Стивън Кинг
Очите на дракона (72)

72.

Отначало държал въжето под дюшека си, но скоро си дал сметка, че това няма да може да продължава дълго. Иглата била висока сто и десет метра, премерено от върха на коничния й покрив; неговият прозорец се намирал точно на сто метра над калдъръма. Той бил висок един и осемдесет и смятал, че ще посмее да скочи от около пет метра в края на въжето. Но и в най-добрия случай, щяло да му се наложи да крие деветдесет метра дълго въже.

Питър открил в източния край на пода на спалнята си един разхлабен камък и внимателно го повдигнал. С изненада и задоволство установил, че под него има малко свободно пространство. Не можел да го огледа добре, затова бръкнал вътре и заопипвал в тъмнината, с напрегнато и вкаменено тяло, защото очаквал нещо в мрака да полази по ръката му… или да я ухапе.

Но не се случило нищо и той тъкмо се канел да си я извади, когато единият от пръстите му докоснал нещо… студено и метално. Питър го извадил. То било, както видял, медальон с формата на сърце, окачен на фина верижка. И верижката, и медальонът изглеждали направени от злато. А от теглото им преценил, че едва ли златото е фалшиво. След известно човъркане и опипване успял да намери изящната закопчалка. Той я натиснал и медальонът се отворил. Вътре имало два портрета, по един от всяка страна — те били така фини, като мъничките картини в кукленската къщичка на Саша; и дори по-фини, може би. Питър се загледал в лицата с момчешко удивление. Мъжът бил много красив, а жената направо прекрасна. По устните на мъжа играела лека усмивка, погледът му искрял неукротимо. Очите на жената били тъмни и тъжни. Част от удивлението на Питър се дължало на факта, че този медальон трябва да бил много стар, ако съдел по онова, което можел да види от дрехите им. Но не било само това. Най-вече го изумило, че тези две лица му изглеждали някак смътно познати. Той ги бил виждал и преди.

Питър затворил медальона и го погледнал откъм гърба. Сторило му се, че там има изписани инициали, но те били с твърде много заврънкулки и орнаментчета, за да ги прочете.

Подтикван от някакъв импулс, той пак бръкнал в дупката. Този път напипал хартия. Листът, който извадил, бил ужасно стар и измачкан, но написаното се виждало ясно и подписът не можел да бъде сбъркан. Името било Ливън Валера, покритият с позорна слава Черен херцог на Южното баронство. Валера, който някой ден щял да стане крал, но вместо това прекарал последните двайсет и пет години от живота си в стаите на върха на Иглата, заради убийството на жена си. Нищо чудно, че портретите от медальона изглеждали познати! Мъжът бил Валера; а жената — убитата му съпруга, Елинор, за чиято хубост още се пеели балади.

Мастилото, използвано от Валера, имало странен ръждивочерен цвят и още първите редове от писмото смразили сърцето на Питър. Бележката като цяло смразила сърцето му и то не само защото приликите в положението на Валера и неговото собствено били твърде големи, за да са съвпадение.

До Онзи, който намери бележката…

Пиша със собствената си кръв, източена от вената, която срязах на лявата си китка. Перото ми е дръжка на лъжица, която дълго, дълго острих в камъните на своята спалня. Близо четвърт век прекарах тук в небето, дойдох младеж, а сега съм старец. Предвестниците на кашлицата и треската пак се появиха и този път мисля, че няма да оживея.

Аз не съм убил своята съпруга. Не, макар че всички доказателства говорят друго, не съм убил своята съпруга. Аз я обичах истински и все още я обичам, макар че скъпото й лице е станало мъгляво във вероломната ми памет.

Сигурен съм, че Елинор беше убита от кралския магьосник, който подреди нещата така, че да ме отстрани, защото стоях на пътя му. Изглежда плановете му са проработили и той преуспява; но аз вярвам, че има богове, които наказват злото накрая. Неговият ден ще дойде и аз все по-силно усещам, с наближаването на собствената ми смърт, че той ще бъде свален от някой, който ще дойде в това място на отчаяние. Някой, който ще открие и прочете това писмо, написано с моята кръв.

Ако стане така, аз те заклевам: Отмъсти, Отмъсти, Отмъсти! Забрави за мен и за изгубените ми години, ако трябва, но никога, никога, никога не забравяй скъпата ми Елинор, убита както спеше в нейното легло! Не бях аз онзи, който отрови виното й; пиша тук името на убиеца с кръв: Флаг! Това беше Флаг! Флаг! Флаг!

Вземи медальона и му го покажи в мига, преди да освободиш този свят от най-големия му негодник — покажи му го, за да узнае в този миг, че съм бил част от неговото поражение, дори отвъд своя незаслужен гроб на убиец.

Ливън Валера

Сега вероятно разбирате истинската причина за смръзяването на Питър, а може би още не. Вероятно ще я разберете по-добре, ако ви припомня, че макар да изглеждал като запазен и енергичен мъж на средна възраст, всъщност Флаг бил много стар.

Питър бил чел за предполагаемото престъпление на Ливън Валера, да. Но книгите, в които чел за него, били исторически. За древна история. Това измачкано, пожълтяло парче пергамент първо говорело за кралския магьосник, а после наричало Флаг по име. Говорело ли? Викало, крещяло… с кръв.

Но предполагаемото престъпление на Валера било извършено по времето на Алън II…

…а Алън II властвал над Делейн преди четиристотин и петдесет години.

— Господи, о, боже господи! — прошепнал Питър. Той с олюляване се добрал до леглото си и тежко седнал, точно преди краката му да се подкосят и да го оставят на пода. — Той е вършил всичко това и преди! Правил го е и преди, и то по съвсем същия начин, само че преди повече от четири столетия!

Лицето на Питър станало мъртвешки бяло; косата му настръхнала. За първи път той осъзнал, че Флаг, кралският магьосник, е всъщност Флаг Чудовището, сега отново на свобода в Делейн, в служба на нов крал — в служба на неговия собствен малък, притеснен, лесно поддаващ се на влияние брат.