, което гората била виждала и което дърветата й разказали за другите престъпления на мъжа. И когато го обвинила и показала къде са заровени телата, го осъдили на смърт. Той бил първият престъпник на Терок. Завързали го на върха на балдахина и го оставили, докато не долетял един крилат змей и не го погълнал.

Някои от слушателите бяха заинтригувани, други слушаха недоверчиво, а младият мъж отново подхвърли с насмешка:

— Ах, това ли обяснява защо кожата ти е зелена? Аз пък мислех, че си някакъв странен мелез.

— Имай малко уважение — скастри го Бен Стоунър. — Губернаторът я предпочита за бараките за разплод по-често от всяка друга — добави той, сякаш това беше достойно за уважение качество. — Благодарим ти за историята, Нира.

Нира се мушна в леглото си, но продължи да слуша какво си говорят. Думата взе Стоунър и заразказва за някакво дълго пътуване, за дом, чието име не било Земя, а „Бъртън“. Дори не знаеха, че е истина.

Според собствените им легенди, бяха пристигнали на Добро като приятели и заживели в щастие и благоденствие с илдирийците. Но някакво ужасно и непростимо престъпление — не знаеха точно какво — принудило илдирийците да превърнат колонията във въоръжен лагер. Никой от затворниците не знаеше още колко поколения ще изплащат този грях.

Обзета от дълбоко съжаление към тях, Нира се обади от леглото си:

— Да знаете, че не навсякъде е така. Има милиарди хора в безброй много светове. Добро е сред най-ужасните.

Бен Стоунър й отвърна с дрезгав глас, като посочи стените на бараката, но от жеста му се подразбираха и оградите, и безрадостният пейзаж отвъд тях.

— Добро е всичко, което имаме, Нира Кали. Твоите фантазии не могат да ни помогнат.