Стивън Кинг
Очите на дракона (84)

84.

Денис разказал това, което вие вече чухте, и му прави чест обстоятелството, че изобщо не се опитал да скрие ужаса, който бил изпитал, нито пък да го представи в по-благоприятна светлина. Докато говорел, вятърът виел отвън и за разлика от пламтящия все по-слабо огън, очите на Пейна искрели все по-ярко и по-ярко. Ето ги, мислел си той, нещата дори по-лоши, отколкото някога си ги е представял. Не само Питър е отровил краля, а и Томас го е видял.

Нищо чудно, че момчето-крал толкова често било мрачно и депресирано. Може би слуховете, които се разнасяли из медовинарниците, слуховете, че Томас вече бил почти луд, не били толкова преувеличени, колкото Пейна си мислел.

Но когато Денис замълчал, за да пийне малко чай (Арлън допълвал чашата му е тръпчивата запарка от каничката), Пейна отхвърлил тази идея. Ако Томас е бил свидетел как Питър отравя Роланд, щеше ли Денис сега да е тук… и то в такъв смъртен ужас от Флаг?

— Чул си и още нещо — рекъл Пейна.

— Мда, милорд Върховен съдия — отвърнал Денис, — Томас… той бълнува доста време. Дълго бяхме затворени в тъмното заедно.

Денис се мъчел да бъде ясен, но трудно намирал думи, за да изрази ужаса на онзи отвсякъде затворен проход, с Томас, който пищи в мрака пред него, и няколкото оцелели кучета на мъртвия крал, лаещи под тях. Не намирал думи, за да опише миризмата на онова място — миризма на тайни, прокиснали като разляно в тъмнината мляко. Нямал думи, за да разкаже за надигналия се в него страх, че Томас е полудял, докато се е намирал в прегръдките на съня.

Томас крещял името на кралския магьосник отново и отново, молел краля да погледне в бокала и да види мишката, която едновременно гори и се дави във виното. Защо си ме зяпнал така? — пищял той. И след това: Донесох ти чаша вино, кралю мой, за да ти покажа, че аз също те обичам. И най-накрая извикал думи, които Питър щял да разпознае, думи на повече от четиристотин години: Това беше Флаг! Флаг! Беше Флаг!

Денис се протегнал за чашата си, доближил я на половината път до устата си и я изпуснал. Тя се разбила на плочите пред огнището.

Тримата погледнали към глинените чирепчета.

— А после? — попитал Пейна с измамливо кротък глас.

— Ами дълго, дълго време нищо — пресекливо отвърнал Денис. — Очите ми бяха… попривикнаха с тъмнината и можех да го виждам отчасти. Той спеше… спеше пред онези две малки дупки, подпрял брадичка на гърдите си и затворил очи.

— И колко дълго остана така?

— Не знам, милорд. Всички кучета пак бяха притихнали. И аз май… аз…

— Ти също подремна мъничко. Нали, Денис, вероятно така е станало?

— След това, по-късно той изглежда се събуди. Във всеки случай, очите му се отвориха. Затвори малките капачета и отново стана съвсем тъмно. Чух го, че се движи и свих крака, за да не се спъне случайно в тях… нощната му риза… бръсна лицето ми…

Денис потреперал, когато си спомнил усещането, подобно на докосване от паяжина, преминала като шепот покрай лявата му буза.

— Тръгнах след него. Той излезе оттам… аз тихо го последвах. Затвори вратата така, че тя отново заприлича само на обикновена каменна стена. Върна се в покоите си и аз след него.

— Срещнахте ли някого? — Пейна така рязко тропнал с ръка, че Денис подскочил. — Изобщо срещнахте ли когото и да било?

— Не. Не, милорд върховен съдия. Никого не срещнахме.

— Уф — отдъхнал си Пейна. — Това е добре. И случи ли се нещо друго през същата нощ?

— Не, милорд. Той пак си легна и спа като мъртвец. — Денис се поколебал и добавил: — Аз самият не мигнах, нито пък съм спал кой знае колко оттогава.

— А той, на сутринта?…

— Не помнеше нищо.

Пейна изръмжал. Допрял върховете на пръстите си и погледнал към изгасващия огън между дланите си.

— Ти върна ли се пак в онзи коридор?

Невероятно било, но Денис попитал:

— Вие бихте ли се върнали, милорд?

— Да — отвърнал Пейна сухо. — Въпросът е ти върна ли се.

— Да, върнах се.

— Естествено. Някой видя ли те?

— Не. Мина една камериерка. Пералнята е някъде натам, мисля. Замириса ми на луга за пране, каквато използва майка ми. Когато камериерката отмина, преброих четвъртия камък над нащърбения и влязох.

— За да видиш какво е гледал Томас, нали?

— Да, милорд.

— И видя ли?

— Да, милорд.

— И какво беше то? — попитал Пейна, въпреки че знаел. — Какво видя, след като плъзна встрани онези капачета?

— Милорд, видях кабинета на крал Роланд — казал Денис. — С всички онези глави по стените. И… милорд… — Въпреки топлината на загасващия огън, Денис потреперал. — Всички онези глави… сякаш гледаха в мен.

— Но там имаше и една глава, която ти не видя — казал Пейна.

— Не, милорд, видях ги всич… — Денис спрял и очите му се разширили. — Деветака! — ахнал той. — Наблюдателните дупки… — отново прекъснал изречението си, а очите му изглеждали огромни като чаени чинийки.

В стаята отново настъпила тишина. Навън зимният вятър стенел и виел. На километри оттам, Питър, истинският крал на Делейн, прегърбен над мъничкия си стан високо в небето, тъчал въже, толкова фино, че почти не можело да се види.

Най-накрая Пейна дълбоко въздъхнал. Денис го гледал от мястото си до огнището с молба… с надежда… със страх. Пейна бавно се навел напред и докоснал рамото му.

— Хубаво е, че дойде тук, Денис, сине на Брандън. И добре си сторил като си измислил причина за отсъствието си. При това съвсем правдоподобна, смятам. Тази нощ ще спиш тук при нас, на тавана под стрехите. Ще ти бъде студено, но мисля, че ще спиш по-добре, отколкото си спал напоследък. Така ли е?

Денис бавно кимнал веднъж с глава, една сълза се отронила от дясното му око и бавно се търкулнала надолу по бузата му.

— Майка ти също не знае нищо за причината, довела те тук, нали?

— Не.

— Тогава шансовете да не пострада са много големи. Арлън ще те заведе горе. Това са неговите одеяла, мисля аз, и ще трябва да му ги върнеш. Но горе има слама и тя е чиста…

— Ще спя добре и само с едно одеяло, милорд — обадил се Арлън.

— Тихо! Младата кръв остава гореща и по време на сън, Арлън. Твоята кръв вече е изстинала. Пък одеялата може и да ти потрябват… в случай, че те посетят джуджета и тролове, докато спиш.

Арлън леко се усмихнал.

— Утре сутрин ще поговорим пак, Денис, но може да се наложи да не виждаш майка си известно време. Както те гледам, предполагам, че ти самият вече си наясно, колко нездравословно би могло да бъде връщането ти в Делейн.

Денис опитал да се усмихне, но очите му излъчвали страх.

— Имах предвид нещо повече от грип, когато тръгвах насам и това е чистата истина. Но сега поставих и вашето здраве в опасност, нали?

Пейна се усмихнал сухо.

— Аз съм стар, Арлън също. Здравето на старците никога не е цветущо. Понякога това ги прави по-предпазливи, отколкото би трябвало… но друг път ги кара да бъдат много смели. — Особено, помислил си той, ако имат да изкупват много. — Утре сутрин ще говорим пак. Междувременно, ти заслужи почивката си. Ще му осветиш ли пътя нагоре, Арлън?

— Да, милорд.

— И след това ще се върнеш при мен?

— Да, милорд.

Арлън извел изтощения Денис от стаята и оставил Андерс Пейна, потънал в мрачни мисли пред изгасващия огън.