Стивън Кинг
Очите на дракона (97)

97.

Бен и Нейоми се редували да тичат успоредна на шейната. Стигнали до фермата на Пейна в неделя в два следобед. Почти по същото време Денис се разбуждал в ложето си от кралски салфетки, а Питър започвал мизерния си обяд.

Нейоми изглеждала наистина прекрасна. Физическото натоварване било оцветило мургавите й бузи в прелестния тъмночервен цвят на есенните рози. Когато шейната влетяла в двора на Пейна, с лаещи диви кучета, тя обърнала усмихнатото си лице към Бен.

— За бога! Какъв рекорден бяг! — извикала Нейоми. — За три, не, за четири часа по-малко, отколкото въобще бих повярвала, когато тръгвахме. И на нито едно куче не му се пръсна сърцето! Браво, Фриски, браво! Добро куче!

Фриски, огромна андуанска женска с черно-бяла козина и сивозелени очи, била начело на впряга. Сега подскачала във въздуха и се мъчела да се изтръгне от ремъците. Нейоми я отвързала и затанцувала с нея в снега. Танцът изглеждал странно, хем грациозен, хем груб и шумен. Кучето и господарката му сякаш се усмихвали един другиму с напълно споделяно възхищение. Някои от другите кучета лежали на земята на една страна и дишали тежко, очевидно изтощени, но нито Фриски, нито Нейоми изглеждали поне леко задъхани.

— Хей, Фриски! Любима! Добро куче! Ти наложи страхотен бяг!

— И за какво? — попитал Бен мрачно.

Нейоми пуснала лапите на Фриски и се обърнала гневно към него, но унилото му лице стопило яда й. Той гледал към къщата. Тя проследила погледа му и разбрала. Те били тук, да, но какво представлявало това тук? Една празна фермерска къща, нищо повече. И за какво им било да идват толкова далече и толкова бързо? Къщата щяла да бъде точно толкова празна още час… два… четири… Пейна и Арлън били на север, Денис някъде в дълбините на замъка. А може би в затворническа килия или пък чакал за погребение в някой ковчег, ако са го заловили.

Нейоми се приближила до Бен и колебливо сложила ръка на рамото му.

— Не унивай — казала тя, — направихме всичко, което можахме.

— Направихме ли го? — попитал той. — Не съм сигурен. — Замълчал и дълбоко въздъхнал. Бил свалил плетената си шапка и златистата му коса меко проблясвала в сивата следобедна светлина. — Съжалявам, Нейоми. Не исках да те засегна. Ти и кучетата ти направихте чудеса. Просто ми е мъчно, че сме толкова далеч от там, където бихме могли наистина да помогнем. Чувствам се така безпомощен.

Тя го погледнала, въздъхнала и кимнала.

— Хайде — казал той, — да влизаме. Може би вътре ще намерим някакъв знак за това, което предстои да направим. Поне ще бъдем запазени от урагана, когато той дойде.

Вътре нямало никакви указания. Само една голяма, проветрива и празна къща, напусната набързо. Бен неуморно обхождал стая след стая, но не откривал нищо. След час се свлякъл нещастно край Нейоми в дневната… в същия стол, в който седял Андерс Пейна, когато слушал невероятната история на Денис.

— Ако само имаше начин да го открием! — казал Бен.

Вдигнал поглед към нея и открил, че тя се е втренчила в него с очи — искрящи и кръгли, пълни с възбуда.

— Може би има — рекла тя. — Особено ако снегът изчака…

— За какво говориш?

— За Фриски! — изкрещяла Нейоми. — Не разбираш ли? Фриски може да го открие. Обонянието й е по-остро, отколкото съм срещала някога, при което и да е куче.

— Миризмата е от преди доста дни — отвърнал Бен. — Дори най-великото куче-следотърсач, което някога е живяло, не би могло…

— Може пък Фриски да е най-великото куче-следотърсач, живяло някога — засмяла се тя. — А и следенето през зимата не прилича на следенето през лятото, Бен Стаад. През лятото следите изчезват бързо… объркват се, както казва баща ми, и стотици други следи покриват тази, която кучето души. Не само от други хора животни, а и от тревите и топлия вятър, дори от мириса, който се разнася от течащата вода. Но през зимата следите траят дълго. Ако само имахме нещо, което е било на този Денис, нещо, което… е запазило миризмата му…

— А какво ще правят останалите кучета?

— Ще опъна платнището ей там — посочила тя — и ще оставя нещата си за спане вътре. Ще им покажа къде е и след това ще ги отвържа. Те ще могат сами да се погрижат за храната си, ще хванат по някой заек, или нещо подобно и ще знаят къде да се върнат за подслон.

— Няма да ни последват, така ли?

— Не, ако им кажа, че не трябва.

— Можеш ли да направиш това? — Той я погледнал с известно страхопочитание.

— Не — отвърнала Нейоми просто. — Не говоря кучешки. Нито пък Фриски говори човешкия език, но го разбира. Ако аз го обясня на Фриски, тя ще го каже на останалите. Те ще ловуват, но няма да се отдалечат толкова, че да загубят миризмата от леглото ми, не и при идващата буря. Когато тя започне, ще се подслонят тук. Няма да има значение, дали стомасите им са пълни, или празни.

— И ако имахме някаква вещ на Денис, наистина ли вярваш, че Фриски би могла да го проследи.

— Да.

Бен я изгледал дълго и замислено. Денис напуснал фермата във вторник, а сега било неделя. Бен не вярвал, че някоя миризма може да се задържи толкова дълго. Но в къщата имало нещо, което вероятно носело миризмата на Денис и дори то да ги пратело за зелен хайвер, щяло да бъде по-добре, отколкото само да седят там. Нямало смисъл да седят ей-така със скръстени ръце часове наред, когато някъде може би се случвали събития от огромно значение. Какъв смисъл имало да се въртят тук и да си смучат палците. При други обстоятелства възможността да е затрупан от снега с момиче прекрасно като Нейоми, сигурно щяла да му достави удоволствие, но не и сега, когато можело да се спечели или загуби цяло кралство на няколко километра на изток… и най-добрият му приятел щял да оживее или да умре, а само онзи смотан иконом бил там някъде, за да му помогне.

— Е — попитала тя, — какво мислиш?

— Мисля, че е лудост — казал той, — но си струва да опитаме.

Тя се усмихнала одобрително.

— Имаме ли нещо, запазило неговата миризма?

— Да, имаме — казал той и станал. — Повикай кучето, Нейоми. Доведи го по стълбите горе на тавана.