Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (89)

87.
Зет Келъм

Сгушени в своите укрития из отломъчните пръстени на Оскивъл, скитниците наблюдаваха бушуващия около тях армагедон.

— Наистина се чувствам като зайче — обади се Зет Келъм и се намести по-удобно.

Левият й крак бе изтръпнал дори при ниската гравитация.

— По дяволите, зевесетата ще надробят голяма каша и ще я сърбаме всички — изруга Дел Келъм. — Вижте! Ето ги дрогите. Какво друго очакваше генералът след такава бомбардировка? Добре, че сме настрана.

— Всички сме вътре, тате. Тези бойни кълба са готови да изпържат скитниците със същото удоволствие, с което биха сварили Голямата гъска.

Повечето корабостроители бяха напуснали системата на Оскивъл след разглобяването и разпръскването на конструктивните съоръжения. Маскировката на останалото снаряжение и постройки, изглежда, бе сполучлива, след като бойните групи на ЗВС не ги бяха забелязали. С появяването на ужасяващите извънземни грижите на зевесетата ставаха още по-неприятни.

Зет нагласи подслушвателя на честотата на командния канал на ЗВС. Включи нелегалния разшифроващ механизъм и започнаха да подслушват отривистите команди на генерал Ланиан до пилотиращите реморите бойни компита-камикадзе.

Зет фокусира екраните така, че да следят десетките — стотици — надигащи се като разгневени стършели над атмосферата бойни кълба. Покритите с шипове сфери всяваха ужасяващ страх. Макар никой скитник да не изпитваше нежни чувства към Земните въоръжени сили вследствие на слуховете за унищожителните им набези и открито пиратство срещу тях, тя изпитваше съчувствие към войниците. Толкова много жертви. Очевидно бяха обречени.

— Вижте всички тези проклети кълба! — включи се някакъв офицер. — Никога не съм виждал толкова много.

— Престани да ги броиш и започвай да стреляш.

Зет погледна баща си с тъмните си очи. На лицето му бе изписан страх, но той стисна ръката й да я успокои.

— Тук сме в безопасност, сладураната ми.

— Повярвай ми, че това е единственото, за което бих искала да се притеснявам, тате.

Гласът на генерала прозвуча така, сякаш Ланиан беше на път да изгуби самообладание:

— Челни манти, заемете позиция. Бойни компита, вече имате нареждане и знаете програмите си. Нанесете тотален удар.

— Хайде, момчета и момичета — обади се някой провлечено. — Всички чакахме това сражение. Ето, че го имаме.

— Внимавайте какво искате — измърмори Зет.

Видяха как още пет крайцера манта се откъснаха от основната бойна група и се спуснаха, очевидно пилотирани от компита-камикадзе, което личеше от неумолимостта и точността на удара. Сърцето на Зет заподскача, докато наблюдаваше мантите-самоубийци да изстрелват всичките си муниции, изпразвайки язерния си арсенал в ослепителна като звездна експлозия атака, и да се забиват с пълна скорост. Видя пет от безбройните кълба да потъват надолу, но вихърът от сфери продължи да бълва от дълбините на Оскивъл.

— Всички знаем какъв е залогът — обади се някакъв офицер по комуникационния канал.

— Трябваше да си остана вкъщи.

— Господи, ще го изтърва…

— Изяж това, шибано хидрогче! Аааа!

Зет усети да й прилошава, докато наблюдаваше нескончаемите експлозии. Хидрогите мятаха синкави светкавици и всеки енергиен камшик поразяваше нова мишена от ЗВС. Целият този театър се вихреше на фона на безмълвното пространство и само по командния канал се дочуваха панически крясъци, заповедни ревове, взривове и отекващи детонации.

Из цялото пространство бушуваше бурята на разрухата. Вече не бяха останали пилотирани от компита кораби и няколко пилотирани от хора ремори и крайцери се понесоха в самоубийствени набези. Хидрогите подгониха няколко от огромните съдове на ЗВС. Дреднаутите откриха огън, но с не по-съществен ефект от малките бойни кораби. Няколко обхванати от пламъци кораба се завъртяха, загубили контрол, и после рухнаха върху пръстените.

За по-малко от час бойната група на ЗВС бе загубила една трета от корабите си.

Зет наблюдаваше втрещена неспирния унищожителен огън на хидрогите.

— С нищо ли не можем да им помогнем, тате?

Но тя знаеше, че скитниците не разполагат със значителна военна мощ. Оцеляваха единствено благодарение на хитростта и находчивостта си, като се стараеха да не привличат вниманието върху себе си.

— Нищо не можем да направим, освен да чакаме. Знаеш го, сладката ми.

Недалеч тресна експлозия, нарушавайки точните орбити на пръстенните отломъци. Генераторите на укритието не изключиха, но светлините замигаха. Зет отлетя към стената. Екраните потъмняха за миг и отново просветнаха, разкривайки още по-ужасяващи гледки в зоната на военните действия. Пръстените бяха осеяни с хиляди нови звезди: догарящите метални корпуси на корабите на ЗВС.

— Шиз, това тук е по-лошо от пердаха, който ядохме на Юпитер!

Женският глас й се стори познат. Зет си помисли, че това е Тасия Тамблин, която ги предупреди за пристигащата бойна група на ЗВС.

Гласът на генерал Ланиан бе станал дрезгав от объркване и ужас.

— Обявявам оттегляне. Всички ескадрили да се завърнат на корабите-майки. Всички командващи офицери, изтеглете корабите си от този ад по всякакъв възможен начин.

— По дяволите, не допусках, че ще го чуя от устата на генерал от ЗВС — измърмори Дел Келъм.

— Обвиняваш ли го?

— Ни най-малко. — Той поклати глава. — Ни най-малко. Ама че поражение!

Размяната на изстрели по екраните не спираше. Много от корабите на ЗВС започнаха да се разпръсват и изтеглят, отдалечавайки се от обкръжената от пръстени планета с последни сили. Хидрогите унищожиха още пет от тях пред очите на Зет.

— Оценка на пораженията. Искам доклади за понесените щети веднага след като се изтеглите на безопасно разстояние — продължи Ланиан. — Сега просто се махайте!

— Ами ако дрогите тръгнат след нас? — запита изтънял от ужас мъжки глас. — Ако продължат да ни преследват? Няма никакъв начин…

— Измъквай си задника и спри да цивриш — изруга ДРУГ.

Зет и Дел Келъм не откъсваха очи от несекващия разгром. Догарящите корпуси съскаха сред пламъците.

— Ще ти кажа едно нещо, сладката ми — обади се баща й. — Досега не бях сигурен, но вече край. В името на Пътеводната ми звезда, никога вече няма да се занимавам с небесни мини.