Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (116)

114.
Кото Окая

Претоварени свръх всички допустими граници, облицованите с керамични плочи тунели на Исперос най-накрая поддадоха и рухнаха. И нахлулата лава разтопи животоподдържащите системи.

Кото Окая не можеше повече да чака спасители. Подземната база щеше да се срути след броени часове. За нещастие хората нямаха по-добър шанс да оцелеят върху повърхността.

Скитническите миньори вече бяха пренесли продоволствието и снаряжението в няколко непострадали до този момент помещения, но горещината бе станала непоносима. Неконтролируемите топлинни струи се издигаха от най-ниските катакомби нагоре. Екипите нямаха никакъв друг шанс, освен да облекат скафандрите и да се измъкнат върху напуканата повърхност с надеждата да достигнат сенчестата страна навреме.

В горните нива на тунелите жегата бе ужасна. Металните стени изгаряха при докосване, а всяка следваща секунда температурата се покачваше. Работниците навлякоха огледалните костюми и животоподдържащите устройства, закопчаха уплътнителите, за да не проникне някое пламъче.

— Побързайте или ще се изпечем тук — подкани ги Кото и добави успокоително: — Не се притеснявайте. Спасителните кораби пристигат. Разчитам на това.

— Има ли някакво съобщение? Колко кораба са тръгнали? Кога ще са тук? — занарежда с тъничкия си глас един от инженерите и привлече презрителния поглед на една по-възрастна жена, която нагласяваше шлема си върху защитната яка.

— Шиз, откъде можем да знаем? — сряза го един техник по поддръжката. — Нашите кораби стигат дотук по-бързо от съобщенията.

— Всички разполагаме с предаватели в костюмите — поясни Кото. — Животоподдържащите ни резервоари могат да издържат почти цял ден, а регенераторните пакети би трябвало да поддържат охладителния поток в костюмите.

— Да… при оптимални условия — измърмори един от инженерите.

— Искаш да кажеш, че в момента не са оптимални ли? — опита се да прояви чувство за хумор Кото. — Значи така: имаме на разположение достатъчно наземни ровери и минни превозни средства, за да се придвижим. Ако подскачаме от сянка в сянка, можем да се доберем до неосветената страна и да се крием там цяла седмица.

— Въздухът няма да ни стигне за толкова време, Кото.

— Всичко по реда си, ако обичате.

Издигнаха се на групи по петима върху изпепелената повърхност на Исперос. Яростните езици на слънчевите урагани ближеха планетата. Звездата над главите им беше врящ котел от жега, заобиколен от несекващи огнени изригвания. На Кото му мина през ума, че е получила плазмено разстройство.

Три натоварени със снаряжение, провизии и евакуирани ровера вече се отдалечаваха, буботейки върху опърления терен. Тежките керамични гъсеници оставяха в меката скала дълбоки коловози.

— Да вървим. Седмина от нас могат да се вместят в следващия ровер. Тръгвайте!

Той забута инженерите към очакващата ги машина и сам седна зад пулта. При нормални обстоятелства колегите често не разрешаваха на разсеяния инженер да управлява ровер, тъй като Кото обръщаше повече внимание на геологическите особености и минералните ресурси, отколкото на най-безопасната посока.

Сега обаче Кото не поглеждаше встрани. Опитваше се да спаси хората си.

Овалът на хоризонта се извиваше недалеч. Наближиха висока скална могила, чиято сянка беше с отрязани като с бръснач очертания, ширнала се като езеро от разлято мастило. Кото зави рязко към дълбоката сянка, в която температурата рязко спадна. Топлинните вълни се отразяваха в хладната скала, макар жегата да се стичаше от заобикалящата ги напечена земя, но все пак бе малко по-поносима.

— Ще останем десетина минути, за да може системата да се поохлади. Ако роверът се стопи, ще се наложи да вървим пеша до най-близката сянка.

— Логично, Кото.

Когато отново потеглиха, яростната жега като че ли се стовари още по-безмилостно отгоре им. Слънцето бе надвиснало като зловещо око, кипеше и блестеше яростно, сякаш готово всеки миг да експлодира.

Първият скитнически спасителен кораб пристигна, когато Кото и бегълците се намираха все още на десетина километра от тъмната страна на Исперос. Останалите ровери вече бяха навлезли в по-хладния мрак и скитниците бяха направили площадка, на която да могат да кацат спасителните кораби.

По пътя Кото загуби връзка с един от роверите. Водачът изпрати сигнал за помощ, но не можа да посочи координатите.

— Системите рухват… управлението отказва… пробойни по корпуса, вероятно…

Последният звук — надигнал се ужасяващ рев — потъна в състрадателното пукане и писукане на атмосферните смущения.

Кото стисна зъби, но продължи напред. Всички миньори, инженери и техници бяха наясно с рисковете тук. Скитниците щяха да увековечат паметта на всеки загинал, но само след като бъдат спасени колкото е възможно повече работници от Исперос. Засега Кото трябваше да направи така, че никой друг да не пострада.

Ана Пастернак, язвителна възрастна търговка, предвождаше първата група спасителни кораби към сенчестата страна на Исперос, но се наложи да се откаже от кацане, тъй като слънчевите урагани повишиха активността си и бомбардираха навигационните системи и контролните устройства като побеснели. Останалите спасителни кораби се вмъкнаха в сенчестия конус на планетата и се опитаха да организират план за изтегляне на оцелелите.

Роверът на Кото стигна убежището на тъмната страна — пет превозни средства с бегълци бяха спрели върху плосък кратер, чиято повърхност се бе разтопявала и втвърдявала безброй пъти. Един от роверите бе достигнал площадката, но бе получил пробойна на въздушния резервоар и в момента въздухът му изтичаше. Кото можеше да преразпредели минимални допълнителни резерви от други два ровера, но това би отложило катастрофата само с около час.

— Чуйте ме, трябва да кацнете веднага — изпрати съобщение до корабите той. — Ако не ни спасите до няколко минути, само ще сте си загубили времето и горивото нахалост.

Когато го докара за първи път тук преди шест години, безумно храбрият Джес Тамблин бе приземил кораба си, като се измъкна от активността на короната и пренебрегна рисковете на нестабилното слънце. Тъкмо тази проучвателна експедиция бе убедила Кото, че е възможно да построи действащо съоръжение на Исперос. Оттогава слънчевите урагани бяха станали много по-яростни, сякаш във вътрешността на слънцето се случваше нещо ужасно.

— Така да. Ще направим или голямо тържество, или голямо погребение. Лично аз предпочитам тържествата — предаде Ана Пастернак на останалите капитани. — Всички правите редовна поддръжка, нали? Хайде да проверим колко добри са ни корабчетата.

Групичката оцелели окаяници на Исперос бяха плувнали в пот от страх и горещина в скафандрите си; вдишваха последните остатъци въздух от въздушните резервоари.

— Зарежете цялото снаряжение и провизии — нареди Кото. — Е, някои базаданници ще са доста ценни, ако можете да ги вземете.

Спасителните кораби се спуснаха от небето като ангели — търсеха да налучкат безопасно местенце за кацане. Комуникационните канали отекваха от възторжени възгласи. Още преди първият кораб да се приземи върху неравния терен, Кото разпредели екипите на групи: организира евакуацията така, че тези с най-увредени животоподдържащи системи да се качат най-напред.

— Нищо не причинява по-голяма загуба на време от паниката. Дайте да не си пречим сами.

Кото и без това бе достатъчно опечален, че мечтата му за производствена колония окончателно се е провалила. Не бе успял да я постигне.

Докато се качваха на спасителните кораби, Кото ужасен установи, че е загубил двайсет и един от хората си. Още един ровер се бе повредил на нажежената страна — гъсеничните му вериги бяха затънали в тресавище от разтопени камъни, горещината бе проникнала в горивните клетки и последвалата експлозия бе убила бегълците, преди някой да успее да се върне, за да им помогне. Последната жертва бе една жена, чийто скафандър се бе повредил броени минути преди кацането на първия спасителен кораб. На мразовитата тъмна страна на Исперос тя бе починала от замръзване за по-малко от минута.

Със зачервено и изприщено лице и изтощено и обезводнено тяло, Кото крачеше към пилотската кабина на Ана Пастернак. Възрастната жена му хвърли поглед през рамо и пресече думите му на благодарност:

— Засега недей да ми благодариш, Кото. Все още ни предстои да се измъкнем от този звезден ураган. Всичките ни кораби са претоварени. Нямахме време да организираме евакуационен екип.

— Радвам се, че не изчака — каза Кото. — Макар да се надявах да удържа рухващата колония по-дълго.

— Вселената обича да си прави шеги. Винаги съм си мислела, че дъщеря ми Шарийн ще ме надживее и ще ми даде възможност да разглезя поне десетина внуци, но дрогите бяха решили друго и превърнаха небесната й мина на Велир в купчина боклук.

— Нямат ли скитниците поне една щастлива приказка? — попита сякаш сам себе си Кото и въздъхна.

Пастернак изведе кораба от сенчестата страна на планетата и в следващия момент самото слънце сякаш им обяви война. Дъговидни пламъци отскачаха на огромна височина в пространството, като че ли се опитваха да захапят Исперос. Залповете на короната разтърсваха отлитащия кораб като удари на тояга.

— Никога не съм виждала подобна активност! — изкрещя Пастернак. — Да не би да избухва свръхнова?

— Не, разбира се — отвърна Кото. — Не е този звезден вид…

Стрелките на екраните на ситуационните контролни уреди бяха достигнали червените зони. Пастернак водеше битка със системите, но претовареният спасителен кораб се въртеше като пощурял. Някои от другите скитнически съдове бяха изпаднали в още по-тежко положение. Мощните потоци на слънчевия вятър ги връхлитаха яростно. Пламъците трещяха като камшици.

— Ще е голям резил да спасим хората ти и да изгорим на обратния път.

— Да, това вече ще е истински нокаут.

По комуникационната система избухна пукотевицата на атмосферните смущения, после се чуха разменяните между скитническите капитани съобщения за неочаквани повреди, спрели двигатели и блокирали животоподдържащи системи. Спасителните кораби се движеха плътно един до друг, но безпомощни да си помогнат.

Ана Пастернак захапа долната си устна.

— Всеки трябва сам да се погрижи за себе си. Вече не мога да помогна на никого. — Внезапно тя вдигна ужасен поглед. — Шиз! Дръжте се!

Към тях се носеше страховит пламък — движеше се с по-голяма скорост, отколкото можеха да вдигнат двигателите на кораба.

— Наоколо е пълно с боклуци и не мога да включа на свръхкосмическа! Всяко камъче ще ни направи на палачинка.

— Или някое от нашите кюлчета — обади се Кото. — Което всъщност е по-възможно.

Комуникационната пукотевица се усили.

— Вижте звездата! Вижте звездата!

Кото се обърна и с изумление видя как от звездната повърхност се изстрелват гигантски горещи яйцевидни снаряди. Блестящите обекти се устремиха по дирята на страховитите пламъци, за да засекат отлитащите скитнически кораби.

— Какво е това? — възкликна Кото. — Та те са изкуствени!

— Само хидроги ми липсваха — изръмжа Пастернак.

— Не са хидроги — отвърна Кото. — Формата им е различна, по-елипсовидна. Спектралните върхове са много по-интензивни.

Скитническите спасителни кораби достигнаха най-високата си скорост. Единайсет огнени топки се приближаваха с рев към тях с невероятна бързина. Всяка беше с размерите на малка луна, способна да погълне пет-шест дреднаута на ЗВС. Гледката бе толкова неописуема, че мина известно време, преди изумлението на Кото да прерасне в разтърсващ страх. Огнените обекти от яростната звезда още повече усложняваха тежкото положение, в което и без това се намираха.

— Ако имах свястно оръжие, щях да изстрелям няколко залпа — подхвърли Пастернак. — Или да метна срещу тях няколко ледени кубчета.

Междувременно пламтящите топки се събраха зад отлитащите скитнически кораби така, че неясните им ръбове да съвпаднат. Образуваха непроницаема бариера, ослепително ярка и ужасяваща, но все пак по-търпима от ревящите огнени урагани на слънцето на Исперос.

Кото провери системите на спасителния кораб и с учудване забеляза, че нивата на опасната горещина и радиация рязко спадат.

— Капитане, те… блокират слънчевия поток! Виж, показанията са в поносимите граници.

Скитническите кораби продължиха да се отдалечават. Зловещите огнени кълба се носеха на безопасно разстояние, скупчени в ослепителен щит.

— Те… ни предпазват от пламъците. Откъде са разбрали, че сме тук? И защо… Защо ги е грижа какво ще стане с нас?

Пастернак отново включи междукорабния комуникационен канал.

— Не задавайте въпроси. Просто продължавайте напред.

— Лично аз нямам намерение да се оплаквам — възкликна някой.

— Двигателите ми се задъхват от свръхтовар — обади се друг капитан. — Какви са тези неща, по дяволите?

Сърцето на Кото блъскаше като пощуряло, а той продължаваше да гледа втренчено. Тези изумителни… съдове? същества? създания?… които обитаваха плазмените дълбини на слънцето, ги спасяваха.

Огнените обекти по някакъв начин бяха разбрали, че слънчевите изригвания ще убият хората. Нажежените елипсоиди продължаваха да блокират яростната слънчева буря към корабната флотилия, докато тя не се отдалечи на безопасно разстояние.

След което своенравните огнени кълба отново запърхаха насам-натам като огнени мухи с размерите на планети. Пикираха през магнитните клупове на слънчевите огнени езици и танцуваха сред коронарните вълни, за да се гмурнат най-накрая като помътнели въглени в самата супергореща звезда.

— Това се казва приятна изненада! Извънземни, които нямат желание да ни свестят маслото — обобщи Ана Пастернак.

Избърса изпотеното си чело и взе курс към Рандеву.