Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (127)

125.
Отец Рейналд

След като унищожиха всичко на Гарванов пристан, на хидрогите им бяха необходими по-малко от две седмици, за да открият основния масив на световната гора. Никой на Терок не бе подготвен за това.

Отец Рейналд се бе качил върху удобна платформа на върха на горския балдахин за Празника на пеперудите. Веднъж в годината десетки хиляди какавиди се излюпваха едновременно. Пеперудите се измъкваха от пашкулите, разтваряха деликатните си аметистовопурпурни и сапфиреносини крилца и се издигаха на рояци в единствения си полет — който траеше само един ден.

Едновременно с масовото излюпване на пеперудите десетки видове епифити разтваряха чашки, за да бъдат опрашени, и изпълваха въздуха с упойващи аромати. Птичките връхлитаха първите вълни пърхащи пеперуди и се тъпчеха до насита.

Много терокци бяха заели места върху сплетените клони, за да наблюдават спектакъла. Дървотанцьори подскачаха от клон на клон и правеха салтоморталета и пируети — представяха трогателния първи и последен полет на пеперудите. Деца се смееха и играеха, като внимаваха да не паднат от високите клони, докато припкат подир пеперудите.

Зелените жреци гледаха внимателно и запомняха всяка подробност, за да преразкажат видяното на световната гора. Бабата и дядото на Рейналд бяха седнали един до друг и изпълняваха някаква мелодия на саморъчно направените си музикални инструменти…

И в този момент се появиха хидрогите.

Макар да нямаше достъп до телевръзката, Рейналд усети разтърсването по цялата световна гора. Съсредоточените зелени жреци вдигнаха очи към небето и замръзнаха от ужас при гледката на спускащите се диамантени кълба. Хидрогите се носеха ниско и излъчваха зловеща самоувереност, като хищници, открили нова плячка.

Рейналд реагира светкавично и инстинктивно — изкрещя с всички сили, за да надвика ужасеното бърборене на зрителите:

— Всички да слязат на земята! Скрийте се.

Алекса погледна най-големия си син — единствения оцелял — и автоматично тръгна да слиза, сякаш винаги бе изпълнявала заповедите му. По пътя заизбутва няколко деца към стълбите и малките асансьорни платформи.

— Хайде! Слушайте какво ви казва отец Рейналд.

Ютеър погледна Рейналд и каза тихо с дрезгавия си глас:

— Това ще помогне ли? Знаем на какво са способни хидрогите.

Рейналд изправи рамена и заприлича на истински вожд.

— На Терок има повече световни дървета, отколкото на всички из Световния ръкав заедно. Да се молим силата и интелигентността на тази гора да ни осигурят някаква защита. Долу може някои от хората да оцелеят.

Старата Лиа стисна съпруга си за лакътя.

— Хайде, не е добре да оставаме тук.

Всички вече бързаха надолу по клони и листа, спускаха се по люспестите кори.

Цялата световна гора потръпна отново, едновременно ужасена и очакваща. Клоните заскърцаха и листата зашумоляха и се скупчиха, сякаш се подготвяха за защита.

Зелените жреци стенеха и стискаха листата, за да почерпят сила и увереност.

— Отче Рейналд, хидрогите са над всичките ни континенти. Това е тотална атака.

Той сграбчи най-близкия зелен жрец.

— Свържи се с Натон в Двореца на шепота на Земята и изпрати съобщение на сестра ми Естара. Или на Сарейн! Да кажат на краля, че имаме нужда от бойни кораби, колкото е възможно по-скоро. Свържи се с Росия и Ярод в бойните групи на ЗВС. Извикай всички на Терок. — Той примигна, обмисляйки отчаяно други възможности. — Дори скитниците! Свържи се, ако можеш, и с тях. Разбери дали могат да предложат помощ. Имаме ли… имаме ли зелени жреци в Илдирийската империя?

— Ще изпратим съобщение навсякъде. — Зеленият жрец изстена отчаян, щом три кълба прелетяха над тях. — Но никаква помощ не би могла да пристигне навреме.

Дърветата се залюшкаха като упорити зверове, забиха корените си още по-дълбоко в земята, преплетоха здраво клони и се подготвиха за най-лошото.

Пурпурносините пеперудки пърхаха и пиеха нектар от ароматните епифити, без да обръщат внимание на небесните пришълци.

Рейналд следеше продължаващата евакуация. Повечето хора бяха долазили до основата на гората под убежището на дебелите преплетени клони. Той се надяваше те да ги защитят, но с цялото си сърце знаеше, че Терок не разполага с ефективна защита срещу подобен враг. Както и никой друг. А като отец на терокския народ той щеше да проследи нападението със собствените си очи.

Хидрогите започнаха атаката. Електрически сини светкавици и вледеняващи бели вълни се спуснаха над световната гора като размятани коси.

Зелените жреци около Рейналд изкрещяха от рефлекторната болка.

— Кажете ми какво става на другите континенти на Терок — викна Рейналд на зелените жреци, докато наблюдаваше как хидрогите опустошават световната гора. — Кажете ми какво се случва с моя свят!

В дървеното селище до дълбоките Огледални езера зелени жреци, дървотанцьори и заселници се втурнаха да бягат от провисналите червейни кошери. Яростните хидроги ревяха над главите им с ненаситна жажда за разруха. Вълните на мразовитата мъгла докосваха горския балдахин и всеки леден полъх сгърчваше листака и го превръщаше в мъртви буци.

Сините светкавици изпепеляваха дебелите стволове. Световната гора не беше в състояние да извлече достатъчно енергия от почвата.

Алмари, младата зелена жрица, която бе предложила брак на Рейналд, наблюдаваше с ужас носещите се над овалните езера хидроги. Сграбчи кората на най-близкото дърво в напразен опит да узнае някаква защитна тактика за спасението на гората и народа си. Но дърветата не й предлагаха нищо.

Щом хидрогите долетяха, хартиените червейни кошери се превърнаха в ледени смъртоносни капани за обитателите си, които не бяха успели да излязат. Много хора изпопадаха от високите клони, докато се опитваха да слязат на земята. Слугите тичаха към дълбините на гората, промъквайки се през храсталаците.

Алмари наблюдаваше вцепенена от отсрещния бряг на езерото.

Първият удар бяха мразовитите ледени вълни, след това над гората се размятаха сини енергийни камшици — трошаха замръзналите стволове на трески. Червейните кошери рухваха и се превръщаха в снежен прахоляк.

Алмари гледаше като парализирана как мразовитите залпове превръщат овалното езеро в грапави буци лед. Хидрогите се приближаваха към нея… и накрая и тя се превърна във вледенена статуя, сякаш символ на отчаянието и безнадеждността.

От другата страна на континента в града на гъбения риф дърветата се опитаха да сплетат по плътен защитен балдахин от нападението откъм небето. Дебелите клони се сплетоха като ръце и образуваха барикада срещу обстрелващите ги хидроги. Масивните стволове се тресяха, но не помръдваха, удържайки на първия удар мразовити вълни и електрически залпове.

Поставил длан над очите си, Рейналд наблюдаваше как още една диамантена сфера прелита ниско над върховете на дърветата и разпръсква студени вълни, от които се сгърчваше всичко. Сграбчи зеления жрец до себе си и викна:

— Дърветата трябва да ни помогнат! Ако не го направят, всички ще измрем!

Жрецът притвори очи: събираше воля да включи отново съзнанието си в гората.

— Дърветата не са готови за тази битка…

— Никой не е готов, но трябва да се преборим. Животът има силата да стимулира и живота на другите. — Световната гора сякаш се бе предала на отчаянието, но Рейналд не можеше да приеме това. — След като векове наред разговаряме с тях и им четем, дърветата би трябвало да научат нещичко за нас.

Двамата жреци затвориха очи, съсредоточиха се и изпратиха мислите си в наранената гора. Заедно събудиха силата, натрупана дълбоко в мрежата на корените, и я изтеглиха към стволовете и шумолящите листа. Рейналд виждаше изпънатите им до скъсване вратни жили и измъчените им лица — жреците срещаха упоритата съпротива на световната гора.

А после Рейналд видя как гората под него се размърдва. Унищожителната ледена вълна от поредния хидрог удари и разцепи масивните стволове, но веднага я последва вълна от зелено възкръсване, като прилив на зелен океан. На мястото на изпепелените и рухващи дървета, от разкривените им и наранени стволове бликваха гейзери от нов листак, който заместваше съсухрените потъмнели клони.

Взривът от свежа зеленина напомняше някакво причудливо яростно плодородие поради някаква грешка на времето. Новата ярка растителност моментално покриваше причинените от хидрогите рани като с един замах на четката. Свежата зеленина омекотяваше черните белези почти със скоростта на появяването им.

Бойното кълбо отлетя, без да обърне внимание на опитите на гората да излекува причинените от неговите залпове рани.

Рейналд изпита въодушевление и окуражен от демонстрацията на жизнена енергия и проблесналата надежда, викна на жреците да опитат още нещо. Но те едва стояха на краката си от изтощение.

— Не можем да продължим.

Рейналд погледна към по-гъстите зелени части на горския покров, които до момента не бяха пострадали от разрухата. Като потрепваше, сякаш съсредоточавайки зелената енергия на милиарди листа, един дял от горския масив се изкоруби и се надигна. Приличаше на укрепено убежище от плътно преплетени клони и дълбоко забити в пръстта корени. Гръмотевичният грохот на рухващите около него дървета отекваше под небосвода.

Рейналд не откъсваше поглед от това място. Питаше се дали гората не се опитва да спаси едно парченце от себе си… подготвяйки се за най-лошото. Нима се предаваха вековните дървета? И можеше ли това малко убежище да помогне на неговия народ?

Бойните кълба нанасяха удар след удар, кръстосваха на зигзаг без никакъв друг план, освен да унищожат всички световни дървета. Огромни площи от изложената на ударите им световна гора вече бяха опустошени от мразовитите вълни. Толкова много дървета, толкова много жертви…

Рейналд осъзна, че с всяка секунда става все по-тежко. Макар да се чувстваше изложен на опасност и лесно уязвим върху наблюдателния си пункт, той знаеше, че терокците долу на земята загиват със същата скорост като тези по върховете на дърветата. По целия континент. Световните дървета и цялата природа бяха подложени на систематично заличаване, а милиони хора — на избиване.

Нито той, нито гората можеха да се противопоставят на унищожението.