Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (15)

13.
Дейвлин Лотце

Дейвлин Лотце изслушваше безмълвно колонистите, които искаха да напуснат Крена, на спешното градско заседание.

— Трябва всички да се измъкнем оттук, преди да измрем от епидемията! Това пак е илдирийската чума!

Дейвлин знаеше, че е невъзможно тази биологическа зараза да е съвместима с човешката ДНК, но не можеше да издаде познанията си по генетика. В края на краищата той беше най-обикновен фермер и инженер.

Беше се настанил в изоставена илдирийска къща. Беше висок, тъмнокож, с мускулесто тяло и мек глас. Имаше белег на лявата буза от счупена бутилка, по-забележим, отколкото му се искаше, но се бе научил да не привлича вниманието на околните. Един агент трябва да умее да остава незабележим.

Бе помогнал на тукашните жители да изградят водопроводна инсталация, канализация, метеорологични станции и електрическа мрежа при възстановяването на унищожената инфраструктура на колонията. По време на епидемията, която бе прогонила илдирийците от Крена, извънземните колонисти бяха изгорили сградите и бяха срутили генераторите и подстанциите. И бяха напуснали панически този свят.

И сега, пет години по-късно, нова мистериозна болест косеше човешките колонисти на Крена с обезпокоителна скорост. Болните страдаха от изтощително дихателно възпаление и овални оранжеви обриви по краката и раменете. Когато един възрастен мъж почина от „оранжево петно“, тревогата достигна кулминацията си.

Една лекарка се надигна. Беше ниска и с големи очи като на бухал. Лицето й бе сивкаво от изтощение, но върху него се четеше съвсем неуместна усмивчица и уморено облекчение.

— Мисля, че имам добра новина. — Не забеляза, че всички затаиха дъх в очакване. — След като изследвахме пробите от петнайсет починали от оранжево петно, изолирахме заразния организъм. Щастлива съм да ви съобщя, че той няма нищо общо с вируса, който причинява илдирийската ослепяваща треска.

На един портативен екран тя показа няколко електронни микроснимки, на които се виждаха точици и странни форми. Дейвлин разпозна до червените кръвни клетки непознати едри тела.

— Оранжево петно е просто амебоидно едноклетъчно, не толкова издръжливо, колкото вирус или дори колкото бактерия. При хората засяга най-вече кожата и дробовете. Вероятно се развива във водата или в нещо, което отглеждаме като съставна част на екосистемата на Крена.

— И всички ни ли ще убие? — запита някой.

— Не, но може би трябва да свикнете с оранжевите петна. — Лекарката се усмихна малко по-широко. — Симптомите са възпаление на кожата и потъмняване на пигмента. Вероятно завинаги, но не е особено опасно.

— Но моят Аркадий е мъртъв! — възкликна една възрастна жена.

— Аркадий е имал болни дробове и е бил изключително уязвим. Оранжево петно е опасна колкото пневмонията, да кажем. Но също е лечима. Нуждаем се единствено от широкоспектърен антиамебик. Имам няколко мостри, но не са достатъчно, за да излекувам цялото население.

— Не можем да изтичаме до дрогерията и да си вземем рецептата значи — измърмори един колонист.

Брансън Робъртс, един от най-новите членове на колонията, стана и заяви:

— Аз мога.

Беше слаб и дълъг като върлина, с големи загрубели ръце и пухкава като цвят на глухарче сиво-бяла коса. Беше долетял с малък търговски кораб, чиято нова галванизация подсказваше, че името и серийният номер са сменени. Или го бе откраднал, или се криеше поради някакви причини. Но колонистите на Крена посрещаха благосклонно всеки, който имаше частен кораб, с който да прави незаконни полети и да ги снабдява с черноборсаджийски стоки.

— Корабът ми има достатъчно гориво за още няколко полета, стига да не са много дълги. — Той пъхна ръце в джобовете си. Усмивката му беше заразителна. — Имам известни връзки с Ханзата.

„Разбира се, че имаш“, помисли си Дейвлин.

След два дни медицинският екип на Крена бе успял да излекува петте най-тежки случая на оранжево петно.

Дейвлин се зае с филтрационната водна система, като взе допълнителни мерки за изолирането на амебата от местни питейни източници. Щом видяха, че познатите им се излекуваха, хората се поуспокоиха.

Брансън Робъртс тръгна да обикаля колонията, за да състави списък с покупки, които да докара заедно с необходимото антиамебно лекарство. Щом бе решил да употреби намалялото си космическо гориво, за да докара лекарства, можеше поне да направи полета по-рентабилен.

Най-близкият ханзейски свят обслужваше заможни туристи.

— На Релекер не си позволяват разглезените им посетители да страдат дори от треска — каза Робъртс. — Би трябвало да разполагат с всяко известно лекарство.

Дейвлин се срещна с него на малкия космодрум, за да му даде списъка на елементите, които му трябваха за помпените и филтрационни станции. Теоретически би трябвало да използва възможността да изпрати доклад на председателя Венцеслас, но нямаше особено желание да привлича вниманието на Ханзата. Чувстваше се добре на Крена и почти бе повярвал в собствената си легенда, която го представяше като обикновен колонист. Далеч от очите, далеч от сърцето… поне така се надяваше.

Илдирийците наричаха Крена „Света на звуците“. От изворите бликаха сребристи поточета и се изливаха във водопади. Растителността върху естествените тревни площи потракваше като ситни кратунки под поривите на вятъра. Насекоми бръмчаха и жужаха неспирно ден и нощ. Ниските хълмове бяха обрасли с храстовидни бодливи горички, които издаваха звуци като флейти. Когато дръвчетата изсъхваха, меката сърцевина изгниваше и те заприличваха на кухи тръстики, в които насекомите пробиваха дупчици и постоянните ветрове свиреха на тях като на музикални инструменти.

Местенцето беше доста по-приятно от повечето, където беше стъпвал.

Тъкмо се готвеше да се качи на кораба, когато алармените системи завиха, оповестявайки навлизането на кораб в атмосферата на Крена. Робъртс се озърна тревожно.

„Кой може да пристига?“

Служителят в наблюдателната кула обяви възбудено:

— Куриерски кораб!

След което увеличи звука и извика:

— Пощенска визита!

Поради ембаргото малко по-големите от междузвезден спътник скоростни автоматизирани кораби бяха единственото съобщително средство до планетите, на които нямаше зелени жреци за пряка телевръзка. Те правеха и подробно заснемане на познатите ханзейски колонии.

Робъртс грабна списъка с машинни части от ръката на Дейвлин и бързо избърбори:

— Върви да си прочетеш пощата. Връщам се, щом направя покупките. Ако дотогава болестта се изостри, чувал съм, че пилешката супа прави чудеса.

И излетя, без да попълни стандартния предполетен формуляр, а и, както можеше да се предположи, преди куриерският кораб да го е засякъл. Търговският кораб се стрелна към небето секунди преди пристигането на куриерския. Бързият сателит започна да прехвърля инфопратките и съобщенията в мрежата база данни на Крена — писма от роднини, бизнес доклади, новини, копирани видеоигри и дигитализирани романи.

Въпреки обстоятелството, че колонистите сигурно щяха да се зарадват на контакта с родината, на Дейвлин му се стори необичайно, че Ханзата осъществява подобна мисия до глухата Крена. Знаеше, че зад всеки ход на Базил се крие някаква причина — обикновено повече от една. Запита се от какво ли се бои Брансън Робъртс.

Макар да нямаше семейство или близки приятели, Дейвлин не се изненада да намери сред писмата съобщение и за себе си. Бележчицата от „брат ти Саул“ съобщаваше незначителни новини: сватбата на някаква племенница, смъртта на възрастен роднина, проблеми със семейния бизнес. Но след като се прибра и разшифрова текста, прочете новата задача, която му възлагаше Венцеслас.

Сърцето му се сви, но пък той си знаеше, че все някой ден ще дойде краят на безметежните времена на Крена. Налагаше се пак да стане действащ агент и да използва екзосоциологичните си познания за решаването на някаква загадка. Скоро щеше да пристигне кораб и да го откара на някакъв кликиски свят-костница, където той трябваше да открие какво се е случило с някакъв изчезнал археологически екип.

Хората на Крена нямаше да видят повече Дейвлин Лотце.