Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (75)

73.
Дейвлин Лотце

Засекретената в базаданника информация беше удивителна. Маргарет Коликос бе записала откритията си с много подробен превод на безбройните кликиски йероглифи.

Докато Рлинда Кет надничаше над рамото му, Дейвлин включи осветлението в каютата си в „Любопитство“.

— Успяла е да дешифрира не само тези уравнения, но и по-голяма част от историческите записки върху стената. — Той запреглежда другите файлове: диаграми, преводи, теории и въпроси. — Открили са някаква все още действаща кликиска технология… каменния прозорец, който намерихме. Луис е разбрал как да го активира. — Погледна я напрегнато с широко отворени очи. — Утре трябва да отидем и да го проучим.

— Нали си специалист по тайнствените въпроси.

Рлинда донесе бутилка вино от корабните запаси, отпи от чашата си и възкликна от удоволствие, за да демонстрира великолепния му вкус. Но Дейвлин не се нуждаеше нито от вино, нито от храна. Откритието беше най-важното за него.

Базил Венцеслас с право го бе изпратил тук.

Стигна до края на файла и каза:

— Маргарет е събирала цялата тази информация за следващия си доклад чрез телевръзка, но очевидно зеленият жрец е бил убит, преди да успее да го изпрати.

— Ами ако е бил ликвидиран, за да не изпрати информацията?

— В доклада на Маргарет няма никакви намеци, че се е страхувала за живота си, и изобщо никакви съмнения. Каквото и да е убило Луис Коликос и зеления жрец, го е направило съвсем ненадейно. Кликиските роботи и компито ги няма, както и самата Маргарет. Може роботите да са се нахвърлили срещу тях? Може Маргарет да е обезумяла от някакво откритие? А може заплахата да е била абсолютно външна — да речем, илдирийски наказателен взвод, — нещо, което е искало да попречи на Ханзата да узнае за тяхното откритие? В този момент всички възможности са еднакво допустими.

Рлинда отпи по-голяма глътка вино и погледна навън към ясната пустинна нощ.

— А в момента ние се опитваме да се докопаме до същата информация. Не се ли притесняваш, че и ние може да сме в опасност?

Той я погледна с големите си кафяви очи.

— Винаги се притеснявам.

При първите проблясъци на зазоряването Дейвлин поведе сънената Рлинда към втория обект антични руини. Навлязоха в кънтящия призрачен град, който вече бяха проучили, но този път сенките и тайнствените кътчета като че ли бяха отстъпили малко по-надалеч. Благодарение на информацията в базаданника на Маргарет, Дейвлин оглеждаше доказателствата със свежо око и може би — най-после — щеше да стигне до някои отговори.

Насочи се право към огромната галерия с пустата трапецовидна повърхност. Погледна кървавата следа от дланта на Луис върху плоския камък, след което внимателно заоглежда рамкиращите плочки със сложни символи. Отиде до една странична ниша, където бе забелязал странни геометрични механични елементи, отчасти разглобени и отворени.

Прегледа върху портативния си екран някои от бележките на Маргарет Коликос — включително недовършените хипотези на съпруга й. Можеше да си представи как тя вади душата на Луис да довърши собственото си обобщение, но възрастният мъж по всяка вероятност бе отлагал писането, научавайки нови и нови неща по-бързо, отколкото е в състояние да ги документира.

— Е, успя ли да разбереш какво е? — попита Рлинда. — Или подробностите са прекалено мътни дори за теб?

— Луис е смятал, че това е някаква транспортна система — транспортал, който е можел да бъде активиран за мигновени скокове през огромни разстояния. Уравненията в доклада на Маргарет показват, че кликиските машини са можели да отварят проход през космическото пространство, изграждайки пряк тунел, в който дистанционната променлива се свива до нула.

— Звучи невероятно. Всъщност точно това прави и космическото гориво… както и интелигентните извънземни, които обитават ядрата на газовите гиганти, предполагам.

Дейвлин огледа рамката от символи около трапецоида — стотици плочки, всяка с уникална маркировка. Като код за местоназначение. По време на полета до Рейндик Ко Дейвлин бе запаметил докладите за известни кликиски археологически обекти. Аналози на този странен каменен прозорец имаше във всеки разрушен град, но много от плочките-координати бяха повредени или от времето, или умишлено. Този тук изглеждаше абсолютно непокътнат.

И ако докладът на Коликос отговаряше на истината, то и десет хиляди годишната кликиска машинария също беше непокътната и продължаваше да функционира. Коликос вече бяха успели да я задействат. Това само по себе си — подобен дълговечен енергиен източник — би било огромен принос за ханзейската промишленост. Но му се струваше, че е само началото на чудесата, които им предстои да открият тук.

Забеляза къде Коликос бяха добавили нова генераторна клетка в механизма. Ханзейската енергийна батерия бе блокирала доста отдавна, но Дейвлин успя да я задейства.

— Някой е свършил цялата работа вместо нас. Все още функционира.

Батерията зажужа и кликиската технология завибрира и запулсира тихичко.

— Внимавай какви ги вършиш, Дейвлин. Може да повредиш нещо.

— Или да активирам нещо. — Той огледа внимателно порталната стена, за да провери дали нещо не се е променило, и по гръбначния му стълб сякаш премина електрически ток. — Виж! Следата изчезна.

Непроницаемата сивкава стена продължаваше да блещука едва-едва, но ръждивата кървава следа беше изчезнала.

Рлинда се ококори от изумление.

— Ако това е траспортационна система, която позволява пътуване от планета до планета без космическо гориво, помисли си само за последиците! Това ще остави „Ненаситно любопитство“ без работа.

Дейвлин стигна до друго заключение.

— Подобно откритие е предостатъчен мотив за убийство за някой, който е искал да осуети широката й употреба. Например, както скитниците държат да запазят монопола за произвеждането на екти.

Той присви очи.

— Но кой е знаел за това? Щом Маргарет дори не е успяла да изпрати доклада, как би могъл да научи някой за откритието им?

— Кликиските роботи са били тук — напомни Рлинда и се огледа нервно. — Ами ако са решили да опазят тайната на своите създатели от разкриване?

— Възможно е, колкото и всичко останало — отвърна Дейвлин. — Доволен съм, че ние нямаме роботи.

Той пристъпи и докосна една от координатните плочки. Буботенето се засили. Каменният прозорец неочаквано проблесна и се задейства, от което окаченото в помещението от Рлинда осветление помръкна. След което върху трапецовидната каменна повърхност се избистри някакъв образ, сякаш се бе отворила врата.

— Невероятно — промълви Дейвлин. — Маргарет може да е минала… през нея.

Рлинда подпря длани върху масивните си бедра.

— Да ти напомня ли, че не знаеш какво правиш, или това още повече ще те подтикне да продължиш изследванията си?

Без да й отговори, той се приближи още повече до пулсиращата стена. Бе свикнал да поема рискове. Това беше необходимо изискване, за да си върши работата на агент, а и за трупане на познания и умения.

— Чудя се как… — промълви той и протегна пръст. Усети изтръпване.

Щом докосна изображението, Дейвлин залитна напред. Мозъкът му сякаш изхвръкна от черепа и се завъртя с огромна скорост като вретено.

Свлече се на колене върху мека песъчлива земя пред рухнала стена. Температурата бе скочила поне с трийсет градуса, а небето над главата му — открито небе — представляваше вихрушка от пурпурни и лилави цветове с препускащи нависоко облаци. Пръснатите навсякъде по тревистите площи останки напомняха могили на термити, а земята беше осеяна с изпотрошени израстъци, сякаш изгнили до корен зъби.

Задъхан се изправи. Зад него имаше друг транспортал, подобен на онзи в пещерата на Рейндик Ко. Мярна лицето на Рлинда Кет, която го гледаше изумено като през трептящата пелена на мираж от невъобразимо пространство. Нима бе преминал?

Образът й се замъгли и помръкна и той отново се намери пред пуста каменна стена, издигната като преграда в скалата. Затворена врата.

— Невероятно — каза си Дейвлин. Не изпитваше никакъв страх.

Не биваше да се паникьосва, преди да обмисли случилото се.

Обгърна с поглед чуждия свят. Беше съвсем безмълвен и пуст, без никаква следа от човешко присъствие. Нямаше представа къде е.

И нямаше как да се върне обратно.