Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (5)

3.
Естара

— Виждал съм много прекрасни светове — каза по-големият брат на Естара, докато совалката им прекосяваше обраслия в гъсти гори континент. — Бил съм в Двореца на шепота на Земята и съм стоял под седемте слънца на Илдира. — Мургавото лице на Рейналд грейна в усмивка. — Но Терок е моят дом и бих предпочел да съм оттук, отколкото откъдето и да било другаде.

Естера се усмихна, загледана в новия, но винаги познат пейзаж от шептящи световни дървета.

— Никога не съм виждала Огледалните езера, Рейналд. Доволна съм, че ме доведе тук.

Като момиченце се бе измъквала преди изгрев и бе тичала из гората, за да разгледа всичко интересно. За щастие твърде много неща дразнеха любопитството й: природата, науката, културата, историята. Беше проучвала дори дневниците от кораба от първо поколение „Кайли“, историята на заселването на Терок и произхода на зелените жреци. Не защото трябваше, а защото й бе интересно.

— Че кого другиго да доведа? — Рейналд закачливо разроши усуканите къдрици на сестра си. Беше с широки рамене, мускулести ръце и сплетена в дебели плитки дълга коса. Макар кожата му да блестеше от потта, топлината на гората не го притесняваше. — Сарейн е посланик на Земята. Бенето е зелен жрец на Гарванов пристан, а Сели е…

— Все още почти бебе, макар да е на шестнайсет — добави Естара.

Преди години, като част от подготовката му да стане следващия отец на Терок, Рейналд бе пътешествал из Спиралния ръкав, за да се запознае с различните култури. За първи път терокски вожд изследваше други общества. Сега, когато пътуванията бяха ограничени, космическото гориво бе поставено под строг режим на разпределение, а между планетните отношения бяха обтегнати, Рейналд бе решил да посети главните градове на своя собствен свят. Родителите му не криеха, че имат намерение да се оттеглят и да му отстъпят трона още тази година. Трябваше да е готов.

Совалката се носеше над върховете на дърветата от едно селище към друго. Смеещи се придружители, които се преструваха на част от шествие, прелитаха наоколо с въздухоплани, малки летателни съдове от ремонтирани двигатели и пърхащи крила от местни кондорови мухи. Буйни млади мъже кръжаха над и зад тях, фукайки се с въздушни маневри. Някои, вече на възраст за женене, флиртуваха с Естара…

Тя зърна пролука сред плътния зелен балдахин на дърветата и проблясък на лазурна вода.

— Това са Огледалните езера, до едно дълбоки и съвършено кръгли — посочи Рейналд. — Ще пренощуваме в селото.

Световните дървета около първото прекрасно езеро подкрепяха пет червейни кошера, празните гнезда на огромни безгръбначни. Щом Рейналд приземи совалката на брега, хората се заспускаха по въжета, заподскачаха, закатериха се и се запровесваха от кошерните си домове, за да поздравят посетителите. Четирима зелени жреци с оцветена в зелено от фотосинтетичните водорасли кожа се появиха с грациозността на леко полюшващи се вейки.

Зелените жреци можеха да осъществяват по-сложна комуникация и от най-сложните технологии, открити от Ханзата или от илдирийците. Поколения учени не бяха успели да намерят отговора, а и зелените жреци не бяха в състояние да им помогнат — не защото пазеха някаква тайна, а защото не познаваха техническата основа на онова, което правеха. Много чужденци им предлагаха да ги наемат заради мигновените им телепатични способности, но независимите терокци почти не се нуждаеха или не проявяваха интерес към онова, което можеше да им предложи Ханзата.

Но представителите на Ханзата бяха изключително настоятелни и убедителни.

Да балансира подобни противоречия бе трудно за всеки владетел. Докато наблюдаваше как брат й общува със зелените жреци и усмихващите се местни жители, Естара си даваше сметка колко добре би се справял като отец на Терок.

След вечерната гощавка с прясна риба, речни водорасли и печени в черупките тлъсти водни буболечки, те се качиха на високите платформи по дърветата край езерото. Гледаха представление на ловки дървотанцьори — гъвкави акробати, които тичаха, танцуваха и подскачаха върху жилавите клони. Дървотанцьорите използваха извитите клони и големите листа като трамплини, мятаха се презглава из въздуха, хващаха се за клонките и размахваха ръце в хореографиран балет. На финала всички дървотанцьори се метнаха в съвършени дъги към огледалната водна повърхност на езерото и тупнаха като тежки дъждовни капки.

След представлението Естара остави Рейналд да разговаря по делови въпроси с местните жители, а тя с радост прие предложението на няколко тукашни момичета да влязат в топлата вода. Обичаше да плува, макар да имаше тази възможност само няколко пъти през годината.

Докато пляскаше из водата на Огледалното езеро, Естара оглеждаше възхитена нощното небе. В нейния град горският балдахин бе толкова гъст, че трябваше да се качи чак на върха, за да зърне съзвездията. А сега, носейки се на открито върху водата, бе поразена от гледката на милиардите трепкащи светлинки, същинска гора от звезди сред космическия свод, пълна с хора, светове и възможности.

Когато се върна мокра и освежена в ярко осветените червейни кошери, завари брат си да разговаря с млада жрица — казваше се Алмари. Очите й излъчваха интелигентност и любопитство. Алмари бе прекарала няколко години като псалт на дърветата, попълвайки музикалните знания в ботаническата база данни. Като всички зелени жрици, нямаше коса, а лицето й бе татуирано с различните знаци на уменията й.

Рейналд бе изискан и учтив, но запазваше правото си на избор.

— Ти си красива и умна, Алмари. Никой не би могъл да го отрече. Сигурен съм, че ще бъдеш прекрасна съпруга.

За Естара този разговор вече беше познат, защото го бе чула няколко пъти по време на краткото пътешествие.

Алмари отговори светкавично, сякаш за да не му даде възможност да отхвърли предложението й.

— Особено в тези трудни времена не е ли подходящо следващата майка на Терок да е зелена жрица?

Рейналд докосна деликатната зелена кожа на китката на Алмари.

— Не бих го оспорил, но не виждам причина за бързане.

Алмари забеляза Естара и се изправи притеснено, за да се сбогува.

Усмихвайки се дяволито, Естара побутна закачливо брат си по рамото.

— Хубава е.

— Третата за тази вечер.

— По-добре голям избор, отколкото никакъв — отвърна тя.

Той изпъшка.

— А и трябва да се каже нещо, за да вземе човек точното решение.

— Нещастният Рейналд.

В отговор той я сръга закачливо.

— Поне не съм илдирийският престолонаследник. На него му се налага да има хиляди любовници и толкова деца, колкото би могъл да отхрани.

— О, тази ужасна отговорност да си владетел. — Естара тръсна мократа си коса, за да го напръска. — Тъй като съм едва четвърто дете, единствената ми грижа е кога ще имам възможност отново да поплувам. Какво ще кажеш да отида сега?

И побягна със смях, а Рейналд я изгледа със завист.